Виждам я кристално ясно и чисто, като след изстрадано търсене в тъмното - куклата на дъщеря ми. Първата й кукла. Първата кукла, която влиза в нашия дом. Виждам сините й очи, русата й коса. И се усмихвам като на жив човек. Още малко и ще й кажа "Здравей!". Толкова се радвам да я видя. Не смея да я докосна. Затаил дъх, не смея дори да издишам дъхът си, за да не наруша крехката красота на вселенското равновесие и мир, което излъчва усмивката на куклата. Тя стои малко неловко сред морето от момчешки играчки в детската стая. Мечове, саби, войници, танкове, пушки, автомати, пистолети, колички, камиончета... и една-единствена кукла. Която гледа с усмихнато съзерцание и мила наивност цялото настръхнало войнство на момчешките играчки. И по някакъв начин омекотява агресивната им враждебност.
Сега разбирам колко осакатен е бил пейзажът в детската стая без тази кукла. Осакатен от нежност. Осакатен от женско присъствие и чувственост. Затова устните ми неусетно се отварят и изричат: "Здравей, нежност! Макар и закъсняла. Крехко самотна, ранима. Но жива... Вече си жива, защото ти казах "Здравей!", въпреки че си само една кукла. Добре дошла в нашата момчешка стая - останало е още малко свободно място в нея..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар