Здравей Господи,
Реших с перо, с мастило пресно,
да пиша до Царството небесно.
Язък за Интернет и за прогреса,
но никъде не ти открих адреса.
А няма вече и пощальон тъдява,
даже и Арахангелът не се явява.
Откакто здраве взе да ми се клати,
навестяват ме само ангели крилати.
Казват: „Бабе, стягай се за път,
предстои ти пътуване Отвъд!“
Е, да, ма днеска, утре, време се минава,
Арахангел Михаил все ме отминава.
Затова ти пиша, милостиви Боже,
да го пратиш скоро, ако може!
Че вече старостта натяга,
сърцето в гърдите стяга,
сама съм, в къщата кукувам,
нито виждам, нито чувам,
болестите много, пенсията малко,
съществуването стана жалко,
нямам нищо, празен е бостана,
една душа клета ми остана,
на живота в играта му груба,
нямам какво повече да губа,
опитах инфаркт– от смъртта проба,
подготвила съм си дрехите за гроба,
имам си запазен гробен парцел,
даже и паметик за тази цел.
На него пише рождествената ми година,
с празно място за деня, кога ще се спомина.
Ала, ето, Арахангелът се бави,
баба чуди се какво да прави.
Тарлъци плета и разплитам,
кой умрял е в селото питам.
Гледам сериали, тихо си плача,
викам и свиркам, когато е мача.
Щом тропне вратата, навън надничам,
дрехите за погребение навличам...
Но тревогата отново е фалшива,
Смъртта при съседите завива.
И баба пак ли чака, чака,
часовникът да спре да трака.
За да дойде онзи сетен миг, когато
ще отмине и последното лято...
Тогава останала сама със смъртта,
ще си спомня пак любовта –
ще помилвам снимката на внуците
с треперещи ръце
и ще си ида със смело сърце!
Няма коментари:
Публикуване на коментар