Война за "на мама на гльото"

От дълбока древност до наши дни войните винаги са се водили за територии...Така е било и така ще бъде. Да, ама ние водим война за..."на мама гльото", както го нарича Невичка (в превод: на мама леглото). Което пак си е един вид територия. Претенции за тази по- спорна от Ивицата Газа територия имат три страни- аз, Сашко и Невичка. Реално обаче спорим не за самото "гльо" (легло), а за Мамето. Защото, ако не беше Мамето на това гльо, то щеше да си бъде просто едно най- обикновено гльо. Както, ако Ирак нямаше нефтени кладенци, щеше да си е един най- обикновен Ирак, за когото никой нямаше да води война. Обаче, както е в глобалната политика, така стана и в нашата съвсем локална домашна политика- започнахме война не за гльото, а за на мама гльото, респективно- за нея. Тя беше нещо като нефтен кладенец, без който не можем. Първа Невичка най- вероломно нападна спорната територия. Наложи физическо присъствие в една трета от гльото. Защо една трета ли? Ами, защото е мъничка и няма физическата възможност да заеме останалите зони. Те обаче бяха светкавично заети от Сашко, който имаше физическият ресурс да заеме не цялото, ами и повече от цялото гльо, защото си е едро мече. Така че накрая не остана място не само за мен, но и за самата Маме, на която си е леглото. Тя как само не изпадна от него, избутана в една крайно периферна ивица, по- тънка и от ивицата Газа. А за мен останаха само някакви мизерни парчета от територията, на които не можех и да стъпя, без да настъпя някой от всичките гъсто населени обитатели. Затова използвах силата на своето физическо превъзходство- изхвърлих всичките си опоненти на пода и се дислоцирах до Мамето. Така обаче си спечелих двама върли варагове, които сплотени от общата си нерадостна съдба на победени, започнаха дълга и изтощителна партизанска война срещу мен. Те бяха навсякъде и никъде, нямаше фронт, нямаше правила на войната. Дет се вика- войната стана асиметрична. Легна до Мамето, а под юргана се крият те- партизаните. Уж ги няма, а ги има. Посягам да прегърна Мамето, а напипвам нечия скрита в дълбока нелегалност под завивките детска главица. И сигурно това щеше да продължо по дълго и от стогодишната война, ако един ден Мамето не издържа и каза, че напуска гльото, защото й е омръзнало да спи на една тясна ивица. А??? Самозабравили се в битки за на мама гльото, бяхме напълно забравили за самата нея. Сякаш гльото беше станало по- важно от самата Маме. Но изправени пред Апокалипсиса да изгубим Мамето, всеки един от нас преосмисли териториалните си претенции. Всеки си зададе въпроса кое е по- важно- гльото или Мамето, формата или съдържанието!? И кога едно нещо е твое- когато го имаш заради себе си, или когато го имаш заради самото него!? Както и- дали, печелейки едно нещо, не го губиш!? Въпроси, въпроси, въпроси! Глобални въпроси. Но за разлика от мен, моите териториални съперници работеха на принципа "Мисли глобално, действай локално!"...И докато аз мислех глобално, те действаха локално- също като едни Аспарухови прабългари трайно, държавно- творчески се поселиха на мама на гльото...А Мамето!?
...Еееех, Мамето! Някога тя си беше само моя- не я разделях с никого. Докато сега- трябваше да водя глобални и локални войни, за да си я върна, за да я спечеля отново. Но пък, като се замисля- това е най- хуманната война, която някога е водена! Нали!?...