Най- красивата бреза, която познавам

Обичам брезите. Толкова са руски, толкова са приказни! Толкова са невинно бели сред цялата заобикаляща ни мърсотия...Обичам да се спирам под тях в тих час и да слушам как вятъра поклаща с кристален звън листата им. Обичам да ги гледам как протягат грациозни клони към синия цвят на небето, сякаш са разтворени ръце на красива жена. Обичам да долавям свенливия трепет на листата им, докоснати от меката длан на южния вятър...
...Навсякъде си имам брезички. И когато минавам покрай тях, им се усмихвам. А те сякаш ми махат за поздрав с клони. Усмихнати в бяло...
...Но онзи ден една от моите приятелки не ми помаха за поздрав. Беше се изправила самотно зъзнеща, но решителна срещу тонове ревящо желязо. Сам- сама срещу един огромен багер, който копаеше до нея...
...Ех, ама беше красива! Дръзко красива в своята неумолимо приближаваща жестока смърт. Багерът посягаше с хищни железни нокти към нейните корени. А брезичката беше още по- невинно бяла. Клоните й, сякаш се разтваряха, за да полетят. Но корените й, вкопани дълбоко в земята, я държаха робски зависима от гравитацията. Нямаше никакъв шанс за полет. Никакъв шанс за бягство! За живот! Имаше само шанс за една последна усмивка. Усмивка в бяло. И последен поздрав с махащи клони- ръце на красива жена...