Кецове през зимата

Цяла зима нося дебели и тежки зимни обувки. Писна ми! Макар и още да е зима, днес си обух кецовете. Просто защото с тях обичам да карам...Качих се на колата и завъртях ключа. О, дааа! Отворих прозореца, усетих полъха на вятъра и играта на слънчевите лъчи. Натиснах газта, първа и тръгнах за никъде. Защо винаги трябва да е за някъде, с цел?! Този път беше без цел, заради самото каране, заради кецовете, с които усещах прекрасно педалите- нямаше ги дебелите подметки, които да застават между мен и колата. Усещах колата чрез краката си- нейните импулсивни реакции, трепет и сила. Усещането беше почти лятно. Лято посред зима- толкова беше просто и лесно, само натисках педалите- съединител, газ, спирчака! Радвах се на допира, на играта, на копнежа по далечно пътуване. Колата, макар и да е обективно мъртва материя, само пластмаса и ламарини, изведнъж оживя в ръцете и краката ми. Вървеше леко и непринудено, сякаш е дете, тичащо на воля. Пред нас беше само пътя, ослепително огрян от слънцето. Лятно слънце посред зима и кецове, натискащи педалите. Усещах, че пролетта е близо- само на едни кецове разстояние!