п.п. Автомобилът няма аларма...Ама споко- то няма и кой да го открадне!
понеделник, 12 юли 2010 г.
Как щеше да изглежда автобиографията ми, ако бях не човек, а автомобил
Име на модела- Татко Пепи. Година на производство- 1976. Инженер- конструктор, автор на проекта- Господ. Производители- майка и татко. Семеен автомобил от 2001 година. Двигател с вътрешно...емоционално горене. Разход на гориво- 10 на 100 нерви градско и 7 на 100 нерви извънградско. С мекушаво окачване, което създава усещане за нестабилност на завоите на Живота, а на дупките- направо се разлюлява. Сутрин двигателят трудно пали и бавно загрява, но с малко бутане тръгва. Докато загрее, двигателят издава звуци, подобни на мечешко ръмжене, но с повишаване на работната температура, става тих- глас не му се чува. При по- рязко натискане на газта обаче се форсира и пак започва да ръмжи и да харчи много. Автомобилът не е много маневрен поради голямото си тегло. Кормилното му управление е тромаво, без сервоусилвател и изисква усилия. Комфортът на возене е на задоволително ниво- така че всеки с удоволствие иска да го извози.Салонът е широкоскроен- може да побере много души с целият им багаж, колкото и да е тежък. Гумите имат средно висок профил, но пък са с дебел грайфер и стъпват тежко на пътя. Най- чести са повредите по двигателя. В много случаи скоростната кутия не сработва и става трудно превключването на по- висока и бърза предавка. Често дефектира и температурният датчик на емоциите, който при загряване трябва да включи охладителната система. Често не сработва и спирачната система на гнева поради захабени накладки. Екстериорният дизайн не блести с нищо запомнящо се. Дизайнът на предницата граничи със скуката. Линиите на формите са спокойни и заоблени, на места даже доста издути- при предния капак. Задницата също е банална, но пък обемна, което създава усещане за солидна изработка. Интериорният дизайн обаче е по- интересен и нестандартен. Най- вече е уютен за пътниците. Като цяло може да се каже, че автомобилът е надежден и няма да ви предаде на пътя. Гаранция за това е надписът върху двигателя- MADE IN HEAVEN!
п.п. Автомобилът няма аларма...Ама споко- то няма и кой да го открадне!
п.п. Автомобилът няма аларма...Ама споко- то няма и кой да го открадне!
събота, 10 юли 2010 г.
Неделно училище: Вторият шанс на Стюърт Пиърс
Когато Стюърт Пиърс изпусна дузпата за Англия, всички го обявиха за най- големият неудачник. Човекът, който съсипа Англия и нейните надежди за световна титла. Минаха се 4- ри години, на следващото Световно първенство Англия отново стигна до дузпи на елиминациите. И последната, решителна дузпа, която трябваше да бъде изпълнена за отбора на Англия, бе поверена на...Боже! На Стюърт Пиърс! "Само не Стюърт!", сигурно са възкликнали всички фенове пред екраните и на стадиона. Но треньорът изпрати именно него на тази мъчителна среща с Миналото, с Провала...И Стюърт отиде.
...Няма да забравя този момент. Как целия стадион притихна в очакване. Как коментаторът напомни за неговия провал преди 4 години. Гласът му отекна с тежестта на смъртна присъда: "Преди 4 години той изпусна дузпа!" Но Стюърт се приближи до бялата точка на дузпата със стоманен поглед втренчен в топката, чакаща го там. А след това се засили и...Толкова неистово жестока дузпа не бях виждал. Стюърт щеше да скъса мрежата и да отнесе вратаря. Стадионът изрева: "Гооооооооооооооооооооооол!" Стюърт крещеше като обезумял. В този момент той изкрещя целия си живот, който за 4 години след провала се беше превърнал в самосъжаление...Но най- силният момент беше, когато Стюърт се обърна към треньора, посочи го и изкрещя нещо неразбираемо на нито един език. Но всичко го разбраха- той благодареше по своя мъжки начин за огромното доверие, за втория шанс!
...Как не се разплаках! Защото това не беше като на кино, а беше наистина. И се случва не само на Стюърт, но и на всеки един от нас, защото...Всеки ден, в който се събуждаме още живи, е всъщност жест на доверие, на нов шанс, на още един шанс, втори шанс. От Треньора, Който прекалено много ни обича и вярва в нас, че можем да се справим въпреки миналите ни провали!
...Няма да забравя този момент. Как целия стадион притихна в очакване. Как коментаторът напомни за неговия провал преди 4 години. Гласът му отекна с тежестта на смъртна присъда: "Преди 4 години той изпусна дузпа!" Но Стюърт се приближи до бялата точка на дузпата със стоманен поглед втренчен в топката, чакаща го там. А след това се засили и...Толкова неистово жестока дузпа не бях виждал. Стюърт щеше да скъса мрежата и да отнесе вратаря. Стадионът изрева: "Гооооооооооооооооооооооол!" Стюърт крещеше като обезумял. В този момент той изкрещя целия си живот, който за 4 години след провала се беше превърнал в самосъжаление...Но най- силният момент беше, когато Стюърт се обърна към треньора, посочи го и изкрещя нещо неразбираемо на нито един език. Но всичко го разбраха- той благодареше по своя мъжки начин за огромното доверие, за втория шанс!
...Как не се разплаках! Защото това не беше като на кино, а беше наистина. И се случва не само на Стюърт, но и на всеки един от нас, защото...Всеки ден, в който се събуждаме още живи, е всъщност жест на доверие, на нов шанс, на още един шанс, втори шанс. От Треньора, Който прекалено много ни обича и вярва в нас, че можем да се справим въпреки миналите ни провали!
Този, който знае неща, които ти дори не знаеш за себе си
Какво знам аз за колата, която карам? Нищо. Просто завъртам ключа и потеглям...А какво знае нейният инженер, който я е конструирал. Който е завъртял всяко едно болтче и гайка по нея. Той сигурно ще ми каже всичко за нея- какво е нейното състояние, само като я чуе как пали. Аз чувам тихо боботене. Той сигурноо ще чуе, че компресията на втори цилиндър е намаляла и влиза в осезаем дисбаланс спрямо останалите три цилиндъра, което нарушава центровката на работа на двигателя...И всичко това той ще ми го каже, без да използва никакви специални уреди за измерване. Направо страхотно! Колко е хубаво да знаеш, че има такъв човек. А дали има такъв човек и за човешката душа? Смея да твърдя, че има...И това е родителят. Да, разбрах го, когато Татко почина. Тогава си дадох сметка, че си отиде не просто баща ми, а човекът, който още отдалече като ме видеше да се прибирам от изпит в Университета, разбираше дали съм го взел, или не. Без думи. Без жестове. Просто познаваше душата ми и разчиташе нейните невидими сигнали. Но как? Нищо свръхестествено- просто ме познаваше от самото ми начало. Дори от преди началото ми. И затова знаеше неща, които дори аз не знаех за себе си. Сега го разбирам, когато и аз съм родител и знам неща, които децата ми няма как да узнаят за себе си, ако аз не им го кажа...
...Например- знам, че Невичка е толкова малка, но носи пълна раница с цели 14 учебника по английски, която е толкова тежка, че тя се изкривява цялата, за да не изгуби равновесие. Въпреки това обаче не се отказва от нито един от учебниците си...Така един ден, като порастне и ми каже, че иска да учи за учителка по английски, аз ще й кажа: "Знам!" Така, както Татко ми казваше "Знам!", когато му казвах, че съм си взел изпита. А, като ми каже, че я боли и кръста, аз пак ще й отговоря същото: "Знам!" И как да не знам- от тежката раница!
...Например- знам и че Сашко има точен удар в баскетболния кош, макар и да е дете, което никога не е тренирало. Затова единн ден, като се изправи пред мен, порастнал цели два метра мъж и ми каже, че ще се записва в баскетболния отбор на училището, също ще му отговоря: "Знам!"...
Защото знам! Или по- точно- защото разбирам. Познавам причините, затова разбирам следствията от тях. Докато всички други познават само следствията. Което понякога е страшно. Защото вратата, която води към разбирането на човека не е в познаването неговите следствия, а на неговите причини. Колко далече са те- най- далечното разстояние. Моите. Твоите. Всички наши причини. Те са на другия край на света. Кой ще си направи труда да отиде чак до там, за да ги види?!...
Докато един човек няма нужда да ходи чак до там. Той от там идва. Мама и Татко!
...Например- знам, че Невичка е толкова малка, но носи пълна раница с цели 14 учебника по английски, която е толкова тежка, че тя се изкривява цялата, за да не изгуби равновесие. Въпреки това обаче не се отказва от нито един от учебниците си...Така един ден, като порастне и ми каже, че иска да учи за учителка по английски, аз ще й кажа: "Знам!" Така, както Татко ми казваше "Знам!", когато му казвах, че съм си взел изпита. А, като ми каже, че я боли и кръста, аз пак ще й отговоря същото: "Знам!" И как да не знам- от тежката раница!
...Например- знам и че Сашко има точен удар в баскетболния кош, макар и да е дете, което никога не е тренирало. Затова единн ден, като се изправи пред мен, порастнал цели два метра мъж и ми каже, че ще се записва в баскетболния отбор на училището, също ще му отговоря: "Знам!"...
Защото знам! Или по- точно- защото разбирам. Познавам причините, затова разбирам следствията от тях. Докато всички други познават само следствията. Което понякога е страшно. Защото вратата, която води към разбирането на човека не е в познаването неговите следствия, а на неговите причини. Колко далече са те- най- далечното разстояние. Моите. Твоите. Всички наши причини. Те са на другия край на света. Кой ще си направи труда да отиде чак до там, за да ги види?!...
Докато един човек няма нужда да ходи чак до там. Той от там идва. Мама и Татко!
Рожденият Ден на Мамето, без която не можем
Днес Мамето има Рожден Ден! Боже, добре, че я има на този свят- иначе кой щях да обичам?! Не мога да си представя, че може да има друг, който да обичам така. Милостив е бил Господ, когато я е "пуснал в производство" през 1978 година- точно две години след мен. Сигурен съм, че тези цели две години той се е почесвал по мъдрата си глава и се е чудел каква жена да ми измисли и изчисли точно по моя мярка- така че нейните детайли да паснат напълно с мойте и да заживеем като Едно. Две години е мерил и отмервал, за да направи Мамето човек на реда, за да може да балансира моето хаотично безредие на мислите и действията. Две години е отмервал на електронните теглилки колко грама повече разум да сложи на Мамето в мозъка, за да може тя и там да ме конпенсира. Защото в моята глава има повече емоции, отколкото разум- а домакинство с емоции не се управлява. Две години Господ е писал с пот на челото и съсредоточено свъсени вежди сценария на обстоятелствата и събитията, които ще накарат един ден Мамето, когато се превърне в красива девойка, да се загледа в такъв дебел и пъпчив смотаняк като мен. Горкият мил Господ, две години е напрягал цялото си творческо мислене, за да измисли как това да стане. Как?! Как?! Как?! Сигурно много по лесно му е било, когато е сътворявал светът на клетъчните микроорганизми. Но накрая го е измислил- решил е да направи чудо и да не се занимава повече, че си е имал и друга работа. И така- о, чудо! Мамето взе, че ме хареса и се събрахме. Което си е истинско чудо в един свят, в който "не смъртта разделя хората, а липсата на любов между тях". Истинско чудо е, че в един толкова голям свят, с толкова много хора, милярди анонимни лица- има едно лице, на което познаваш всяка една черта...Знаеш всяка една черта откъде идва и какво означава. И знаеш, че това лице е твоят огледален образ, в който можеш да видиш себе си, както в никое друго огледало- най- достоверният образ. От плът и кръв. Плът от плътта и кръв от кръвта. Макар и не еднакви, но Едно.
...Затова днес празнуваме всички като Едно Рожденият Ден на Мамето, без която не можем!
сряда, 7 юли 2010 г.
10 неща, които доказват, че Животът е като футболен мач
1- во нещо: КРАТКИТЕ МИГОВЕ, ПРЕЗ КОИТО ФУТБОЛИСТИТЕ ИМАТ КОНТАКТ С ТОПКАТА
Математически е изчислено, че за 90 минути мач, един футболист има реално контакт с топката минута- две. Понякога дори секунди. През останалото време се стреми към топката, търси я, бори се за нея, разминава се с нея, губи я...По същия начин е и в живота- колко неистово кратки са миговете, през които се докосваме до нещата. До щастието, до любовта, до мечтите, до всичко, към което се стремим.
2- ро нещо: ВИНАГИ ИМА И ВТОРО ПОЛУВРЕМЕ
Това са правилата на играта- винаги има и второ полувреме, дори през първото полувреме на единия отбор да са му вкарали цели десет гола, които да обезмислят каквато и да е понататъшна съпротива. Но никой не може да отнеме на губещия отбор правото на второ полувреме- правото да излезе и да играе, колкото и да е безнадежден резултатът...
...А толкова често забравяме, или преставаме да вярваме, че и в Живота е така- винаги има и второ полувреме!
3- то нещо: МАЧЪТ СЕ ИГРАЕ ДОКРАЙ
Всички помним гола на Емо Костадинов срещу французите насред Париж, който ни класира за Световното в САЩ! Той беше отбелязан в последните секунди на мача, защото нашите футболисти играха до последно, докрай...Животът също трябва да се играе докрай. Именно по тази причина- понякога победата е точно там, на самия край.
4- то нещо: ПРИ ГРУБ ФАУЛ СЕ ДАВА ЧЕРВЕН КАРТОН
При груб фаул съдията вдига червен картон и гони играча от терена. Така постъпва и Съдията в Живота- вдига червен картон и те гони от терена. Дори направо от Живота!
5- то нещо: СЪДИЯТА ВДИГА НАКАЗАТЕЛЕН КАРТОН ДОРИ САМО ЗА РЕПЛИКА
Съдията може да даде картон дори само за реплика, оспорваща негово решение. Затова си спестете и репликите срещу Съдията в Живота!
6- то нещо: КРАСИВАТА И ЧЕСТНА ИГРА НЕ ВИНАГИ Е НАЙ- РЕЗУЛТАТНА
1982, 1986 година- Бразилия играеше най- красивия футбол в света, но отпадна още на четвъртфиналите. 1998 година Холандия получи приза за Феър плей като отбор с най- малко наказателни картони, но...не получи Световната купа, защото отпадна на полуфиналите...Васил Левски живя и умря честно и красиво, но никой не се опита да го освободи при ескортирането му от Къкринското ханче до София. И бе обесен. И тялото му и до днес не се знае къде лежи. И мечтата му за "чиста и свята република" си остана само една мечта..."Ако загубя, губя само себе си..."
7- мо нещо: В ЕДИНОБОРСТВАТА ПЕЧЕЛИ ТОЗИ, КОЙТО УМЕЕ ДОБРЕ ДА ФИНТИРА (ДА СЕ ЛЪЖЕ)
Тялото се накланя надясно, но топката се повежда наляво- това е финт. Това е лъжливо движение, с което се преодоляват противниковите играчи в единоборствата. Печели този, който "се лъже" най- добре...Жалко, но факт- в Живота, особено в нашия български живот, в единоборствата се печели точно така- с лъжливи движения.
8- мо нещо: МАЧЪТ СЕ ЗАПИСВА
Вкараните и пропуснатите голове, красивите и грозните изпълнения могат да се повторят на забавен кадър, защото мачът се записва...Колко изпаднали в клинична смърт, но върнали се към живота, разказват винаги едно и също- как са видяли целия си живот като на лента. Значи и Животът се записва и могат да бъдат видяни всички използвани и пропуснати мигове, всички красиви и грозни постъпки...
9- то нещо: И НАЙ- СИЛНИЯТ МОЖЕ ДА ЗАГУБИ, КАКТО И НАЙ- СЛАБИЯТ МОЖЕ ПЪК ДА ПОБЕДИ
Във футбола винаги има изненади. Неприятни- когато и най- силният отбор загуби. И приятни- когато и най- слабият отбор победи. Топка е! В Живота е същото...Живот е!
10- то нещо: ВСЕКИ МАЧ, БИЛО ТОЙ НАЙ- ТЕЖКИЯТ ИЛИ НАЙ- ЛЕКИЯТ, ИМА КРАЙ
Последна съдийска свирка и мачът свършва, колкото и да е бил тежък или лек...Просто свършва, защото има край... Последен дъх и Животът свършва. А дали ще се класираме за следващия етап- зависи само от начина, по който сме живяли.
Математически е изчислено, че за 90 минути мач, един футболист има реално контакт с топката минута- две. Понякога дори секунди. През останалото време се стреми към топката, търси я, бори се за нея, разминава се с нея, губи я...По същия начин е и в живота- колко неистово кратки са миговете, през които се докосваме до нещата. До щастието, до любовта, до мечтите, до всичко, към което се стремим.
2- ро нещо: ВИНАГИ ИМА И ВТОРО ПОЛУВРЕМЕ
Това са правилата на играта- винаги има и второ полувреме, дори през първото полувреме на единия отбор да са му вкарали цели десет гола, които да обезмислят каквато и да е понататъшна съпротива. Но никой не може да отнеме на губещия отбор правото на второ полувреме- правото да излезе и да играе, колкото и да е безнадежден резултатът...
...А толкова често забравяме, или преставаме да вярваме, че и в Живота е така- винаги има и второ полувреме!
3- то нещо: МАЧЪТ СЕ ИГРАЕ ДОКРАЙ
Всички помним гола на Емо Костадинов срещу французите насред Париж, който ни класира за Световното в САЩ! Той беше отбелязан в последните секунди на мача, защото нашите футболисти играха до последно, докрай...Животът също трябва да се играе докрай. Именно по тази причина- понякога победата е точно там, на самия край.
4- то нещо: ПРИ ГРУБ ФАУЛ СЕ ДАВА ЧЕРВЕН КАРТОН
При груб фаул съдията вдига червен картон и гони играча от терена. Така постъпва и Съдията в Живота- вдига червен картон и те гони от терена. Дори направо от Живота!
5- то нещо: СЪДИЯТА ВДИГА НАКАЗАТЕЛЕН КАРТОН ДОРИ САМО ЗА РЕПЛИКА
Съдията може да даде картон дори само за реплика, оспорваща негово решение. Затова си спестете и репликите срещу Съдията в Живота!
6- то нещо: КРАСИВАТА И ЧЕСТНА ИГРА НЕ ВИНАГИ Е НАЙ- РЕЗУЛТАТНА
1982, 1986 година- Бразилия играеше най- красивия футбол в света, но отпадна още на четвъртфиналите. 1998 година Холандия получи приза за Феър плей като отбор с най- малко наказателни картони, но...не получи Световната купа, защото отпадна на полуфиналите...Васил Левски живя и умря честно и красиво, но никой не се опита да го освободи при ескортирането му от Къкринското ханче до София. И бе обесен. И тялото му и до днес не се знае къде лежи. И мечтата му за "чиста и свята република" си остана само една мечта..."Ако загубя, губя само себе си..."
7- мо нещо: В ЕДИНОБОРСТВАТА ПЕЧЕЛИ ТОЗИ, КОЙТО УМЕЕ ДОБРЕ ДА ФИНТИРА (ДА СЕ ЛЪЖЕ)
Тялото се накланя надясно, но топката се повежда наляво- това е финт. Това е лъжливо движение, с което се преодоляват противниковите играчи в единоборствата. Печели този, който "се лъже" най- добре...Жалко, но факт- в Живота, особено в нашия български живот, в единоборствата се печели точно така- с лъжливи движения.
8- мо нещо: МАЧЪТ СЕ ЗАПИСВА
Вкараните и пропуснатите голове, красивите и грозните изпълнения могат да се повторят на забавен кадър, защото мачът се записва...Колко изпаднали в клинична смърт, но върнали се към живота, разказват винаги едно и също- как са видяли целия си живот като на лента. Значи и Животът се записва и могат да бъдат видяни всички използвани и пропуснати мигове, всички красиви и грозни постъпки...
9- то нещо: И НАЙ- СИЛНИЯТ МОЖЕ ДА ЗАГУБИ, КАКТО И НАЙ- СЛАБИЯТ МОЖЕ ПЪК ДА ПОБЕДИ
Във футбола винаги има изненади. Неприятни- когато и най- силният отбор загуби. И приятни- когато и най- слабият отбор победи. Топка е! В Живота е същото...Живот е!
10- то нещо: ВСЕКИ МАЧ, БИЛО ТОЙ НАЙ- ТЕЖКИЯТ ИЛИ НАЙ- ЛЕКИЯТ, ИМА КРАЙ
Последна съдийска свирка и мачът свършва, колкото и да е бил тежък или лек...Просто свършва, защото има край... Последен дъх и Животът свършва. А дали ще се класираме за следващия етап- зависи само от начина, по който сме живяли.
събота, 3 юли 2010 г.
Интервю с Нежността
Татко Пепи: Чакай малко, Нежност, поспри!
Нежността: Не мога. Бързам!
Татко Пепи: Защо толкова бързаш?
Нежността: Защото закъснявам!
Татко Пепи: Закъсняваш?!
Нежността: Ужасно закъснявам!
Татко Пепи: И какво като закъснееш?!
Нежността: Ще закъснея да бъда Нежност.
Татко Пепи: И какво ще стане тогава?
Нежността: Горко ще съжалявам за тази си небрежност.
Татко Пепи: Разбирам. Значи затова тичаш?
Нежността: Да, тренирам 100 метра спринт с препятствия. Искам най- накрая да вляза във форма за следващото състезание...
Татко Пепи: С кого пък толкова се състезаваш?!
Нежността: Със световния шампион на 100 метра спринт- Грубостта!
Татко Пепи: И кой е по- бърз?
Нежността: Нима не знаеш?
Татко Пепи: Може и да знам, но искам ти да ми кажеш.
Нежността: Не, ти трябва да ми кажеш- кога за последно беше нежен?!
Татко Пепи: Вчера.
Нежността: А трябва да си нежен днес, сега!
Татко Пепи: Значи пак си закъсняла!
Нежността: Е, ти още ме занимавай с твоите тъпи въпроси, пък после пак съм закъсняла! Айде, чао! Ще тичам!
Татко Пепи: Тичай, Нежност, тичай!...Тичай да не закъснееш!
Нежността: Не мога. Бързам!
Татко Пепи: Защо толкова бързаш?
Нежността: Защото закъснявам!
Татко Пепи: Закъсняваш?!
Нежността: Ужасно закъснявам!
Татко Пепи: И какво като закъснееш?!
Нежността: Ще закъснея да бъда Нежност.
Татко Пепи: И какво ще стане тогава?
Нежността: Горко ще съжалявам за тази си небрежност.
Татко Пепи: Разбирам. Значи затова тичаш?
Нежността: Да, тренирам 100 метра спринт с препятствия. Искам най- накрая да вляза във форма за следващото състезание...
Татко Пепи: С кого пък толкова се състезаваш?!
Нежността: Със световния шампион на 100 метра спринт- Грубостта!
Татко Пепи: И кой е по- бърз?
Нежността: Нима не знаеш?
Татко Пепи: Може и да знам, но искам ти да ми кажеш.
Нежността: Не, ти трябва да ми кажеш- кога за последно беше нежен?!
Татко Пепи: Вчера.
Нежността: А трябва да си нежен днес, сега!
Татко Пепи: Значи пак си закъсняла!
Нежността: Е, ти още ме занимавай с твоите тъпи въпроси, пък после пак съм закъсняла! Айде, чао! Ще тичам!
Татко Пепи: Тичай, Нежност, тичай!...Тичай да не закъснееш!
Тате, вавей!
Обичам този момент. Когато се връщам след 24- часово дежурство. Когато се връщам оскотял и зъл от недоспиване. С тежък поглед и тежки мисли. С оголени нерви. С цялата неистова лудост на шума и хаоса в София още пред очите...Тогава идва финалът на този безумен маратон. Там ме чака...милата Невичка. Колата приближава оградата на къщата. През отворения прозорец дочувам нейното крехко гласче: "Тате, вавейййййй!" Милото ми мъниче, то дори не може да изговори правилно поздрава, но полага трогателни речеви усилия, за да ме поздрави! "Вавейййй!" Ето това мъничко детско "Вавей!", казано с такава чиста, безкористна радост от моето завръщане ми дава цялата утеха на света. И разбирам, че за това "Вавей!" се завръщам, заради него съм отишъл, за да се завърна и да чуя тишината и простотата му след целия шум и суета на големия град...
...Колата бавно минава по пътя покрай оградата, а Невичка тича редом с нея в двора и очите й са пълни с тревога аз да не отмина, без да спра, без да се завърна. Затова вика още по- силно, за да я чуя: "Тате, вавеййййййй!" Но аз я чувам. Боже, колко ясно я чувам. Чувам я и ще я чувам, където и да съм, колкото и далече да съм. Дори и да няма завръщане...
...Важното е, че отиването ще си е заслужавало. Защото винаги ще има на кого да кажа: "Вавей, мила моя!"
Абонамент за:
Публикации (Atom)