Родителска среща

"Ходи, та да види Госпожата, че и нашто дете си има баща!", постоянно повтаряше с язвителен тон жената на Кирчо Шпакловката. И за финал на агитационната си реч неизменно добавяше върха на макаренковското назидание: "Знаеш ли какви бащи има- родителска среща не пропускат!?" След такова Цунами от женска словоохотливост, на Кирчо не му оставаше друг житейски избор, освен един- да не пропусне предстоящата родителска среща на сина си...Така, половин час преди уречения час на срещата, Кирчо пристъпи прага на училището. Макар че, ако зависеше от него, не половин, ами цял час преди срещата щеше да отиде, само и само за да избяга от периметъра на тази словестна артилерийска подготовка- "Облечи си новия панталон!", "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...Чак, когато влезе в училището и затвори входната му врата зад гърба си, Кирчо почувства, че е избягал от постоянните критични забележки на жена си и вече е на сигурно място. Беше зад стените на..."Бастилията". Така наричаха училището, в което учеше синът му. Досега Кирчо нямаше никакви предположения защо едно училище може да бъде наричано по този начин, сякаш е крепост. Но сега разбираше. Нали беше строител- шпакловчик, веднага огледа с очите си на професионалист сградата. Това беше крепостно масивна сграда, която издигаше с богатирско достолепие своята четириетажна снага. Пред входа имаше три тежко стъпили, сериозни като стражи, колони, които изглеждаха така, сякаш и земята да се разцепи под тях, няма да се поклатят. Вътре училището също внушаваше непоклатима монументалност- със солидни, мускулно напрегнати, носещи колони във фоайето, със склупторно изваяни сводове, с пъстри мозаечни подове, със стълбища от шлифован камък и тежко надвиснали тавани с релефни геометрични мотиви...Като шпакловчик, Кирчо беше свикнал да пипа изкуствени, биещи на кухо стени, направени от олекотени плоскости. Беше свикнал на бързо, лесно монтажно, "пластмасово" строителство, при което материалите са чиста химия, без нищо естествено. Докато в тази училищна сграда всичко беше много истинско, натурално- камъкът си беше камък, бетонът- бетон, тухлата- тухла. Да ти е кеф да я гледаш и пипаш. Защото всяка форма пълнеше очите и ръцете. Кирчо плъзна благоговейно треперещи ръце по стените- шпакловката галеше пръстите му като нежна кожа на девица. Майсторът, който я е направил, беше имал спокойно отмерени, ваещи движения на шпаклата. Работата му беше мераклийски изпипана, сякаш с ръка непипана. Като че не стени на училище, а на катедрала беше шпакловал...
...Гледайки как Кирчо гали стените, Госпожата се усмихна разбиращо и гласът й отекна със самотно ехо в коридора: "Строена е през 1952 година...От баща ми!" Кирчо беше изненадан в гръб- не очакваше, че и Госпожата ще подрани за срещата. Но виждайки как и тя докосва със същият благоговеен трепет стените, разбираше защо беше дошла преди всички. Защото имаше среща! Една толкова съкровена родителска среща...с баща й. Кирчо се опита нещо да каже, но думите бяха излишни. А пък си и спомни предварителния инструктаж на жена си- "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...