Следите остават 31.01.

Следите наистина остават. Накъдето и да се обърна, ги виждам. И спомените оживяват, прожектирани на черно-бяла лента, която се върти с тихо пращене...
Виждам плочките в двора и си спомням как ги наредихме с татко. Работихме едно цяло лято. Татко изпипваше търпеливо нещата. Мереше плочките под конец, за да бъдат идеално равни...А ние с брат ми - още деца, му помагахме, но умирахме от отегчение. Всеки наум си мислеше: "Отиде ми лятната ваканция заради тези тъпи плочки!" Татко ни усети, че присъстваме само тялом, но не и духом. Затова ни даде сами да редим плочките и да ги замазваме с цимент. Тогава разбрахме защо толкова бавно работеше баща ни. Защото тази работа доставяше истинско творческо удоволствие. И защото хубавите работи наистина стават бавно!...
Виждам дървената стопанска постройка в задния двор. На нея пък се научих да кова пирони. Но преди това се научих да кова...пръсти, защото още нямах точен мерник и улучвах ръката си, която придържа пирона. Спомням си как веднъж се подкачих с татко, като го помолих той да ми държи пироните при коването. А той ме попита: "Ти не можеш ли сам да си държиш и да ковеш?!" Отговорих му: "Мога, но ме е страх, че ще си размажа пръстите с чука!" Бях прочел подобен виц в един вестник и исках да го изпробвам с баща ми. Успях да го разсмея!...
Ето го и навеса за колата. Спомням си, че преди да започнем да го правим, с баща ми тежко се скарахме. Затова първия ден излязох да работя сам по него. Навън беше отвратителен студ! А аз се мъчех като звяр, но без никакъв резултат, защото нямаше кой да ми помогне да вдигна тежките ламарини. Вдигах ги и сам, но много малко не ми достигаше - нелепо малко, за да ги вдигна до необходимата височина. Трябваше ми само една протегната за помощ мъжка ръка, която да задържи ламарините, когато тежестта им стане непоносима и ръцете ми не издържат сами. Тази ръка не закъсня - протегна се при поредния ми и може би последен отчаян опит за вдигане. Това беше ръката на баща ми, който беше излязъл, защото не е могъл да ме гледа как се мъча. Не се извинихме един на друг за скарването, но мъжката работа рамо до рамо в студа ни сдобри и без думи. И когато свършихме работата, отново бяхме баща и син-приятели! Тогава още не знаехме, че това е последната ни работа заедно и че съвсем скоро ни предстои да се разделим завинаги...
Неизбежното се случи - разделихме се! Но следите остават. Остава пътеката, застлана с плочки, по които да мина. Остава навесът, под който да се скрия, когато вали. Остават и дъските, заковани с пирони, които се забиват право в сърцето ми...след толкова много години!Особено днес- на 31.01.