Това се случило по време на войните. Били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски! Защото докато мъжете се сражавали по фронтовете, жените били всичко у дома- те бащи, те майки...Те и строители. Като баба Дона...
Баба Дона на младини била яка българка- с едър кокал, снажна и неудържима. Хала! Тя да била отишла на фронта, щяла да спечели войната, ама- на! Нали била жена, нямало как да й дадат пушка, та си останала у дома. Обаче и там било фронт- борба за оцеляване със сиромашията. А сиромашия до шия! Баба Дона- три деца ли да гледа, ниви ли да копае, ливади ли да коси, стока ли да храни!? Кое по- напред да подхване, се чудела- та затова, за да не се бави в чудене, всичко наведнъж подхващала. С едната ръка най- малкото дете държала, с другата- копаела, косяла, хранела стоката. Ама пуста стока нямала изхранване- прасето все гладно било. Когато нямало какво да яде, освирепяло, то заяждало дъските на кочината. Те били стари, изгнили- хрускало ги като солети. Днеска дъска, утре дъска- половината кочина отишла в небитието. Да духнело малко ветрец и кочината щяла да падне- държала се вече само на магия. Баба Дона улисана в работа, не виждала, че липсва половината жилищен сграден фонд на прасето. Добре, че злобната й свекърва, която все си търсела повод за заяждане с нея, веднъж с язвителна ирония подхвърлила: "Бре, па яшно прасе си имаме- днеска кочината, утре нас ше заръфа!" Погледнала баба Дона кочината- ужас! Все едно била ударена от пряко попадение на оръдеен снаряд- огромна дупка зеела назъбено черна. Отвътре се виждала муцуната на прасето, което цвилело гладно. Стъписала се баба Дона. Зима идела- с тази разбита кочина, прасето щяло да изстине, да заболее и да умре. Това означавало- глад! Никакво месо, сланина, мас и лой нямало да изкарат от него. Все насъщни неща! А прасето имало още да расте, още да се гледа, месо да трупа през зимата до Коледа. Затова баба Дона повече не го мислила, а запретнала ръкави. Действала със замах. Набрала дълги лескови клони и ги разцепила със секирата на половинки.Сплела ги на гъста плетка под формата на четири стени на квадрат, със забити колове по ъглите в земята. После изкопала глина от полето, замесила я с малко вода, плява и сол за спойка. Пък като замазала- измазала за норматив четирите плета! Така мажела, че хвърчели парчета глина на всички страни- свекървата се скрила, като че имало въздушна атака. Цялата в кал и плява- накрая баба Дона съградила от нищото нова кочина за чудо и приказ. С дебели и здрави стени, които не прасе, ами и пряко попадение от оръдеен снаряд не можело да пробие. Оставало само четирикракият новодомец да се нанесе в своя напълно възстановен жилищен сграден фонд. Макар и с голямо неудовлетворение от материала на стените, който вече не ставал за ядене, той се нанесъл и повече не посмял да роптае. И къде ще смее- били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски!
Баба Дона на младини била яка българка- с едър кокал, снажна и неудържима. Хала! Тя да била отишла на фронта, щяла да спечели войната, ама- на! Нали била жена, нямало как да й дадат пушка, та си останала у дома. Обаче и там било фронт- борба за оцеляване със сиромашията. А сиромашия до шия! Баба Дона- три деца ли да гледа, ниви ли да копае, ливади ли да коси, стока ли да храни!? Кое по- напред да подхване, се чудела- та затова, за да не се бави в чудене, всичко наведнъж подхващала. С едната ръка най- малкото дете държала, с другата- копаела, косяла, хранела стоката. Ама пуста стока нямала изхранване- прасето все гладно било. Когато нямало какво да яде, освирепяло, то заяждало дъските на кочината. Те били стари, изгнили- хрускало ги като солети. Днеска дъска, утре дъска- половината кочина отишла в небитието. Да духнело малко ветрец и кочината щяла да падне- държала се вече само на магия. Баба Дона улисана в работа, не виждала, че липсва половината жилищен сграден фонд на прасето. Добре, че злобната й свекърва, която все си търсела повод за заяждане с нея, веднъж с язвителна ирония подхвърлила: "Бре, па яшно прасе си имаме- днеска кочината, утре нас ше заръфа!" Погледнала баба Дона кочината- ужас! Все едно била ударена от пряко попадение на оръдеен снаряд- огромна дупка зеела назъбено черна. Отвътре се виждала муцуната на прасето, което цвилело гладно. Стъписала се баба Дона. Зима идела- с тази разбита кочина, прасето щяло да изстине, да заболее и да умре. Това означавало- глад! Никакво месо, сланина, мас и лой нямало да изкарат от него. Все насъщни неща! А прасето имало още да расте, още да се гледа, месо да трупа през зимата до Коледа. Затова баба Дона повече не го мислила, а запретнала ръкави. Действала със замах. Набрала дълги лескови клони и ги разцепила със секирата на половинки.Сплела ги на гъста плетка под формата на четири стени на квадрат, със забити колове по ъглите в земята. После изкопала глина от полето, замесила я с малко вода, плява и сол за спойка. Пък като замазала- измазала за норматив четирите плета! Така мажела, че хвърчели парчета глина на всички страни- свекървата се скрила, като че имало въздушна атака. Цялата в кал и плява- накрая баба Дона съградила от нищото нова кочина за чудо и приказ. С дебели и здрави стени, които не прасе, ами и пряко попадение от оръдеен снаряд не можело да пробие. Оставало само четирикракият новодомец да се нанесе в своя напълно възстановен жилищен сграден фонд. Макар и с голямо неудовлетворение от материала на стените, който вече не ставал за ядене, той се нанесъл и повече не посмял да роптае. И къде ще смее- били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски!
Няма коментари:
Публикуване на коментар