Живи рани

Сцената е библейски асоциативна- навел съм се и мия краката на Невичка. Тя се подръпва инстинктивно от допира на ръцете ми: "Ох, тате, внимавай, че имам ранички по краката!" И започва по детски да изброява всичките си рани: "Една на лявото коленце, друга на дясното коленце и трета по- долу, при пръстчетата!" Милата, притеснява се да не я докосна с ръце по живите й, незарастнали рани, докато я мия. Но аз бързам да я успокоя: "Не се притеснявай, знам всичките ти рани!" И наистина е така- знам дори всяка една драскотина по нея, всяка една болка- минала и настояща. Защото на всяка една рана съм полагал бащината си ръка, за да я утеша, докато плаче. Затова, докато я мия, не пипам раните й, избягвам ги, внимавам за тях- концентрирал съм цялото си внимание и нищо друго не е важно за мен в този момент. И с това сцената става неусетно още по- библейски асоциативна, предлагайки простичък отговор на вечните въпроси "кой е Бог?" и "защо е Бог?"...Бог е този, който знае всичките ни рани. И е Бог, защото прави всичко възможно да не ги пипа...