Най- социалната мрежа

Всяка вечер, на пейка кривокрака,
где уличната лампа трепетно мъждука,
под звездите, мигащи в мрака,
събираха се бабите от комшулука.

Събираха се, за да поговорят по човешки
за да се посмеят и да си поплачат
и докато плетат на внуците си дрешки,
да им олекне от теглото 'дето влачат.



Събираха се, макар че не идваха лесно,
макар че куцаха, подпирайки се на тояги,
но заедно им беше толкова интересно
и в разговора се подкрепяха с думи благи.



Събираха се, без да имат причина специална,
само да са заедно на уличната пейка кривокрака,
затова не познавам от тази мрежа по- социална,
която да споделя топлина и светлина в мрака..

Две хубави ръце

Две хубави ръце, ръцете на родител,
в две хубави ръце - на нежността обител,
в две хубави ръце - сълзи, още топли,
в две хубави ръце - заглушени вопли,
в две хубави ръце - благовеен трепет на пръсти,
в две хубави ръце - на Разпятие тежките кръсти,
в две хубави ръце - прошка за всички грешки,
в две хубави ръце - последните черти човешки,
в две хубави ръце - събрани всички детски рани
в две хубави ръце - разкъсаните на Голгота длани.
две хубави ръце, ръцете на родител,
прегръдката им - на всяка болка победител,
в две хубави ръце - криле на бели птички,
ръцете на родител - най- хубави от всички!

Няма кой с надежда по жицата да крачи

Безкрайни са телеграфните жици
подобно безкрайната надежда,
че има нейде още бели птици,
от които и слепец проглежда.

Безкрайни са полята с детелини
подобно безкрайната надежда,
че ще откриеш, търсейки години,
щастие с четирилистна одежда.


Но вярата се скъса като тънка прежда,
отлетя далече, сякаш прелетна птица,
увехна последната детелина с надежда,
опустя последната лястовича жица.


Защото вместо лястовица, гарван грачи,
защото вместо детелина, бурен избуява
и няма кой с надежда по жицата да крачи
и няма кой замечтано листа да изброява..

На Ники

Лятото отдавна свърши,

а едно птиче не отлетя на юг,

зла буря крилете му прекърши

и то завинаги остана тук.

Но и без криле дори,

останало без сини небеса,

то вярваше в светлите зори

и в бели лястовичи чудеса.

Вярваше, че ще бъде синьо лято,

че ще полети с криле на птица,

че не си е отишло последното ято

и надеждата е там, на някоя жица.

И макар бурята да го отнесе

и да падна, преди да е летяло,

птичето надежда ни донесе,

защото беше снежно бяло...

Старото кино

На тези дървени и счупени седалки,
в този стар, забравен киносалон,
когато бяхме толкова невинни, малки,
намирахме в киното мечтан подслон.


Чоплехме фъстъци и солени семки,
прехласнати в квадрата на екрана,
по лицата ни с трептящи светлосенки
отразяваше се кинолентата надрана.


Слушахме как на салона в мрака,
сред тишината на кадрите начални,
кинолентата започваше да трака,
със звуци, красиво печални.


След това музиката се разливаше
и се пренасяхме в далечен свят,
реалност и илюзия се сливаше
на Чаплин в черно - белия цвят.


Понякога лентата се скъсваше
и филмът спираше за миг,
тогава салонът се пръсваше
от радостта на детския вик.


А когато филмът приключваше
и угасваше прожекционния плам,
сякаш нещо тъжно се случваше
и всеки оставаше в киното сам.


Защото разбираше, че се връща,
че реалността го зове обратно,
че киното е като родна къща,
която ще напусне безвъзвратно.

Морален урок

"Заповядайте, книги само за лев!",
подканваше хората дребна старица,
заглушена на града от моторния рев,
с надежда в очите, подобно искрица.


"Заповядайте, имам Ботев и Вазов!",
дори и тяхната поезия лев струваше,
но сред хорския шум и пушека газов,
никой не виждаше, нито я чуваше.


"Заповядайте, ако от стихове имате нужда!",
почти умоляваше минувачите забързани,
но тълпата за поезията оставаше чужда,
хванали телефоните, сякаш завързани.


"Заповядайте, от цената ще отбия!",
с треперещ глас старицата извика,
слушах я и идваше ми да се скрия,
като видях корицата на Ботев с лика.


Не издържах на погледа строг,
с който Ботев в мен се взираше,
но получих тежък морален урок,
от който съвестта ми се раздираше...

Старата гара

На старата гара влакът не спира,
пероните са тъжно глухи,
семафорът свети, но бавно умира,
вагоните без хора са кухи...


На старата гара никой не се прибира,
чакалнята е пълна с празни седалки,
чукчето на кантонера тишината раздира
с ехо от спомени, когато бяхме малки.


Когато пищеше локомотивната свирка,
когато посрещачи го очакваха с надежда,
когато гарата беше онази мила спирка,
на която любовта през прозореца се навежда...


За да целуне всеки, който търпеливо я чака,
за да дочака всеки далечно завръщане
и дори влакът да спре завинаги да трака,
да усеща топлината на близко прегръщане.