Дневникът на един паднал ангел

Ден първи:

Паднах!...Ама не морално- просто стъпих накриво и паднах на земята, докато си вървях по улицата. При падането счупих шарнир от окачването на лявото ми крило. Обадих се на Архангела от "Пътна помощ" на Небесното царство, но той ми каза, че доставка на шарнир за ляво ангелско крило щяло да има чак след един месец..."Дотогава какво да правя, как да се прибера на Небето?!", попитах притеснен. "Става и шарнир от Лада Нива!", отговори ми Архангела и затвори телефона.

Ден втори:

Купих шарнир от Лада Нива. Вярно, че ставаше за крилото ми. Само където с него крилото ми започна много да тропа при летене. Как щях да вляза в Небесното царство, та там цари тишина и пълен покой!?...

Ден трети:

Отидох в магазин за авточасти и помолих да ми препоръчат по- комфортно окачване. Предложиха ми шарнир за Мерцедес S класа. Ей, немска работа- към него имаше и бордови компютър за регулиране режима на окачването. Крилото ми, дет се вика, "заспа"- не се чуваше, че лети. Стана толкова тихо, че другото ми, оригинално ангелско крило, вече беше по- шумно и друсаше на всяка въздушна яма. Получи се дисбаланс. Бордовият компютър, нали е немска машина, усети, че  има дисбаланс в показателите на окачването и блокира. Паднах обратно на земята...

Ден четвърти:

Отидох на български майстор- автомонтьор. Той дълго гледа окачването на крилото ми, спомена някаква майка, рови из някакви части, докато накрая извади парче тел и ми завърза крилото за тялото...

Ден пети:

Брей! Опитах с руски, с немски шарнир- накрая една българска тел ми оправи крилото. Литнах и запърхах във висините, като че вчера са ми поникнали криле. Наистина усещането за полет беше много по- вълнуващо, като знаех, че всичко се крепи на само едно парче тел. Това беше вече истински полет- на ръба на невъзможното и свръхестественото. Чувствах се истински ангел, защото за първи път летях не толкова с крилете си, колкото с вярата си, че само Бог ми е на помощ да не падна. За първи път летях ангелски красиво, защото осъзнавах, че всеки замах на крилете ми може да бъде последен, ако крехката тел се скъса. За първи път усещах мъчителното преодоляване и освобождаване от гравитацията. За първи път ставах, след като бях паднал. За първи път се завръщах на Небето не защото трябва, а защото исках. Защото Небето не е там, където винаги можеш необятно да летиш, а където винаги можеш необятно да се завръщаш!  

2 стотинки на пътя

Разтоварвахме торби с цимент. Камионът с цимента не можеше да влезе по- близо до входа на строителната площадка, защото багерите копаеха канали за водопровода. Затова носехме торбите по една тясна и дълга пътека между изкопите. Още при първото минаване по пътеката забелязах до крака си монета от 2 стотинки. Отминах я. Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!? И то с торба цимент на гърба! Но монетата така силно блестеше на слънцето, че макар и с неохота, след няколко крачки се спрях. Върнах се назад при монетата. Погледнах я отвисоко- изглеждаше толкова мъничка и незначителна. Монета, която нямаше почти никаква стойност. С 2 стотинки не можеш да си купиш нищо. Но си спомних как веднъж ми се случи да не ми достигат точно 2 стотинки, за да си купя кафе от лафката. И така и не си купих, защото ме беше срам хората да не си кажат "Този пък няма 2 стотинки!" А беше ранна утрин и умирах за кафе! Затова 2 стотинки за миг станаха всичко. Всичко, което не ми достигаше. Всичко, което нямах и исках да имам. 2- те стотинки, които нямаха никаква стойност, бяха добили цялата стойност на света...Хм! Докато гледах монетата отвисоко и разсъждавах за нейната стойност, изведнъж се сетих за Господ. Дали пък сега и Той не стои над мен, гледайки на живота ми по същия начин, както аз на тези 2 стотинки. Изтръпнах! Та какво за него е един човешки живот!? Същото- 2 стотинки, изпречили се на пътя Му. 2 стотинки, които изглеждат в очите Му толкова мънички и незначителни, че Той може с лекота да не ги забележи и да ги отмине. Или просто да си помисли това, което и аз си помислих: "Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!?" Но Бог го прави- Той се спира, навежда се от висините на Небесата и Светостта си само за да вземе в ръцете си изпречилите се на пътя Му 2 стотинки човешки живот. И сега разбирах защо го прави. Защото понякога 2 стотинки могат да бъдат нищо, но и всичко. А за Господ те винаги са всичко, защото Той знае каква е номиналната стойност на тези 2 стотинки- Голгота!...
...Монетата от 2 стотинки продължаваше да блести като детска усмивка на слънцето. Наведох се и я взех. В този момент чух как колегите зад мен крещяха като обезумели: "Пази сееееееееееее!" Над главата ми премина стрелата на крана, който беше направил опасна маневра. Ако не се бях навел, за да взема 2- те стотинки, стрелата щеше да ми разбие главата. Стоех неподвижен, направо вцепенен, а в ръката си стисках 2- те стотинки...човешки живот! 

Молитва за Ники

Господ простичко попита:

"Какво искаш да ти сторя?"

Въпросът още неизрекъл,

тръгнах с Него аз да споря:

"Да сториш искам чудо,

но ти не чуваш моя зов,

не виждаш, че смъртта

е тръгнала на хищен лов.

Не виждаш, че едно дете се бори

за всеки следващ дъх живот,

засегнато от болест страшна,

търси в отчаянието си брод!

На Тебе тихо уповава

и моли се, тъй както може,

но где е твойто чудо,

закъсняваш, Боже!"

Бог отговори ми с въпрос:

"Та нима не виждаш мойто чудо?!

Нима си глух,

не чуваш ли сърцето ти как бие лудо?!

Сърце, туптящо от вълнение,

за чужда орис то трепти,

разкъсано от вяра и съмнение

молитва в нощта шепти.

Това не е ли чудо-

че се молиш ден и нощ

и уповаващ лудо

единствено на Божията мощ.

Това е чудото-

че скръстил си ръце

и искрена молитва

излиза от твоето сърце.

Повярвай,

всяка болест ще отстъпи пред това,

ще бъде победена от най- човечните слова!"

Вкус на горчица

"От всичко ли да сложа?" "От всичко!", отговорих решително аз, без да подозирам какво означава да се сложи от всичко в един дюнер. Момчето, което ми приготвяше дюнера, се усмихна с ехидно тънка усмивка на погребален агент, след което започна да слага от всичко...Месо, картофки, чеснов сос, доматен сос, горчица, майонеза, кетчуп, нарязани домати, краставица, зеле, сол, червен, черен пипер, чубрица, вегета. Дюнерът придобиваше чудовищни размери и форма, напомняща авангардна картина на Пикасо. Когато накрая момчето ми го подаде, не знаех откъде да го хвана- отвсякъде висяха съставните му части, които дори един лек полъх на вятъра можеше да доведе до пълен разпад. Затова поех дюнера с трепета на млад баща, който държи своята свидна първа рожба. Връхчетата на пръстите ми едва докосваха повърхността му. Бавно, ритуално плавно го поднесох към устата си. Прозинах се до разчекване, за да мога да отхапя от огромното туловище. Откъснах хищно първата хапка, но това предизвика почти сеизмичен ефект върху крехката архитектура на дюнера- той започна да се разпада на съставните си части. По земята западаха картофки, месо, зеле...Гледах с широко отворени от ужас очи как всичко се срива за един миг. В един миг имах всичко, в следващия- нищо! В ръката ми остана само наръфаната празна обвивка на дюнера, а в устата- нищожна част от съдържанието му, което бях успял да лапна, и то беше с вкус на горчица. Чувствах се измамен. Но бях измамен от самия себе си. От алчното си желание да имам от всичко в един дюнер. От лакомията си да налапам всичко наведнъж. Но се оказа, че  дюнерът е като живота- дори да имаш от всичко в него, опиташ ли се да го изконсумираш на една хапка, наведнъж, той се разпада и ти остават само огризките. Остава ти само онова, което е той в действителност- вкус на горчица!

Училищен звънец

Беше 14- ти септември. Бригадирът обикаляше заедно с директорката на
училището, за да огледа дали всичко е свършено и готово за откриването
на новата учебна година. Училището беше шпакловано, боядисано отвътре
и отвън- белият му цвят грееше като усмивка на дете, което се радва на
новите си дрехи. И това наистина бяха един вид "нови дрехи" за старото
селско училище. Спомням си го как изглеждаше преди ремонта- овехтяло,
унило, някак навъсено, сякаш е стар човек, уморен от живота. Но
ремонтът, който нашата бригада му направи, го преобрази- върна му
живота, радостта и светлината. Шпакловката прикри белезите на
старостта, заглади грапавините, нанесени от дъждовете и ветровете,
новата боя придаде свежо излъчване на стените с чистотата на белия си
цвят. Дървената дограма на прозорците беше полирана с шлайф и
боядисана с бяла автобоя, която имаше такъв блестящ емайл, че
прозорците изглеждахa сякаш са с PVC. Цялото училище беше като ново,
готово да посрещне своите ученици. Но имаше един важен детайл, на
който никой от бригадата не беше обърнал внимание при ремонта-
училищният звънец! Той си беше останал такъв, какъвто е-  стар, с
кафяви петна от ръжда и дървена дръжка, леко кривнала на една страна,
на която съвсем малко й трябваше, за да се откачи. От ръждата звукът
на звънеца беше глух и немощен, без звън и ехо. Директорката се
притесни. Как щеше да бие първия училищен звънец? Какво щяха да чуят
най- малките- първолаците, които за първи път ще прекрачат прага на
училището? Та нали този първи звънец, който щяха да чуят, се помни за
цял живот! Та нали ехото и трепетът от този радостен звън остава
докрай в душите на всички! Бяхме изпипали всички детайли по ремонта,
но бяхме пропуснали най- важният- душата на училището. Затова трескаво
се разтичахме, сякаш бяхме лекари в "Спешно отделение", които спасяват
живота на човек. И в известен смисъл точно това правехме- спасявахме
един красив символ, който беше важен, колкото животът на човек.
Изшкурихме метала на звънеца, езика му, закрепихме дървената дръжката,
китосахме я, лакирахме я. Сега 15- ти септември можеше да дойде,
звънецът вече биеше с трепетно ехо и звън, който се чуваше толкова
близо и далече- в душите ни.

Уморено хоро

Спомням си как беше в началото, когато дойдохме да работим на морето.
Колкото и да бяхме уморени, в края на работния ден намирахме сили да
отидем на заведение. До плажа, на метри от строителната площадка имаше
едно заведение, в което пускаха българска народна музика. А на
момчетата от бригадата това им дай- хора. Повечето бяха луди- млади,
кръвта им кипеше- чуеха ли хоро да звучи, ставаха и започваха да
играят. Някои бяха възпитаници на самодейни състави, така играеха, че
събираха аплодисментите на цялото заведение. Но в края на сезона- след
три месеца усилна работа на открито под палещите лъчи, в задуха на
нагорещените бетонни плочи, гонейки срокове и задачи- всички бяхме на
предела на пълното физическо и емоционално изчерпване. Все по- рядко
започнахме да излизаме вечер. Повечето от момчетата оставаха във
фургоните на обекта, за да си почиват. Другите, които отиваха на
заведение, просто сядаха и пиеха по една студена бира, без да играят.
Вече на никой не му беше до хора, дори и на най- буйните глави.
Бригадирът гледаше как дансингът тъжно пустее, въпреки хората, които
продължаваха да звучат. Затова накрая той излезе, макар че беше не по-
малко уморен от всички. Започна бавно да пристъпва, сякаш се
освобождаваше от някакви невидими окови. И в един момент, като скочи и
като се разигра- мъжки, от душа, с широко разкопчана риза и лице,
озарено от усмивка. Краката му така леко стъпваха, че едва докосваха
земята. Това не беше хоро- това беше красиво откъсване от
гравитацията. А ритъмът на кръшната ръченица неумолимо се засилваше.
Но бригадирът не се предаваше- само леко навеждаше глава напред и
поемаше по такта. Момчетата не се сдържаха и се хванаха за него.
Младостта им вля още повече огън и поезия в танца. Краката им описваха
красив рисунък на движенията във въздуха, а ръцете им се разтваряха
като криле на птици при полет. Чужденците в заведението гледаха в
захлас този толкова български танц. Разбираха, че има нещо дълбоко
съкровено и човешко в танца на тези мъже, облечени в работни дрехи, с
уморени лица, които играеха въпреки умората. Разбираха, че това е
духът на България- уморен, но несломим!

За какво съжаляват хората по света, преди да умрат?

За какво ли съжаляват хората по света, преди да умрат? Може би...

Руснаците: Съжаляват колко много водка ще остане неизпита.

Французите: Съжаляват колко много жени ще останат недолюбени.

Германците: Съжаляват колко много бира ще остане неразлята.

Италианците: Съжаляват колко колко "Ферарита" ще останат некатастрофирали.

Испанците: Съжаляват колко много дербита между Реал и Барселона ще останат неизгледани.

Японците: Съжаляват колко много Тойоти ще останат непроизведени.

Чеченците: Съжаляват колко много руснаци ще останат с глави на раменете си.

Американците: Съжаляват колко много апокалипсиси ще се случат без тях.

Китайците: Съжаляват колко много ментета ще останат неизнесени за Източна Европа.

Англичаните: Съжаляват колко много любовници на принц Чарлз ще останат незаснети тайно.

Гърците:Съжаляват колко много държавни фалити ще останат неизпротестирани.

Иранците: Съжаляват колко много самоделни бомби ще останат невзривени.

Евреите: Съжаляват колко много месии ще останат неразпънати на кръст.

Македонците: Съжаляват колко много световни цивилизации и национални истории ще останат несътворени от тях.

Севернокорейците: Съжаляват колко много атомни бомби ще останат неизстреляни по Южна Корея.

Швейцарците: Съжаляват колко много банкови влогове ще останат неохливени.

Афганистанците: Съжаляват колко много завоеватели ще останат с долни крайници.

Мексиканците: Съжаляват колко много километри американска граница ще остане нелегално непремината.

Турците: Съжаляват колко много сериали ще останат незаснети и неизгледани от българите.

Българите: Съжаляват, че всички имат за какво да съжаляват, а те нямат.