Баба Надежда още е жива

Познавах отдавна баба Надежда. Когато ме видеше, тя винаги ми се усмихваше- с блага, кротко простодушна и всепрощаваща усмивка на майка, която вижда своето любимо дете. Макар че аз не бях нейно дете. Не бях й никакъв дори. Просто познат. Бяхме се запознали на мястото, където работех. Но преди три години аз напуснах това работно място и отидох на друго. Така повече не видях баба Надежда- цели три години. Тя беше много възрастна жена и всеки път, минавайки през центъра на града, очаквах със свито сърце да видя нейния некролог, залепен на някой стълб. Колко много мои възрастни приятели, които познавах от старата си работа, ги видях по този начин- гледащи ме за последно сбогом от залепен некролог. А как не исках да видя баба Надежда по този жесток начин! Защото толкова щеше да ми липсва нейната усмивка, когато я видя така- гледаща ме втренчено застинала от някаква снимка...
...След три години се наложи да се върна за кратко на моята стара работа. Веднага попитах колегите: "Жива ли е баба Надежда?!" Очаквах най- страшния отговор- "Не!" Но отговорът беше такъв, на какъвто въобще не смеех да се надявам: "Баба Надежда още е жива и утре ще дойде пак!" Боже, баба Надежда беше още жива и утре ще дойде пак!!! Зарадвах се така, сякаш не просто баба Надежда беше още жива, а Надеждата въобще. Надеждата, че има някъде някой, който ще ти се усмихне с блага, кротко простодушна и всепрощаваща усмивка на майка, която вижда своето любимо дете. И нещо повече- това щеше да се случи толкова скоро...Утре!