Училищен звънец

Беше 14- ти септември. Бригадирът обикаляше заедно с директорката на
училището, за да огледа дали всичко е свършено и готово за откриването
на новата учебна година. Училището беше шпакловано, боядисано отвътре
и отвън- белият му цвят грееше като усмивка на дете, което се радва на
новите си дрехи. И това наистина бяха един вид "нови дрехи" за старото
селско училище. Спомням си го как изглеждаше преди ремонта- овехтяло,
унило, някак навъсено, сякаш е стар човек, уморен от живота. Но
ремонтът, който нашата бригада му направи, го преобрази- върна му
живота, радостта и светлината. Шпакловката прикри белезите на
старостта, заглади грапавините, нанесени от дъждовете и ветровете,
новата боя придаде свежо излъчване на стените с чистотата на белия си
цвят. Дървената дограма на прозорците беше полирана с шлайф и
боядисана с бяла автобоя, която имаше такъв блестящ емайл, че
прозорците изглеждахa сякаш са с PVC. Цялото училище беше като ново,
готово да посрещне своите ученици. Но имаше един важен детайл, на
който никой от бригадата не беше обърнал внимание при ремонта-
училищният звънец! Той си беше останал такъв, какъвто е-  стар, с
кафяви петна от ръжда и дървена дръжка, леко кривнала на една страна,
на която съвсем малко й трябваше, за да се откачи. От ръждата звукът
на звънеца беше глух и немощен, без звън и ехо. Директорката се
притесни. Как щеше да бие първия училищен звънец? Какво щяха да чуят
най- малките- първолаците, които за първи път ще прекрачат прага на
училището? Та нали този първи звънец, който щяха да чуят, се помни за
цял живот! Та нали ехото и трепетът от този радостен звън остава
докрай в душите на всички! Бяхме изпипали всички детайли по ремонта,
но бяхме пропуснали най- важният- душата на училището. Затова трескаво
се разтичахме, сякаш бяхме лекари в "Спешно отделение", които спасяват
живота на човек. И в известен смисъл точно това правехме- спасявахме
един красив символ, който беше важен, колкото животът на човек.
Изшкурихме метала на звънеца, езика му, закрепихме дървената дръжката,
китосахме я, лакирахме я. Сега 15- ти септември можеше да дойде,
звънецът вече биеше с трепетно ехо и звън, който се чуваше толкова
близо и далече- в душите ни.

Уморено хоро

Спомням си как беше в началото, когато дойдохме да работим на морето.
Колкото и да бяхме уморени, в края на работния ден намирахме сили да
отидем на заведение. До плажа, на метри от строителната площадка имаше
едно заведение, в което пускаха българска народна музика. А на
момчетата от бригадата това им дай- хора. Повечето бяха луди- млади,
кръвта им кипеше- чуеха ли хоро да звучи, ставаха и започваха да
играят. Някои бяха възпитаници на самодейни състави, така играеха, че
събираха аплодисментите на цялото заведение. Но в края на сезона- след
три месеца усилна работа на открито под палещите лъчи, в задуха на
нагорещените бетонни плочи, гонейки срокове и задачи- всички бяхме на
предела на пълното физическо и емоционално изчерпване. Все по- рядко
започнахме да излизаме вечер. Повечето от момчетата оставаха във
фургоните на обекта, за да си почиват. Другите, които отиваха на
заведение, просто сядаха и пиеха по една студена бира, без да играят.
Вече на никой не му беше до хора, дори и на най- буйните глави.
Бригадирът гледаше как дансингът тъжно пустее, въпреки хората, които
продължаваха да звучат. Затова накрая той излезе, макар че беше не по-
малко уморен от всички. Започна бавно да пристъпва, сякаш се
освобождаваше от някакви невидими окови. И в един момент, като скочи и
като се разигра- мъжки, от душа, с широко разкопчана риза и лице,
озарено от усмивка. Краката му така леко стъпваха, че едва докосваха
земята. Това не беше хоро- това беше красиво откъсване от
гравитацията. А ритъмът на кръшната ръченица неумолимо се засилваше.
Но бригадирът не се предаваше- само леко навеждаше глава напред и
поемаше по такта. Момчетата не се сдържаха и се хванаха за него.
Младостта им вля още повече огън и поезия в танца. Краката им описваха
красив рисунък на движенията във въздуха, а ръцете им се разтваряха
като криле на птици при полет. Чужденците в заведението гледаха в
захлас този толкова български танц. Разбираха, че има нещо дълбоко
съкровено и човешко в танца на тези мъже, облечени в работни дрехи, с
уморени лица, които играеха въпреки умората. Разбираха, че това е
духът на България- уморен, но несломим!

За какво съжаляват хората по света, преди да умрат?

За какво ли съжаляват хората по света, преди да умрат? Може би...

Руснаците: Съжаляват колко много водка ще остане неизпита.

Французите: Съжаляват колко много жени ще останат недолюбени.

Германците: Съжаляват колко много бира ще остане неразлята.

Италианците: Съжаляват колко колко "Ферарита" ще останат некатастрофирали.

Испанците: Съжаляват колко много дербита между Реал и Барселона ще останат неизгледани.

Японците: Съжаляват колко много Тойоти ще останат непроизведени.

Чеченците: Съжаляват колко много руснаци ще останат с глави на раменете си.

Американците: Съжаляват колко много апокалипсиси ще се случат без тях.

Китайците: Съжаляват колко много ментета ще останат неизнесени за Източна Европа.

Англичаните: Съжаляват колко много любовници на принц Чарлз ще останат незаснети тайно.

Гърците:Съжаляват колко много държавни фалити ще останат неизпротестирани.

Иранците: Съжаляват колко много самоделни бомби ще останат невзривени.

Евреите: Съжаляват колко много месии ще останат неразпънати на кръст.

Македонците: Съжаляват колко много световни цивилизации и национални истории ще останат несътворени от тях.

Севернокорейците: Съжаляват колко много атомни бомби ще останат неизстреляни по Южна Корея.

Швейцарците: Съжаляват колко много банкови влогове ще останат неохливени.

Афганистанците: Съжаляват колко много завоеватели ще останат с долни крайници.

Мексиканците: Съжаляват колко много километри американска граница ще остане нелегално непремината.

Турците: Съжаляват колко много сериали ще останат незаснети и неизгледани от българите.

Българите: Съжаляват, че всички имат за какво да съжаляват, а те нямат.

Строителен дневник

Разглеждам си строителния дневник. Страниците му са изцапани с пръски
вар, кал и цимент, омачкани, написани с нечетлив почерк. Чета и
преживявам отново всичко, което доброволно реших да отида и да видя на
място. Можех да си остана на чисто и прохладно в офиса на редакцията,
но щях ли да разбера истински хората, за които пиша!?...

...Ден първи:

"Днес бригадирът ме представи на момчетата. Всички ме гледат със
смесица от скептицизъм и насмешка в очите- за тях аз съм просто една
писарушка с ръце, които никога не са хващали кирка и лопата. Докато
бригадирът се опитва да им обясни, че съм дошъл да опиша тяхното
ежедневие за столичен вестник, всички гледат втренчено в ръцете ми, по
които няма нито един мазол. Срамувам се от ръцете си!"

Ден втори:

"Цял ден вали дъжд, но работата не спира. Влагата се просмуква не
просто през дрехите, но дори и през кожата ми. За първи разбирам, че
изразът "мокър до кости" може да има колкото метафоричен, толкова и до
болка буквален смисъл."

Ден трети:

"Продължава да вали. Един "Камаз", натоварен с тухли, затъна почти до
борда си в дълбоката и лепкава кал. Започна неистова борба за
измъкване от безизходицата. Боже, а преди си мислех, че само Шекспир
може да сътвори драма с такъв епичен размах. Шофьорът върти кормилото
с напрегнато до скъсване усилие на ръцете и очите си, двигателят реве
като смъртно ранен звяр, гумите се превъртат с остро свистене на
празен ход. Има нещо толкова Зисифовски непримиримо и в същото време
обречено в тази борба. Всички се спускат да бутат. За миг бригадирът
поглежда и към мен. Очите ни се срещат като на филм- в близък план.
Това е моментът, в който трябва да реша дали ще отида истински и
докрай до душите на тези хора. Затова не се замислям- хвърлям се в
калта, за да бутам заедно с тях."

Краят на ден трети:

"Питам се дали досега съм познавал толкова непринудена радост!? Радост
като тази, която изпитах заедно с тези непознати мъже, след като
избутахме "Камаза" от калта. Бяхме целите в кал, но се чувствахме
пречистени от тази толкова човешка победа!"

Ден четвърти:

"Най- накрая слънцето изгря. Лежим на почивката в кофата на фадромата,
сякаш сме се отпуснали в шезлонг. Жоро фадромиста даже леко повдига
кофата, та краката ни да увиснат блажено във въздуха. Някой запалва
лежешком цигара, изкарва бавно дим от устата си и уханието на тютюн се
разнася над всички като нежен воал. Някъде в далечния край на
площадката се чува тънкото жужене на бормашина, което очертава като с
фин щрих тишината на този мимолетен миг. Няма такова удоволствие!"

Ден пети:

"Слънцето цял ден напича- превърна строителната площадка в адска пещ!
Потта се лее от мен на едри капки, които се откъсват от челото ми,
плъзват се по козирката на каската и оттам падат на земята с глухо
тупване, вдигайки прах. Гледката е почти сюрреалистична! Но дори и
багерът изглежда целият "изпотен" от масло, докато се напряга да копае
под палещите лъчи на слънцето. Увили сме куртките си на главите
подобно на бедуини в пустинята и още по- подобно на тях бленуваме за
капка дъжд! Само за една капка, която да се откъсне от безоблачното
равнодушие на небето, за да падне върху пустинно напуканите ни от
неистова жажда устни..."

Ден шести:

"Започва леко, лирично ефирно да ръми дъжд. Свалям си каската и
оставям дъждът да ме вали. За първи път не изпитвам нужда да ползвам
чадър. Не искам нищо да ме отдели от нещата, такива, каквито са в
природата...Но в този момент близо до мен пада парче от тухла, което
за малко да ме отдели за дълго от нещата, такива, каквито са в
природата. "

Ден седми:

"На ръцете ми излизат мазоли, след като копая през целия ден канали за
окабеляването на строящата се сграда. Вече никой не гледа в ръцете ми,
а...разчита на тях. Аз съм вече част от тези хора. И не защото нося
работна куртка с надписа на тяхната фирма, не защото нося каска на
главата си като всички тях, а защото...нося мазоли на ръцете си.
Истински мазоли на строител. Звучи почти библейски, но при строителите
е така- по мазолите ще ги познаеш. Както и те теб!"

Краят на ден седми:

"Краят е на по чаша бира в кварталното заведение. Без много думи,
защото всички сме уморени от думи, а и не вярваме в тях, си казваме
само с жест на ръката едно мъжко "Наздраве!" и отпиваме. Отпиваме на
големи жадни глътки кратката ни мимолетна свобода между два работни
дни. Отпиваме на големи глътки и нашето искрено, почти безсловестно
"бойно" другарство, закалено в дъжд, кал и пек!... Утре си отивам от
бригадата, но тя няма да си отиде от мен. Истинските неща остават
докрай!"

Живи рани

Сцената е библейски асоциативна- навел съм се и мия краката на Невичка. Тя се подръпва инстинктивно от допира на ръцете ми: "Ох, тате, внимавай, че имам ранички по краката!" И започва по детски да изброява всичките си рани: "Една на лявото коленце, друга на дясното коленце и трета по- долу, при пръстчетата!" Милата, притеснява се да не я докосна с ръце по живите й, незарастнали рани, докато я мия. Но аз бързам да я успокоя: "Не се притеснявай, знам всичките ти рани!" И наистина е така- знам дори всяка една драскотина по нея, всяка една болка- минала и настояща. Защото на всяка една рана съм полагал бащината си ръка, за да я утеша, докато плаче. Затова, докато я мия, не пипам раните й, избягвам ги, внимавам за тях- концентрирал съм цялото си внимание и нищо друго не е важно за мен в този момент. И с това сцената става неусетно още по- библейски асоциативна, предлагайки простичък отговор на вечните въпроси "кой е Бог?" и "защо е Бог?"...Бог е този, който знае всичките ни рани. И е Бог, защото прави всичко възможно да не ги пипа...

Дневникът на моя личен архангел

Ден първи:

Днес завърших школата за архангели, със специалност "душевадец"- заедно с дипломата ми връчиха и първото назначение на Земята. Отворих го с треперещи от вълнение ръце и криле. Чия ли душа щях да извадя за начало!?...Душата на Татко Пепи- някакъв наглед добродушен шишко от България. Прегледах му досието. "Народност- българин". Е, щях лесно да му извадя душата. Преподавателят ни по "Стратегия за вадене на души" винаги казваше: "Българите са най- лесни за душевадене- дай им пари и душата сами ще си я извадят!" "Тегло- 100 килограма"...Моля!? Та аз съм архангел, не съм щангист- как ще го нося до Небето!? "Семейно положение- женен, с две деца и тъща". Направо мъченик на вярата! "Образование- учител". Не само мъченик, но и учител- на този човек останала ли му е душа за вадене!?...

Ден втори:

Кацнах в София с чартърен полет на Небесните авиолинии. На летището имаше много засилен контрол- искаха да ми прегледат раницата на гърба. Казах, че не мога да я сваля. "Защо!?", попитаха ме. "Защото това не е раница, това са ми крилете!"  Не трябваше да казвам това- помислиха ме за ислямски фундаменталист- камикадзе, който счита раницата с бомба на гърба за криле, които ще го отнесат в Рая. Опитаха се да ме задържат, но аз...им извадих душите при самозащита. Когато "Бърза помощ" дойде, установи, че са умрели от инфаркт. Бързах, нямах време да им измисля друга смърт, а пък и без това всички бяха прединфарктно затлъстели. Българи!

Ден трети:

Ето го и него- моят човек. От Небесният статистически институт бяха подали неактуална информация- този изглежда повече от 100 килограма! За такъв шишко трябват поне двама яки архангели, за да го занесат до Небето. Ами сега!? Извадих "Наръчник за действие при извънредни душевадни ситуации" и отворих на раздел "Тежки случаи". Там пишеше- "Не е леко да се носи тежко!", с пояснителна бележка на автора "Тежко ти!" Наистина- тежко ми!...

Ден четвърти:

Реших да откажа моя човек от любимите му храни, та да отслабне и да стане по- лек за носене. Затова прегледах отново досието му, раздел "Любими храни". Там имаше само три думи, но написани с едър шрифт "БАНИЧКА С БОЗА" и снимка на една адски мазна софийска баничка. Тръпки ме побиха от тази снимка! Трябваше да действам бързо, докато не се е "самоубил" преждевременно! Но установих, че е по- лесно да извадя душата му, отколкото баничката от ръцете му. Маниак!

Ден пети:

Отидох с моя човек на работата му, в магазина, в болницата, на бензиностанцията, в данъчното- навсякъде му извадиха душата. За мен не остана нищо. Освен надеждата, която умира последна. Посегнах поне нея да взема, за да не остана капо, но си дръпнах ръката като опарен. Надеждата на този човек беше Исус Христос. Тази надежда никой не може да я отнеме, дори архангел- душевадец като мен. Затова си тръгнах обратно за Небето и ми беше много леко. Леко, защото не носех със себе си никакъв душевен товар и бях оставил на Земята всичко, абсолютно всичко. Бях оставил надежда. Последната българска надежда!    

Ако Фройд беше разказал "Червената шапчица"

Личностното битие на Червената шапчица било географски ситуирано в близост до екосистема, богата на флора и фауна, насред която се намирала застроена площ на нейна баба по права съребрена майчина линия. Поради силно развито чувство на сантиментална привързаност към баба й, генерирано през ранните години от екзистенциалното оформяне на личността на Червената шапчица, същата предприела решителна крачка към преодоляване на фундаменталния си страх от Непознатото и дислоцирала тялото си в посока местообитанието на скъпата родственица. По пътя си, минавайки през страхогенериращ горист ареал, Червената шапчица се срещнала с Вълка. Той бил биологичен субект, намиращ се в етап на психологическо развитие, в който първосигналните поведенчески характеристики били доминатни в социалните изяви на неговата личност. Това обуславяло известен, както психологически, така и чисто физиологически риск, от реализирането на активно вербално общуване между двата диаметрално противоположни полово, видово и социално- класово субекта. Но контактът- визуален и вербален- бил съдбовно и в крайна сметка- сценарно неизбежен, и се реализирал. Причинно- следствените резултати и отражения върху моментния психологически статус на субектите не закъснял. Червената шапчица преминала през силно емоционално изживяване, протичащо в плавно преливащи се етапни състояния на агресия, регресия и ресигнация, с обща линия на подсъзнателна фрустрационна мотивация. Това била типично женска линия на защитно- механизмено поведение, издаващо общото неустойчиво емоционално състояние на личността, намираща се в състояние на ранен психологически генезис. Вълкът от своя страна развил типично мъжка сексуално контекстуална реакция, насочена изцяло към анатомичните компоненти на Червената шапчица и изразяваща се чрез повече метафорични, отколкото буквални закани, че ще я изяде. Така приключил първият етап от развитието на отношенията между Червената шапчица и Вълка, който поставен на база за сравнение със следващия етап, може да се определи като идеалистичен, дори духовен. Защото следващият етап от развитието на отношенията им е чисто физиологически, консумативен, изключващ всякаква изява на духа като психологическа субстанция. Това е етапът, в който Вълкът с прагматично рационален подход на хищник, стратегически се възползва от сантименталната обремененост на Червената шапчица спрямо баба й, за да подмени автентичността на реалността с виртуална такава.Виртуална реалност, която ловко спекулира с инфантилния сантиментализъм на Червената шапчица при срещата с Вълка, преоблечен като болната й баба. Така Вълкът изяжда не просто буквално, а метафорично Червената шапчица, с което реализира превъзходството на своята, макар и жестока, но прагматично трезва житейска стратегия, използваща симулативното поведение като ефективно средство за оцеляване. Накрая обаче се появява Ловецът, който намира Вълка в безпомощно състояние на емоционално опиянение от постигнатия консуматорски успех. Точно това води до краха на Вълка като екзистенциален архетип и до катарзисно пречистващото завръщане на Червената шапчица към живота...