понеделник, 27 декември 2010 г.

Да запалиш огън

Сутрин. Стаята е мъртво студена, празна, чужда. Колко щеше да бъде лесно, ако имахме климатик. Просто щях да натисна един бутон и топлината щеше да изпълни стаята. А сега отново съм в ролята на един съвременен Прометей, който сътворява огън. Вземам вестник и го намачквам. Полагам го на дъното на печката. След това върху него нареждам сухите дъбови съчки. Подреждам ги под формата на индиански вигвам, с празни пространства между съчките, за да може огънят да "диша". И паля клечката. Огънят плахо плъзва по грапавите форми на дъба, който започва тежко да пъшка с пукане. Пук- пук- пук! Съчките се понаместват, доближават се една до друга, сякаш за да не са сами в смъртта си. Огънят лакомо ги поглъща и червените му камшичени езици започват лудо да се блъскат в стените на печката. Отварям вратичката, за да хвърля нови дървета в огнената паст. Топлият дъх на дъбова гора и смола изпълва с живот стаята. Играта на огъня се отразява с меко зарево върху тавана, където светлосенки се преливат от една в друга фантастично причудливи форми. Сякаш някой прожектира черно- бял ням филм. А дебелите дървета, които съм хвърлил в пещта започват да набират инерция на горене като парен локомотив: "Пуф- пуф- пуф!" Вече нищо не може да го спре. Студът в стаята отстъпва пред разливащата се на вълни топлина. И стаята вече не е празна. Тя е пълна с уют. Не е и чужда- това вече е нашият дом!...
...А можеше да имаме климатик и да натисна само едно копче. Но тогава дали топлината щеше да бъде сътворена, дали щеше да бъде моя?! Дали изобщо щеше да бъде топлина?!

Няма коментари:

Публикуване на коментар