Вкус на горчица

"От всичко ли да сложа?" "От всичко!", отговорих решително аз, без да подозирам какво означава да се сложи от всичко в един дюнер. Момчето, което ми приготвяше дюнера, се усмихна с ехидно тънка усмивка на погребален агент, след което започна да слага от всичко...Месо, картофки, чеснов сос, доматен сос, горчица, майонеза, кетчуп, нарязани домати, краставица, зеле, сол, червен, черен пипер, чубрица, вегета. Дюнерът придобиваше чудовищни размери и форма, напомняща авангардна картина на Пикасо. Когато накрая момчето ми го подаде, не знаех откъде да го хвана- отвсякъде висяха съставните му части, които дори един лек полъх на вятъра можеше да доведе до пълен разпад. Затова поех дюнера с трепета на млад баща, който държи своята свидна първа рожба. Връхчетата на пръстите ми едва докосваха повърхността му. Бавно, ритуално плавно го поднесох към устата си. Прозинах се до разчекване, за да мога да отхапя от огромното туловище. Откъснах хищно първата хапка, но това предизвика почти сеизмичен ефект върху крехката архитектура на дюнера- той започна да се разпада на съставните си части. По земята западаха картофки, месо, зеле...Гледах с широко отворени от ужас очи как всичко се срива за един миг. В един миг имах всичко, в следващия- нищо! В ръката ми остана само наръфаната празна обвивка на дюнера, а в устата- нищожна част от съдържанието му, което бях успял да лапна, и то беше с вкус на горчица. Чувствах се измамен. Но бях измамен от самия себе си. От алчното си желание да имам от всичко в един дюнер. От лакомията си да налапам всичко наведнъж. Но се оказа, че  дюнерът е като живота- дори да имаш от всичко в него, опиташ ли се да го изконсумираш на една хапка, наведнъж, той се разпада и ти остават само огризките. Остава ти само онова, което е той в действителност- вкус на горчица!