"Детство мое, реално и вълшебно"

Отдавна не се бях спирал, за да погледам как някой багер копае на улицата. За последно това се случи, когато бях дете. Но тогава беше точно така, както се пееше в популярната детска песничка- "Детство мое, реално и вълшебно".Всичко беше хем реално, хем вълшебно- дори...багерите, копаещи на улицата. Беше време, в което нямаше Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали- затова пък имаше много строежи. Копаеха се канализации, фундаменти на къщи и огради...На всяка улица имаше багери. Жадни за зрелище, момчетата от махалата се събирахме около някой, копаещ на улицата багер, за да попиваме с разширени от възхита очи всяко едно движение на кофата. Бяхме малки и през очите ни всичко изглеждаше великански голямо- зъбите, кофата, рамото, веригите и противотежестите на багера. Машината изглеждаше могъща- така, сякаш пред нищо не може да се спре. Макар че много често работата спираше, тъй като багерът чупеше железните си зъби, дращейки по челото на някоя огромна, дълбоко вкопана в пръстта, скала.Тогава ставаше най- интересно...Багеристът отваряше вратичката на своята кабинка и слизаше долу в изкопа, за да огледа какво е положението. Така получавахме рядката възможност да надникнем макар и от разстояние в кабината на багера. Вътре имаше команден пулт с ръчки и светещи бутони, с които багеристът управляваше движенията на рамото и кофата. Интересна беше и смяната на счупените зъби. Багеристът запалваше цигара и през облак от синкав дим, псувайки скалата, сменяше зъбите с нови, след което се качваше и натискаше газта докрай. Двигателят ревеше като ранен звяр и кофата още по- хищно се вкопчваше в свирепата схватка със скалата. Ако стоманеното рамо на багера имаше човешки мускули, сигурно те щяха да се пръснат от напрежение под напора на мощната тяга, която идваше с грохот от двигателя. А, когато най- накрая скалата се помръдваше, всички вдигахме победно ръце с викове на варвари, които са победили Римската империя. Викахме толкова силно, че багеристът ни чуваше въпреки целият хаос от грохот и рев на машината. И ни намигваше с усмивка, от която чак сега, когато вече познавам жестовете на възрастните, разбирам, че този човек, макар и най- обикновен багерист, се е чувствал поне за миг герой. Герой в очите на едни деца...Докато сега- продължава да има багери и багеристи по улиците, но няма деца, които да ги гледат. Които да ги виждат. Защото вече има Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали. И децата гледат само измислени герои...