Няма кой с надежда по жицата да крачи

Безкрайни са телеграфните жици
подобно безкрайната надежда,
че има нейде още бели птици,
от които и слепец проглежда.

Безкрайни са полята с детелини
подобно безкрайната надежда,
че ще откриеш, търсейки години,
щастие с четирилистна одежда.


Но вярата се скъса като тънка прежда,
отлетя далече, сякаш прелетна птица,
увехна последната детелина с надежда,
опустя последната лястовича жица.


Защото вместо лястовица, гарван грачи,
защото вместо детелина, бурен избуява
и няма кой с надежда по жицата да крачи
и няма кой замечтано листа да изброява..

На Ники

Лятото отдавна свърши,

а едно птиче не отлетя на юг,

зла буря крилете му прекърши

и то завинаги остана тук.

Но и без криле дори,

останало без сини небеса,

то вярваше в светлите зори

и в бели лястовичи чудеса.

Вярваше, че ще бъде синьо лято,

че ще полети с криле на птица,

че не си е отишло последното ято

и надеждата е там, на някоя жица.

И макар бурята да го отнесе

и да падна, преди да е летяло,

птичето надежда ни донесе,

защото беше снежно бяло...

Старото кино

На тези дървени и счупени седалки,
в този стар, забравен киносалон,
когато бяхме толкова невинни, малки,
намирахме в киното мечтан подслон.


Чоплехме фъстъци и солени семки,
прехласнати в квадрата на екрана,
по лицата ни с трептящи светлосенки
отразяваше се кинолентата надрана.


Слушахме как на салона в мрака,
сред тишината на кадрите начални,
кинолентата започваше да трака,
със звуци, красиво печални.


След това музиката се разливаше
и се пренасяхме в далечен свят,
реалност и илюзия се сливаше
на Чаплин в черно - белия цвят.


Понякога лентата се скъсваше
и филмът спираше за миг,
тогава салонът се пръсваше
от радостта на детския вик.


А когато филмът приключваше
и угасваше прожекционния плам,
сякаш нещо тъжно се случваше
и всеки оставаше в киното сам.


Защото разбираше, че се връща,
че реалността го зове обратно,
че киното е като родна къща,
която ще напусне безвъзвратно.

Морален урок

"Заповядайте, книги само за лев!",
подканваше хората дребна старица,
заглушена на града от моторния рев,
с надежда в очите, подобно искрица.


"Заповядайте, имам Ботев и Вазов!",
дори и тяхната поезия лев струваше,
но сред хорския шум и пушека газов,
никой не виждаше, нито я чуваше.


"Заповядайте, ако от стихове имате нужда!",
почти умоляваше минувачите забързани,
но тълпата за поезията оставаше чужда,
хванали телефоните, сякаш завързани.


"Заповядайте, от цената ще отбия!",
с треперещ глас старицата извика,
слушах я и идваше ми да се скрия,
като видях корицата на Ботев с лика.


Не издържах на погледа строг,
с който Ботев в мен се взираше,
но получих тежък морален урок,
от който съвестта ми се раздираше...

Старата гара

На старата гара влакът не спира,
пероните са тъжно глухи,
семафорът свети, но бавно умира,
вагоните без хора са кухи...


На старата гара никой не се прибира,
чакалнята е пълна с празни седалки,
чукчето на кантонера тишината раздира
с ехо от спомени, когато бяхме малки.


Когато пищеше локомотивната свирка,
когато посрещачи го очакваха с надежда,
когато гарата беше онази мила спирка,
на която любовта през прозореца се навежда...


За да целуне всеки, който търпеливо я чака,
за да дочака всеки далечно завръщане
и дори влакът да спре завинаги да трака,
да усеща топлината на близко прегръщане.

Диалог между кибритената клечка и свещта

Кибритената клечка със свещта започна диалог,
обърна се към нея с глас суров и строг:
"Навън се смрачава, денят намаля,
дошла съм, за да те запаля!
Готова ли си, макар да изгориш,
за хората светлина да сътвориш!?"
Усетила, че наближава сетния й час,
свещта отговори с треперещ глас:
"Съжалявам, не съм готова да горя с плам,
не желая живота си за хората да дам,
нима такава саможертва си струва,
толкова ли скъпо светлината се купува?!"
Кибритената клечка се разпали, гневно лумна,
доближи се опасно до свещта благоразумна...
"Да, струва си да гориш, да страдаш,
в огнени мъки да ставаш, да падаш,
струва си да бъдеш до болка изпепелена,
но със светлина на всички споделена,
струва си да прогонваш тъмнината и мрака,
да носиш светлината, която всеки чака...
Иначе ще останеш непотребна вещ,
ще живееш вечно, но няма да си свещ,
няма да светиш, да гориш с пламък,
ще останеш студена като камък...
За какво тогава Бог те е създал,
ако на човек от огъня не си му дал!?
Колко свещи срещнах с фитили заспали,
всеки отказа за другите да се запали!"...
Свещта погледна своя фитил,
треперещ, страхливо се свил,
за миг видя живота си на лента
и това отпуши на куража бента...
Взе от огъня на клечката кибрит,
за да покаже лика си преоткрит,
за да докаже, че и да я боли дори,
има смисъл да живее, докато гори!

Копнея за онова отминало бабино време

Копнея за онова отминало бабино време,
с котарака, който пред огнището дреме,
с топлия дъх на хляба изпечен,
с дядо в ямурлук облечен,
с тихото пращене на огъня зиме,
с кравите, които баба зове по име,
със сушения пипер, окачен на връзка,
с приказния шепот на дъжда, когато пръска,
с напевното блеене на овцете в обора,
със сладката, омайна вечерна умора,
с бабините песни, навяващи спомен далечен,
със залците хляб, попарени в каймака млечен,
с кукуригането сутрин на петела,
с чорапите, които баба е оплела,
със звучното грухтене на прасето,
с бъчвите вино, отлежаващи в мазето...
...Ех, отминали златни дни,
потънали в забрава и в руини,
как ми се иска отново да се върнете,
с вашата любов да ни прегърнете,
за да се стоплят душите ни бездомни
и всеки за човешкото в човека да си спомни!