Петелска история

На нашата улица петел пропя. Ха?! Не бях чувал петел да пее от детските години. Тогава във всеки двор имаше кокошки с петел. Но сега- нито кокошки, нито петли. Този пък откъде се взе!? Пееше, та се късаше с дрезгав хард рок хрип, подобен на гласа на Браян Джонсън от Ей Си Ди Си. "Кукуригуууууууууу"!
Сцепваше мрака по първи петли...В началото идилия- идилия, ама накрая си стана един Ад. То не бяха първи, втори, трети и енти на брой петли. Абе и Ей Си Ди Си дерът гърла дерът, пък спрат. А тоя нашият фронтмен нямаше спирка. Не човек..., пардон-не петел, а желязо! Метал! "Кукуригуууууу!"- дереше се здраво, като финалното "у" го извиваше толкова истерично фалцетно, че дори и Димитър Бербатов в най- летаргичния си унес би възкликнал "Ох!" "Абе, аз не мога ли да го хвана тоя петел за гласните му струни?!" - пъклени планове започнаха да минават през главата ми. Но реших с неговите камъни по неговата глава. Надух уредбата с Металика. "А, кукуригай сега!" Обаче тоя се не даваше. "Кукуригууууу!"- започна да надвиква и уредбата. Брех, това не беше човек! Отворих прозореца да го видя. Стоеше на оградата и ме гледаше с хипнотично втренчени петелски очи, които по своята твърда решителност напомняха на очите на Мел Гибсън, търсещи възмездие и мъст в "Смело сърце". Тръпки ме побиха! Това не беше човек, а...звяр! Затворих прозореца. Беше един такъв дребен- японски петел. Знаех ли му кокошия японски акъл- можеше да се хвърли като камикадзе срещу мен. Затова дръпнах пердето и започнах да го наблюдавам през един тесен процеп. Ама ме видя. Започна да върти глава наляво- надясно, следвайки посоката на моя таен поглед. Мистика! Как ме виждаше!? Как ме усещаше!? Направо нечовешка работа! Лееееко отворих прозореца и му хвърлих пълнозърнест хляб. Дет се вика- корупция! Обаче- не! Петелът не помръдна. Стоеше като изсечен от гранит на оградата. Даже погледът му стана още по- страшен, гранитен. Нечовешки! Ноооо...Точно, когато щях да капитулирам пред несломимата сила на Бушидо, ме осени гениално подла идея. Идея, която може да роди само един български ум. Пуснах на уредбата, ще ме простите- Азис "Сен Тропе"! И петелът онемя. Повече не пропя. Глас му се не чу. Убих и последната човещинка у него. Стоеше на оградата и гледаше кокоши тъпо. Вече не беше нито човек, нито животно- беше чалгар!

Молитва

Боже, прегърни ме с кървави ръце,
разкъсани от прободните рани,
за да си спомни моето сърце
за пироните забити в твоите длани...

Богатство и сиромашия

Един млад човек все се оплаквал от сиромашията.
- Защо хленчиш!?- попитал го един старец.
- Как да не хленча, та аз нямам никакво богатство!- отговорил момъкът.
- Твоите очи са цяло състояние. Каквото поискаш, ще ти дам за едно око!
Младежът се стъписал.
- За нищо на света не си давам окото!
- Хубаво, ами двете ръце?!- попитал старецът.
-Не, не, не си ги давам за цяла златна планина!
- Виждаш ли колко си богат!?- казал старецът- Не трябва да се оплакваш, защото здравето и младостта са най- важни...

Сашко, 04.04.2012 г.

Кокиче на пътя

Излизах за обяд, когато видях тази невероятна картина- фадромата беше
спряла така, че дясната й гума леко огъваше стеблото на току- що
поникнало на пътя кокиче. Изглеждаше така, сякаш именно крехкото
стебло на кокичето беше спряло хода на огромната машина. А истината
беше, че просто по една сляпа случайност шофьорът е спрял точно в
мига, преди да прегази цветето, изпречило се на пътя на фадромата.
Спрях и се огледах- шофьорът сигурно щеше да дойде чак след час,
обедната почивка току- що беше започнала. Но ако пък дойдеше по- рано
и подкара тежката машина!? Не знаех какво да направя- почувствах се
неловко. Можех да отмина- така де, за едно кокиче да си изпусна обяда.
Обаче- не, вече бях по някаккъв начин морално замесен. Сърце не ми
даваше да оставя това храбро кокиче да бъде премазано. От друга
страна- какво ли щяха да кажат момчетата от бригадата?! Каквито бяха
груби шегаджии, щяха да ме скъсат от подигравки- "Спасителят на
кокичета!"... Обаче не познах- те се трогнаха повече от мен, когато
видяха цветето. Може би, защото и на тях им се искаше този толкова
крехък, едва пробил коравата земя първи стрък, тази едва раззеленила
се надежда за пролет, да не бъде премазана по толкова нелеп начин,
след като беше оцеляла по чудо. Затова момчетата от бригадата се
разтичаха да търсят шофьора на фадромата. Той дойде, гледайки ни с
очи, в които се четеше изписаният с едър шрифт безмълвен въпрос "ВИЕ
НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ!?" Обаче, като видя как стеблото на кокичето е огънато
под гумата на фадромата и само за някакви си микрони не е било
премазано, се хвана за главата. Спечелихме го за животоспасителната
кауза, но сега въпросът беше как машината ще даде назад. Дори само от
паленето на двигателя беше възможно гумата да резонира пулса на
вибрациите и да смачка крехкото стебло. Както каза бригадира-
"Работата е на кантар!" Нямаше друг начин, освен с бутане, но можеше
ли да се избута назад това "чудовище"!? Така че- шофьорът запретна
ръкави и се качи в кабината. Настана тишина, в която паленето на
фадромата отекна с ехо на строителната площадка. Притаихме дъх- гумите
трепереха, а заедно с тях и стеблото, но то сякаш от страх. Шофьорът
включи на задна и започна да отпуска съединителя. Беше фина игра на
търпение и нерви, защото изпуснеше ли се точния момент, машината щеше
да даде леко напред и тогава назад. Някой тихо наставляваше: "Дръж,
дръж, дръж..." И шофьорът удържа баланса. Усети, когато съединителят
пое, отпусна спирачката и даде пълен назад. Кокичето се изправи
невредимо и потрепна, като че се отърсваше от тежестта. Не бяхме
виждали по- красиво цвете. Чисто бяло като детска невинност, то грееше
на черния разкалян път и се поклащаше от поривите на вятъра, сякаш ни
махаше за поздрав.

Чудото на 8- ми март

Мария беше мъжко момиче. Толкова мъжко, че никой от бригадата не я
възприемаше за жена. Тя беше като всички нас- завършила строителен
техникум, с работни панталони, куртка и каска на главата. Дори да
имаше нещо женско в нея, нямаше как да се види, защото тя работеше
високо- високо над всички- на крана. Виждахме я само сутрин, преди да
се качи на крана и вечер, когато слизаше от него. Винаги беше с
нахлупена на главата каска- въобще не й се виждаше косата, все едно е
мъж. Но дали случайно, или не- точно на 8- ми март се случи чудо.
Преди да се качи на крана, Мария си свали каската, защото й се беше
разхлабила... Боже, каква коса! Огнено червена, буйно къдрава- тя
"избухна" пред очите ни като експлозия от багри. Стъписахме се! Мария
не забелязваше, че всички я гледаме с отворени от прехласване уста.
Вятърът започна да си играе като палаво дете с къдриците й. Един
самотен кичур коса очертаваше нежната линия на профила й, следвайки
като щрих на художник всяка извивка. Но всичко това стана за един
кратък миг, след което тя съвсем непринудено, по женски сви косата си
на кок и я скри под каската. Да беше паднала от крана нямаше толкова
да се шокираме, отколкото от това, което видяхме. А ние видяхме една
жена, която беше разцъфнала като пъпка на красива роза пред очите ни.
Не знаехме какво да направим- тя вече се качваше по стълбите на крана,
без да сме я поздравили за женския празник. Ама, че дръвници бяхме-
една жена да имаме в бригадата и едно цветенце да не й поднесем! Но
бригадирът беше от старата школа кавалери- измисли романтичен план, за
който и Шекспир нямаше да се сети. Купи букет рози и го постави на
бетонния панел, който подготвяхме за вдигане с крана. Дадохме знак на
Мария да вдига панела и той започна бавно да се приближава към
кабината й. В един момент кранът спря. Видяла розите, Мария се показа
от прозорчето на кабината усмихната. За да я накараме да си свали
каската и да видим отново косата й, всички свалихме каските и ги
размахахме отдолу за поздрав. Тя отговори на жеста ни със същия жест-
свали си каската, за да ни помаха с ръка и разпилени от вятъра
къдрици. Така чудото се повтори- чудото, наречено Жена!

Парно в автобуса!?

Вратите на автобуса се отвориха пред мен- отвътре ме лъхна топлина. А!? Качих се, но веднага ме зачовърка съмнението дали не обърках автобуса? Нямаше как, на тази спирка само един автобус спираше- 120! Боже, в 120 за първи път от три зими имаше парно! Седнах плахо на една седалка и пипнах с благоговейно трепереща ръка парното. Нямаше лъжа, нямаше измама- топлеше. "Дали не прекалих с кафето, което пих сутринта?" Обаче- не, хората пътуваха със свалени шапки, шалове и ръкавици, дори един беше блажено задремал, без да го е страх, че може да се вкочени от студ. Но въпреки това не можех да се отпусна- как така не беше студено в рейса бе!? Хитрециииии! Сигурно искаха да ни накарат да се отпуснем, да задремем, за да ни приспят вниманието и на следващата спирка да се качи контрола. "Или пък двигателят нещо прегрява, заврял е антифриза!? Всеки момент може да гръмне, да се запали, а по прозорците никъде няма оставени аварийни чукчета. Всички ще пламнем като живи факли. А за капак на следващата спирка, като се качи контролата, ще каже: "Билетчета и карти, моля!" Направо ще изгорим тогава- какъв билет ще покажа, като от него ще е останала само пепел. Хем ще пострадам с трета степен изгаряния, хем и глоба 10 лева ще отнеса. За капак и за работа ще закъснея- ще ми резнат от надницата! Изгорях, изгорях с половин надница! Даже може да ми праснат и дисциплинарно наказание- забележка и последно предупреждение. И при следващите съкращения да изхвърча пръв на борсата, където единственото предложение за работа ще е по програма за временна заетост, в снегопочистването- в редовете на "Титан"! Там ще се забъркам с разни мургави типове- далавери, дребни кражби... И хайде в затвора- на топло!" А, не! Не искам на топло, искам си на студено- три зими съм изкарал така, та сега...

"Ало, шофьора, изключи това парно, не ни създавай излишни жеги бе!"

Кога ще умреш?!

"Кога ще умреш?!" Този въпрос ме преследваше като рекламен банер в почти всеки сайт, придружен с картинка на Смъртта, усмихваща се зловещо. Все избягвах да натисна върху банера, накрая любопитството ми надделя и го направих. Цък! Започна дълъг тест със здравни въпроси: Има ли хипертоници в семейството ми? Пия ли кафе? Пуша ли цигари? Злоупотребявам ли с алкохол? Ям ли солено?... И така, докато накрая остана само един бутон "Узнай кога ще умреш!" Леле, майко! По всичко си личеше, че тестът е научно аргументиран и е много вероятно да познае кога ще умра- сърцето ми заби учестено! Щях да взема да умра, преди да разбера кога ще умра! Така де, притесних се- ами ако ми излезеше резултат, че утре ще умра!? Пръстът ми се разтрепера над ентъра. Да го натискам или да не го натискам!? Да разбера ли кога ще умра или да не разбера!? В първия момент се разколебах, но после си казах "Егати, половин час си играх да отговарям на всякакви малоумни въпроси, а накрая да не разбера кога ще умра!" Затворих очи, като че ще скачам в пропаст и натиснах ентъра. Цък! Леееееко, лееееко, едва- едва отворих очи, за да видя жестоката истина. Но Нета още зареждаше страницата- въртеше ли въртеше до болка бавно. Сърцето ми започна вече да бие до пръсване- от тоя бавен Нет човек да си умре от сърдечна недостатъчност! Е, не, не издържах, реших да затворя страницата- цък, цък, цък! Натисках като обезумял червеното кръстче, опитвайки се да изпреваря отварянето на страницата с отговора на теста. Обаче- не! Програмата блокира- не реагираше на команди! Призля ми! Започнах да се задушавам. Кога ще умра ли!? Вече знаех, без да ми го казват- НА МОМЕНТА! Щях да умра от страх да разбера кога ще умра- там, пред компютъра, забивайки глава върху ентъра. И започнах да умирам- все повече ми причерняваше пред очите, едва виждах как Уиндоус, без да му пука, че загивам, ми пише "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж!" Проклет пейдж- уби ме, а той не можел да го отвори! Е, това ме съсипа- не солта, не захарта, не кафето, не алкохола, не хипертониците в семейството ми до девето коляно, а Уиндоус!... Е, накрая го отвори! Пишеше, че ще умра след дълги години живот. Шарлатани- те ще ми кажат кога ще умра! Какви дълги години бе, на мен ми се скъси половината живота с тоя тест! Айде Уиндоус шът даун от тука!