Баба кара шофьорския курс

Ходенето вече много взе да мори,
затова записах курса за шофьори.

Казах си: "Ходя цял живот пеша, аман,

шофьор ще стана, та било на дърт заман!"

И ето, сядам в учебната кола,

запретвам ръкави и пола.

Инструкторът ми обяснява бавно

как да тръгна с колата плавно.

Но вместо първа, включвам скорост пета

и колата като риба почва да се мета,

върви напред, но цялата подскача,

от зор ми иде да викна, да заплача!

Пешеходци хвърлят чанти и залягат,

други като за световно бягат.

Инструкторът седи, замръзнал в ступор,

гледа как ще се ударим в стълб от упор.

Но завивам, карайки на зиг - заг,

настъпила газта с тежък крак.

Минавам, без да спра на стоп,

инструкторът се кръсти като поп.

На кръстовище светофар червено свети,

ала как се спира, баба не може да се сети.

Така де, баба да не е петричката врачка,

та да предвиди кой педал е за спирачка!

Натискам пак газта до ламарина,

за малко мантинелата да срина.

После как не се ударих в крайпътен бряст,

инструкторът изпадна в несвяст.

"Събуди се, момче, срещу мен е трамвай!"

А той едва отговоря: "Пребихме се, край!"

Ала аз действам, не се мая,

минавам на косъм пред трамвая.

Завивам остро, гумите свирепо трия,

на всички състезатели топката крия.

Изпреварвам един Мерцедес дори,

от ауспуха ми мълния гори.

Накрая спирам за проверка от КАТ,

снимат ме и от телевизия СКАТ.

Всички гледат удивени репортажа,

как паркирам с двеста в гаража...

Е, шофьор да стана не можах,

малко в ареста полежах...

Но и днес йощ колата, щом газ зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!