Познаваш ли драскотините на моята душа?!

От кофата пълна с топла вода се вдигаше пара. Потопих гъбата, докато хубаво се накисне и започнах. С меки, плавни движения, сякаш милвам жена, започнах да мия колата. Наведох се над предния капак и се втренчих в плавния ход на гъбата, която отмиваше натрупаната мърсотия. Бавно пред очите ми се разкриваше истинският цвят на колата, скрит под дебелия пласт полепнала кал и луга. Но заедно с истинският цвят се разкриваха и скритите малки драскотини по боята. Наведох се още по- близо над капака- драскотините влязоха в драматично едър план пред очите ми. Тогава се сетих за онази мисъл на поета Дамян Дамянов, който казваше, че Животът е като картина на импресионист- трябва да се гледа отдалече, иначе, погледната отблизо, ще се видят всички грозно грапави следи от четката на художника... Май същото беше и с колите- ако се гледат отдалече, изглеждат лъскави, но отблизо- се вижда, че всъщност целите са надраскани от удари. Удари от малки, невидими камъчета, оставили своята следа върху боята. Удари, за които и не подозираме, които остават незабелязани и скрити от погледа. Удари, които могат да бъдат видяни само при внимателен оглед отблизо...
...Продължих да мия, гледайки драскотините по боята. Замислих се, че всяка драскотина си има своята история. Подобно на нашите, човешки драскотини, които са някъде там, по душите ни. Които също остават дълбоко скрити, защото никой не се е доближавал до тях, за да ги види...
...Измих колата и се прибрах у дома. Посрещна ме Сашко. Доближих се до него и потърсих неговити драскотини. Видях изгризаните му от безпокойство нокти и кожички около пръстите. Знаех, че някъде там на крачето му още стои и белегът от зъбите на куче, което го беше ухапало, когато беше на 2-3 годинки. Как плака тогава, милият!...Доближих се и до Невичка. Тя има само една драскотинка по бялата си кожа- точно на челцето. Следа от удар в някой ръб на рафта с книги, по който тя все се катери, за да си вземе книжка. Горката ми малка читанка, беше се жертвала за просветното дело!...Доближих се и до Мамето. И тя има белег на челото си. Един едва забележим белег, останал от детството й, който е неделима част от всичко неповторимо в нея. Който напомня колко луда глава е била и тя, когато е била малка, нищо, че сега така се кара на Сашко за неговите лудории...
...Това са малките, скрити драскотини на моите любими хора. Те не се виждат с просто око- виждат се само отблизо. Много отблизо- когато ги доближиш и погледнеш от една любов разстояние! Тогава разбираш, че и хората са, както колите- целите в драскотини. Но точно това ги прави истински.