На Рождество се сетих за рождество. За онова рождество, което се изписва с малка буква "р"- човешкото рождество. Сетих се как на изписването на сина ми гледах през стъклото, докато една дебела акушерка го повиваше с такъв смел замах на движенията си, все едно месеше хляб. Раз- раз! Нещо си говореше с колежки и сякаш между другото повиваше дете на броени дни живот- крехко като перце. Аз не смеех да го пипна дори с върха на пръстите си, а тя, като на конвейр в голям завод, го опаковаше в пелени, за да ми го поднесе. Гледах я как накрая го взе под мишница и дойде при мен. Поднесе ми го със съшия рязък жест, с който го повиваше. А на мен краката ми трепереха. Беше ме страх да не го изпусна. Той ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" Затова го хванах, като че бях вратар, който хваща удар от дузпа- здраво с двете ръце. Същото беше и с дъшеря ми. Уж бях вече баща, но пак ми се разтрепериха краката. Бях свикнал да държа мъжка рожба, но не и женска- тя беше още по- крехко нежна и лека. Тя също ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!"...
...Защо ли се сетих за рождеството на моите деца точно пък на Рождество?! Не знам. Може би, защото Рождество Христово е това- да държиш в ръцете си най- чистата невинност, която ти казва без думи, само с детските си очи: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" ...
п.п. Държа те!
Няма коментари:
Публикуване на коментар