Уморено хоро

Спомням си как беше в началото, когато дойдохме да работим на морето.
Колкото и да бяхме уморени, в края на работния ден намирахме сили да
отидем на заведение. До плажа, на метри от строителната площадка имаше
едно заведение, в което пускаха българска народна музика. А на
момчетата от бригадата това им дай- хора. Повечето бяха луди- млади,
кръвта им кипеше- чуеха ли хоро да звучи, ставаха и започваха да
играят. Някои бяха възпитаници на самодейни състави, така играеха, че
събираха аплодисментите на цялото заведение. Но в края на сезона- след
три месеца усилна работа на открито под палещите лъчи, в задуха на
нагорещените бетонни плочи, гонейки срокове и задачи- всички бяхме на
предела на пълното физическо и емоционално изчерпване. Все по- рядко
започнахме да излизаме вечер. Повечето от момчетата оставаха във
фургоните на обекта, за да си почиват. Другите, които отиваха на
заведение, просто сядаха и пиеха по една студена бира, без да играят.
Вече на никой не му беше до хора, дори и на най- буйните глави.
Бригадирът гледаше как дансингът тъжно пустее, въпреки хората, които
продължаваха да звучат. Затова накрая той излезе, макар че беше не по-
малко уморен от всички. Започна бавно да пристъпва, сякаш се
освобождаваше от някакви невидими окови. И в един момент, като скочи и
като се разигра- мъжки, от душа, с широко разкопчана риза и лице,
озарено от усмивка. Краката му така леко стъпваха, че едва докосваха
земята. Това не беше хоро- това беше красиво откъсване от
гравитацията. А ритъмът на кръшната ръченица неумолимо се засилваше.
Но бригадирът не се предаваше- само леко навеждаше глава напред и
поемаше по такта. Момчетата не се сдържаха и се хванаха за него.
Младостта им вля още повече огън и поезия в танца. Краката им описваха
красив рисунък на движенията във въздуха, а ръцете им се разтваряха
като криле на птици при полет. Чужденците в заведението гледаха в
захлас този толкова български танц. Разбираха, че има нещо дълбоко
съкровено и човешко в танца на тези мъже, облечени в работни дрехи, с
уморени лица, които играеха въпреки умората. Разбираха, че това е
духът на България- уморен, но несломим!