Сбогом, лято!
...И ето, че лятото
отмина. За Ники, който работеше през летния сезон на морето като кранист на
голям строеж, не беше трудно да усети първите признаци на есенно застудяване по
крайбрежието. Там горе, на върха на кулокрана, осезаемо се усещаше дори и най-
деликатната промяна в посоката, силата и температурата на вятъра. През една
септемврийска утрин, докато се изкачваше по стълбите към кабинката на върха, лицето
му срещна хладния повей на бриза, носещ ухание на водорасли, примесено с дъх на
жълти листа. Ники се спря и загледа в посока на морето, където се виждаше как изгревът
пламва с пурпурно ореолно сияние на линията на хоризонта. На фона на огнения цвят
се виждаха приближаващите сенки на голямо ято птици. Бяха щъркели, поели на юг по
Виа Понтика. На пътя им се изправяше крана, който беше последното удобно място
за почивка преди дългия полет. Десетки бели щъркели накацаха по дългата рама на
стрелата. Кацнаха точно в момента, в който Ники щеше да натисне бутона,
стартиращ движението на подемното стоманено въже. Това щеше да ги подплаши и
накара да излетят, затова кранистът отмести пръста си от стартера. Десницата му
леко трепна и се изпоти, имайки чувството, че държи цялата красива мимолетност на този
последен миг лято, преди той да отлети. Общите работници му викаха отдолу, че
товарът е готов и може да пуска въжето. Силните викове изплашиха щъркелите и те
излетяха. Остана само един, който изглеждаше стар и уморен. Той не се изплаши
нито от виковете, нито от движението на подемното въже. Постоя още малко на
стрелата и излетя обратно към морето. Никой не го видя накъде лети. Само Ники от
високата кула проследи как сянката на летящия стар щъркел бавно се смали в
далечината, превръщайки се в точка на хоризонта, която накрая сякаш се разстопи и сля с фона на красивия
есенен изгрев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар