До Оня свят и обратно

"Връщай се, че имаш още едно нещо да направиш!" Бай Петър така се стресна от тези думи, че само след миг излезе от състоянието на безсъзнание, в което беше изпаднал. Гласът, изричащ тези думи, звучеше толкова строго заповедно, че бай Петър се освести от падането като от сън, без да се налага спешна медицинска помощ. Беше паднал от скелето на строежа и за минути пристъпи границата между Живота и Смъртта. Но нещо го върна. Когато отвори очи, той потърси с поглед човека, който беше изрекъл тези думи, върнали го към живот, но до него бяха само момчетата от бригадата. Той работеше заедно с тях от години и много добре им познаваше гласовете- никой нямаше такава интонация. Още повече, че от уплаха момчетата бяха изгубили ума и дума- на никой не му беше до говорене. Чак, когато го видяха, че се надига, някой намери сили да го обърне на майтап, като каза: "Майсторе, нещо тупна на земята!?" Бай Петър беше стар майтапчия и веднага отговори, както се полага- на шегата с шега: "Мойта ватенка тупна!" Развеселени, че реагира адекватно, момчетата продължиха майтапа: "Па много силно тупна!?" Бай Петър имаше готов отговор: "Епа и аз бях у нея, затова!" Но, макар да се шегуваше, той разбираше, че по някакво чудо му се беше разминало само с леко натъртване и затова продължаваше да чува гласът,  който го беше върнал обратно от Онзи свят. "Връщай се, че имаш още едно нещо да направиш!"- това звучеше, колкото като повеля, толкова и като въпрос за бай Петър. Какво пък можеше да е това нещо, което имаше да направи? Той беше стар строител и нямаше какво да не е направил през живота си- къщи, жилищни кооперации, магазини, гаражи, складове, заводи...Какво можеше да бъде толкова належащо, че за него да го върнат от Смъртта обратно в Живота? Този въпрос не му даваше покой. Чувстваше се длъжен да намери на всяка цена отговора на въпроса, за да оправдае връщането си обратно. За да оправдае получения втори шанс. Мислеше си, че това, за което са го върнали обратно в живота, може да бъде само построяването на голям християнски храм. Затова веднага потърси някой наблизо строящ се храм, в съграждането на който да се включи. Но- не! Кой ти строеше християнски храмове в тези дни!? А той само още това не беше направил. За друго не се сещаше. И сигурно нямаше да се сети, ако то само не го подсети. Точно преди Коледа, когато вече всеки запразваше и на никого не му беше до работа, го извика една стара, немощна женица от селото му, на която й беше протекъл покрива от топящите се снегове. Беше покрив на стара, паянтова къща- с керемиди- капаци. Никой не се наемаше, а и не знаеше как се редят тези архаични керемиди. Всеки беше отказал на бабата. Щеше да откаже и бай Петър, но само от елементарно уважение към библейската й възраст обеща, че ще намине поне да погледне какво може да направи. И стана точно така- просто намина, колкото да не е без хич. Но възрастната жена го посрещна със сияещи очи, благославяйки го със старчески треперещ глас: "Сполай на Бога, че ми те изпрати!" ...
...Чувайки тези толкова простички думи на вяра в Бога, бай Петър разбра какво още не беше направил- протеклият покрив на тази стара жена. Защото всичко беше направил през живота си, но не беше направил този мъничък, непринуден жест на помощ към човек в нужда....
Затова- запретна ръкави и го направи. Това беше най- хубавият покрив, който някога беше правил. За него той не поиска нищо в замяна. Защото този покрив вече беше платен. Той имаше много висока цена- животът му! И думите на благодарност на бабата подтвърждаваха това. "Господ живот и здраве да ти дава, чедо!", пожелаваше му тя, докато го изпращаше, след като свърши работата...Старата жена дори не подозираше, че нейните пожелания Господ вече беше ги сбъднал.