Бойното поле на ума

Приближават. Настъпват. Дишат тежко - грухтят като свине. Гледат злорадо с кървави очи. Гнусно потни. Хищно, жълто озъбени. Мръсни. Отвратителни... Това са те - всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия, предателства, отчаяния. Изправени срещу мен на бойното поле на ума. На моя ум. В една, колкото виртуална,толкова и реална битка. Битка на живот и смърт. Битката за моя ум...
Обкръжават ме. Чувам ги как шепнат: "Виновен си!", "Помниш ли как сгреши?", "Ти винаги се проваляш!", "Няма прошка!", "Няма надежда!"... Всичко пред очите ми главозамайващо се завърта. Въртележка от болезнено изкривени лица, които се смеят с истеричен кикот: "Хи-хи-хи!" Ехо на строг глас от миналото: "Нищо не става от теб!" Футболен съдия, който вдига червен картон. Публика, която крещи: "У-у-у-у-у!" Става непоносимо до крясък...

Извръщам глава и поглед настрани, но там ме чака изкривеното от злоба лице на един мой провал. Той ме гледа право в очите и ме пита с ехиден глас: "Помниш ли ме?! Аз съм твоят най-голям провал!" Обръщам се на другата страна - там ме очаква с разплакани очи моето самосъжаление. Отстъпвам назад, но се удрям в мускулестите гърди на моят най-силен страх. Чувството ми за вина протяга ръцете си, с дълги, гадно криви пръсти и започва да ме души...

Губя битката, защото съм сам. Срещу цяла армия от невидими, безплътни сили-мисли, чувства и импулси. Неуловими. Неудържими. Изплъзващи се. Които са навсякъде и никъде. Сенки.
Искам да се събудя, но това не е сън. Буден съм. Сам със своите мисли. На бойното поле на ума, където започват и свършват всички човешки битки...

..."Мамо, мога ли да си пусна игрите?", "Първо ще обядваш и тогава! Какво е това, от вратата на компютъра?!", "Е-е-е-е, искам на игрите!", "Ще кажа на баща ти!"...

Вече не съм сам - идва... моята армия! "И Радецки пристигна с гръм!", както е написал поетът. Прибират се от разходка и вече изпълват цялата къща с гласове и викове, с живот, със сила. Идват точно навреме, когато почти се бях скапал. И предал пред всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия... Но те спират, смутени от появата на моите "бойци". Смутени от невъобразимата глъч. И тръгват назад. Побягват.

За миг се поколебавам. След това хуквам след тях. Тичам и крещя: "А-а-а-а-а!"... В една последна, красиво самоубийствена атака на бойното поле на ума!

Няма страшно!

Тя:"Уа-а-а-а!"Аз:"Няма страшно,няма страшно!"...
Това беше първият ми диалог с току-що родената ми дъщеря...Диалог?! По-скоро-монолог! Защото това "Няма страшно!" май си го казвах на самия мен, за да си дам кураж, след като останах сам с 6-дневната ми дъщеря, която надаваше рев в ръцете ми, търсейки това, което нямам - кърмещи гърди!...
"Няма страшно!", повтарях отчаяно и умолително, с надеждата, че мога да нахраня дъщеря си, ако не с кърма, то поне с надежда, която аз сам нямах. И как да имам, като жена ми излезе за малко-поне за половин час. За половин час трябваше да удържам фронта!... В пристъп на черно отчаяние извиках синът ми от съседната стая: "Саше-е-е-е!" Боже, той пък какво можеше да ми помогне, като беше само на 5 години и в момента беше на 5 ниво от любимата му компютърна игра, което означаваше, че е "служебно" възпрепятстван да ми окаже спешна помощ...
"Абе, аз тоя компютър мога ли да го хвърля през прозореца!", гневно си помислих. Повиших тона до ръба на истерията: "Сашко-о-о!" Даже използвах и по-официално обръщение към сина ми, с което да му подскажа, че следващата мярка ще бъде наказателно санкционираща, без право на обжалване. Така де - аз бях под обсада, а той ми се лигавеше! Къде му беше мъжката солидарност!...
Накрая "Радецки пристигна с гръм!", както е казал поетът. "Какво бе, тате?!", питаше троснато. И ме гледаше изплашен... Каква ли отчаяна картинка съм бил. Затова за всеки случай и на него му казах: "Няма страшно!"... Синът ми ме гледаше така, сякаш искаше да ми каже: "И за това ли беше всичко, за да ми кажеш, че няма страшно?! "Дъщеря ми също ме гледаше изпитателно, с мътен бебешки поглед... И двамата очакваха незабавен отговор.
Има ли страшно?!
Всъщност, не - вече нямаше страшно! В този съкровен момент разбрах, че вече нямаше страшно. Защото имах до себе си две прекрасни деца, имах надежда, имах поезия, имах смисъл, имах пълна къща, имах за кого да се грижа, да се страхувам и да се надявам.... Моите деца бяха вече моята смелост! Заради тях бях готов да направя и неща, от които се страхувам до смърт!
Затова, повярвайте ми-наистина няма страшно!

Пето писмо

Здравейте, мои малки смелчаци!

Ние сме се сгушили, а навън бушува гръмотевична буря. Блясъкът на светкавиците разкъсва черния цвят на нощта- за миг осветява цялата детска стая. Виждам разширените от страх очи на Саши. "Дай ми ръчичка", подавам му ръката си за кураж. Той я поема- усещам в дланта си топлината на малката му лапичка. При следващата светкавица, която осветява стаята, виждам, че и малката не спи- вирнала си е главата и хитро се усмихва, сякаш иска да ми каже:"Аз още не съм заспала-а-а-а!" Натискам й главата надолу, но след секунда, като с пружинка, тя пак изкача нагоре. Приема го като игра, а вече отдавна трябваше да е заспала. Чувам я как тихичко се смее и чака пак да й натисна главата. Но пада силен гръм, който разтърсва стъклата на прозорците. Малката навежда инстинктивно главица и престава да мърда от страх. Саши още по-силно стиска ръката ми. Дъждът бие с едри капки по прозореца. Сгушваме се тримата и ни става уютно- бурята не може да стигне до нас. И не може да ни уплаши, защото не сме сами, държим се. По- страшно щеше да бъде, ако бяхме сами. Тогава дори да нямаше буря навън, пак щеше да е страшно, защото нямаше да го има другият до нас, неговата ръка и усмивка...
...Бурята бавно започна да отминава, а Саши и Неви вече спят. Спокойни. В стаята става толкова тихо, че се чува как кротко монотонно дишат- сякаш някакво далечно ехо от парен локомотив:" Пуф- пуф- пуф!" Заслушан в това ехо, заспивам и последната ми мисъл, преди да затворя очи, е тази-"Не съм сам!"