Момина крепост

Бригадата ни работеше по укрепване стените на един микроязовир в Родопите, под който имаше три села. Работехме всеки ден, без почивка, защото според метереологичните прогнози за месеца, се очакваха обилни дъждове. Скоро водата в язовира щеше да се покачи до критичното си ниво и стените на дигите, които подсилвахме с бетон и арматурна мрежа, щяха да поемат ударната вълна на водната стихия, идваща от планинската река. Водата на реката вече се чуваше как приижда от върха на планината с глухо, заканително бучене. Камъните, които реката влачеше по пътя си, се търкаляха и огласяха със страховито ехо планинските клисури. Работехме мълчаливо, защото всеки слушаше зловещата симфония от звуци, която реката сътворяваше. Чувствахме се точно като обречени защитници на крепост, която е обсадена от безпощаден враг. Може би това чувство ни се подслилваше от легендите, които се носеха за този край. На билото над микроязовира се виждаха останките от средновековна крепост. Местните я наричаха „Момина крепост”. Старите хора ни разказваха, че крепостта била силна, имала дебели стени и три месеца задържала настъплението на османските завоеватели в планината. Накрая обаче всички мъже, защитници на крепоста, били избити. Останали само децата и жените. А османците готвели поредната атака, при която щели да разбият крепостаната порта със стенобойна машина- таран. Някой трябвало да задържи врага, докато децата се изтеглят през таен изход. Но кой, като вече нямало мъже!? Тогава срещу османците излязла Росица, най- красивата мома на селото. Излязла и се изправила срещу стенобойната машина. Османците, които прииждали с хищни викове, притихнали пред тази гледка. Пред тях стояла младата жена с красиво разпуснати коси, в които вятърът невинно си играел. Очите й, разширени от страх, били необятно сини като небето. Кожата й, бяла като сняг, пулсирала с нежно вълнение при гърдите. Треперещи, ръцете й били широко разтворени като при дългоочаквана среща с любим. Смутени от гледката, османците спрели за миг настъплението. Дебелите крепостни стени не ги спрели, но тази крехка женска решителност успяла. Грозната Смърт не ги спряла, но красотата на Живота успяла. Макар и за миг. Само миг преди стрелите да полетят срещу нежната женска гръд...Само след миг очаквахме и ние водната стихия да настъпи срещу нашите диги. Срещу нея имахме бетон, арматура, булдозери, фадроми...Но, гледайки останките от „Момина крепост”, извисяваща се на билото над нас, вече имахме и нещо много по- силно. Имахме пример, имахме готовност да дадем всичко от себе си!