Белият гълъб

Вече втора седмица работехме без почивка. Искахме да свършим по- бързо, за да си отидем у дома- София ни липсваше. Тишината и спокойствието на селото, в което работехме, в началото ни харесваше, но вече ни потискаше. А и умората ни натежаваше- започнахаме да се изнервяме и да си подвикваме за дребни неща. Всеки се заяждаше с всеки- виковете ни огласяха с ехо параклиса, който бяхме изградили насред селото. Напрежението се нагнетяваше и избухна, когато дойде ред на сводовете, които трябваше да оформим във вътрешното трикорабно пространство на сградата. За тях се искаше малко повече търпение и обръщане на внимание в детайла. Но първият свод излезе крив. Кофражът ли беше накриво поставен, при замазката и шпакловането ли някой не беше спазил точната линия, така и не се разбра. Започна едно каране, един лют спор кой е крив- кой прав. В един момент, докато си поемахме дъх, за да продължим спора, в кратката пауза на напрегната тишина се чу пърхане на криле. Ха!? Какво беше това? Млъкнахме и се огледахме- в параклиса беше влязъл гълъб, който летеше неспокойно, блъскайки се в стените в търсене на изхода. Накрая гълъбът кацна точно на мястото, където по план трябваше да бъде олтара. Застинахме- гълъбът беше бял и ни гледаше право в очите с почти човешки изразителен поглед. Дори леко си накланяше главата наляво- надясно, докато ни гледаше така, сякаш питаше: "Защо!?" Да, наистина- защо? Защо се карахме точно тук, в храма? Стана ни гузно. Но и някак спокойно- този гълъб донесе със себе си такъв мир, че забравихме за какво се караме. Гълъбът усети нашето спокойствие и излетя през изхода навън. Само след миг в параклиса дотича дете, което търсеше гълъба си. Почти викаше от притеснение: "Видяхте ли един бял гълъб, видяхте ли го!?" Питаше така, сякаш ни задава най- важният въпрос в живота, макар че то просто си търсеше излетелият от клетката гълъб. Ние обаче му отговорихме, както трябва да се отговори на най- важният въпрос: "Да, видяхме го!"