Невичка стоеше до мен и ме гледаше право в очите като гладно, бездомно кутре. Очите й, пълни с лирична тъга, изглеждаха по- големи, отколкото са. В тях се четеше безмълвния зов "ПОМОГНИ МИ!"...Милата, вече се беше уморила да ми повтаря, че Сашко я е нарекъл "Тъпачка", затова само вървеше след мен и ме гледаше. Шляпаше с боси крачета по пода. Сигурно Сашко й ги беше свалил, докато е упражнявал тормоз над нея. Обърнах се и я погледнах. Приличаше на пленен немски войник край Сталинград- изпаднал германец! Но очите й, очите й ме пронизваха с цялата тревога на света. Устните й бяха нацупенки, аха да ревнат в безутешен плач. Сашко я беше нарекъл тъпачка. А някъде по света...Ставаха убийства, изнасилвания, грабежи, измами, военни конфликти, природни катаклизми, атентати. А Невичка беше готова да заплаче, че Сашко я е нарекъл "тъпачка". Сякаш нямаше друга обида на света. Нямаше друга тъга на света. Очите й, големи колкото тъгата й, ме гледаха, търсейки поне разбиране и съчувствие. Трябваше да взема отношение, въпреки че тъгата на Невичка беше една прашинка тъга на фона на световната. Но трябваше да спра тази тъга още тук, на първата защитна линия, докато "тъпачка" е само "тъпачка"- една невинна детска обида, една невинна детска закачка. Утре може би щеше да бъде късно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар