На дядо първолачето

Дядо Асен идваше всеки ден на обяд в училищния двор, за да вземе своето внуче – първолаче. Младите все бяха заети с работа, затова нямаше кой друг да придружава детето по пътя от училище до вкъщи, освен дядо му, който беше свободен пенсионер. Прегърбен от годините и тежестта на усилния физически труд по строежите, дядо Асен слагаше раничката на своето внуче на рамото си, поемаше малката детска ръка и двамата тръгваха бавно към дома. По пътя обсъждаха как е минал учебния ден и какво имат да пишат за домашна работа. Дядо Асен живо се интересуваше, защото той и за това помагаше на детето – писането на домашни. „В тетрадката с тесни и широки редове трябва да напиша три думи с буквата Б!“, въздъхна първокласникът.  Дядото веднага даде три предложения – багер, булдозер и болт. Както винаги, той предлагаше думи от строителството. Думи, които означаваха толкова много за него – целият му живот! Дълги години беше работил с багер и булдозер – хиляди кубика пръст беше изкопал. Как да не предложи точно тези две думи!? А след това като монтажник на мостови конструкции, колко болтове беше завъртял с ключа, та сега да не врътне и един за домашна... Но внучето категорично отхвърли предложението:  „Стига с тези строителни думи бе, дядо, госпожата вече ми направи забележка!“  А?! Дядо Асен настръхна. Вярно, че и миналата домашна с буквата К бяха писали „кран“, „кофраж“ и „кирка“...Но какво от това – тази госпожа знаеше ли, че без тези три неща училищната сграда нямаше да я има и щеше да преподава отвън на полето. Дядо Асен отвори уста да защити честта и значението на строителните думи, но се отказа, като видя умоляващия поглед на първолачето. Можеше ли да откаже  - това беше на дядо първолачето. „Ех, добре де, нека вместо багер, да е бургия!“, каза си наум старият строител и махна с ръка...Двамата продължиха по пътя към вкъщи, хванати мило ръка за ръка. Дядо Асен изгледжаше сякаш още по- прегърбен под тежестта на годините, усилния труд по строежите и ...тези трудни домашни!

Голям човек

Бригадата ни работеше високо в планината, където след горски пожар, бяха засегнати фасадата и покрива на стара хижа, ползваща се от горското стопанство като заслон на дървосекачите и работниците, които маркират дърветата. До тези непристъпни горски дебри се стигаше само пеша по тясна пътека, затова от Горското стопанство ни бяха изпратили дядо Иван – стар дървосекач, който имаше товарно магаре и с него ни доставяше необходимите строителни материали за ремонта на хижата. Магарето се казваше Серафим и носеше пълните самари с керемиди всеки ден от сутрин до вечер. Всички се шегувахме със силата и упоритостта, които проявяваше това животно, като перифразирахме известната реплика от българския филм „Топло“: „Това магаре е голям човек!“ Докато се шегувахме, дори и не подозирахме какъв урок по човечност щеше да ни даде Серафим. Всичко започна една сутрин, когато ни се обадиха, че трябва да слезем до най- близкото село за одитна проверка на бригадата. В селото беше дошла комисия от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, която проверяваше дали се спазват задълженията на работодателя относно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Тази инспекция ни дойде като гръм от ясно небе, тъй като никой не очакваше одит точно тук, насред нищото, но явно имаше подаден сигнал. Начело на комисията беше младо момиче с тънки очилца, зад които изпитателно ни оглеждаха строгите сини очи на амбициозна чиновничка, спазваща буквата на закона. Младата инспекторка веднага се заяде с дядо Иван, че ако падне от магарето по стръмната пътека, ще пострада поради липса на обезопасителни средства. „Е, защо са ми обезопасителни средства, като си имам магарето!“, отговори стария дървосекач. Момичето започна да му цитира разни наредби, алинеи, точки от Трудовия кодекс, изиксващи обезопасителни колани, каски, въжета...В отговор на това дядото демонстрира пред всички на какво е способно неговото животно в случай на трудов инцидент. Качи се на него, подкара го, след което падна на земята, симулирайки, че му е станало лошо. Магарето веднага спря и се обърна към своя стопанин, след което се приближи до него и започна леко да го побутва с глава, подканвайки го да стане. Дядо Иван продължаваше да не помръдва и това накара животното да го близне мило по бузата. Сцената ставаше все по- трогателна, тъй като Серафим започна да издава сърцераздирателно безпомощен магарешки рев, който огласи с ехо цялата планина. Този рев беше повече човешки, отколкото животински и премина като ток през всички нас. Стъклата на очилцата, които младата инспекторка носеше, издайнически се запотиха от напиращите в очите й сълзи на човешко съпричастие. Момичето помоли с треперещ глас демонстрацията да спре, като каза, че няма забележки относно безопасността на труда...Докато говореше гледаше настрани, защото нямаше сили да срещне „човешкия“ поглед на...Серафим!

Моите деца

Когато се изправиш срещу великан

Когато се изправиш срещу великан,

когато нямаш резервен план;

когато до стената си опрян,

от всички предаден и презрян.

Тръгни отчаяно напред

и мачкай великаните наред.

Извикай подобно на варварин груб,

когато смачкаш великанския труп!

Нека всички чуят твоя боен вик

и да видят най - страшния ти лик.

Така ще разберат, че си човек

че за страха намерил си лек,

че бил си болен, но вече си здрав,

защото докрай останал си прав!

Ако Смъртта излезе в отпуск

Ако Смъртта излезе в отпуск годишен,

дали ще съм човекът предишен?!

Дали, знаейки, че Смъртта почива,

ще усещам душата ми жива?!

Дали, знаейки, че утре ще има,
днес ще обичам като за трима?!

Дали, знаейки, че Смъртта е далече,

ще ценя всеки миг вече?!

Дали, знаейки, че краят е отложен,

ще вярвам в изход невъзможен?!

Дали, знаейки, че всеки ден е дар,
ще живея със същия жар?!

Не желая пред името си титла и чин

Не желая пред името си титла и чин,
достатъчно ми е едно звание кратко,
да чувам от моите дъщеря и син
с любов да ме наричат татко!

Ако Животът ни свети на червено

Ако Животът ни вече приключва,
защото нямаме гориво,
дали червена лампа се включва,
за да заживеем красиво?!

Ако Животът ни започне да гасне,
защото вече не горим,
дали краят ще ни тласне
поезия от смъртта да сътворим?!