Здравей бабо,
Много ми е мило, драго,
пише внук ти от Чикаго.
Делят ни морета, океани,
не сме си писали от лани.
Затова реших да ти пратя вест,
от американския далечен уест.
Аз съм добре, животът ми е уреден,
но така и не станах американец убеден.
Откога не съм прекрачвал родната граница,
продължава да ми липсва витата ти баница.
Липсва ми улицата селска, прашна
и уюта на обстановката домашна.
Сънувам как заставам на прага
и ти ме срещаш с усмивка блага.
И си спомням, че ръцете ти по селски груби,
са на човека, който най- истински ме люби.
Виждам и блясъка на сълза гореща,
напираща в очите ти при първата ни среща.
Виждам лицето ти, набраздено с бръчки,
как приведена, внасяш за огнището съчки.
Чувам как огънят тихо пука,
как дъждът по прозорците чука.
Как тихо шуми брезата в двора,
как в очите ти личи тъжна умора.
Чувам овцете как напевно блеят,
виждам въглените с ореол да тлеят.
Кучето все така жално скимти насън,
луната разлива мека светлина навън.
Звездите мигат с трепет срамежлив,
вятърът шепне в листата като жив.
Но събудя ли се, душа ми на земята слезне,
и всичко мило, родно безвъзвратно чезне.
И разбирам, че не ни разделят океани,
а несподелените с никого душевни рани.
И знам, че Америка е толкова далече,
защото никога не ще съм същият вече.
И всеки път, когато часовникът ме събужда,
ще ставам с душа на самия себе си чужда...
...Прости ми, бабо, беше ми драго,
но това е тъжната истина за Чикаго!
Няма коментари:
Публикуване на коментар