250 години

Разхождахме се из стария град на Созопол. За първи път бях тук и очаквах да усетя същата ренесансова атмосфера като в Несебър, но нещо ми липсваше. Може би автентичните възрожденски къщи, които тук бяха по- малко на брой и повечето от тях комерсиално реновирани. Бях на ръба на пълното разочарование, когато видях една много възрастна баба, която продаваше бурканчета с домашно сладко пред своята къща. А нейната къща изглеждаше точно като нея- библейски стара. Това беше напълно автентична възрожденска къща- малка и тихо сгушена сред новите къщи. Имаше нещо детски мило в нейните мънички прозорчета, които отразяваха със закачлив блясък синия цвят на морето. Погледнах къщата, а след това бабата- наистина си приличаха. Така, както възрастната баба беше още млада в очите си, така и старата къщата беше още нова в прозорчетата си. Бабата живееше с очите си, които се усмихваха по майчински всепрощаващо на любопитството ми. А къщата живееше с прозорчетата си, които блестяха на слънцето. Точно това ме прикова- тези очи и тези прозорчета, които бяха останали неподвластни на времето. Затова попитах: "На колко години е тази къща, бабо?" Бабата ми отговори: "На 250 години!" Каза го така, сякаш не къщата, а самата тя беше на 250 години. За миг лицето й посърна- може би от тиха носталгия по неусетно отминалия живот. Къщата сякаш също посърна заедно с бабата- премина сянка на облак по нейния кирпичен покрив. Бабата сигурно си спомняше за младостта, за любовта и за ръцете, които копнежно са я милвали. А къщата за майсторите, които с толкова любов я бяха построили. За ръцете, които с трепет бяха изваяли извивките на еркерите, които търпеливо бяха облицовали стените й отвън с тънки дървени дъсчици, които красиво бяха инкрустирали декоративни орнаменти около прозорчетата й. В този момент думите бяха излишни, затова останах безмълвен, докато бабата отново не ме погледна с усмихнати очи. Взех си довиждане с нея и продължих по улицата. Преди да завия на следващата пресечка, погледнах за последно към къщата- някой беше отворил едно от прозорчетата й. Вятърът, който идваше откъм морето, си играеше с бялото перденце на прозореца- то се вееше навън и за миг ми заприлича на ръка, която маха за раздяла. Тази "ръка" изглеждаше толкова далечна- сякаш ми махаше не от една пресечка, а от цели 250 години разстояние. Помахах и аз, но не за раздяла. Нима можех да се разделя с нещо, което 250 години не бяха успели да отделят от мен?!               

Боен кон

Докато се препичах на слънце, чакайки сина ми от училище, до мен се доближи самотен старец. От дума на дума, той ми разказа целият си живот - как е служил като ковач в гранична застава. Почти се разплака, докато ми разказваше с треперещ глас за любимият му боен кон, който бил толкова силен, че можел да дърпа сам най- тежката гаубица в заставата. Но конят вече бил стар и дошло време да бъде изпратен на заколение. Старецът по трогателен начин ми описа как за последно подковал коня. Приближил се до него, погалил го по гривата и очите му се напълнили със сълзи, защото конят го гледал както винаги с доверие. Как му се искало точно този път конят да се усъмни, да се дръпне рязко настрани и да побегне, накъдето му видят очите. Но това бил боен кон, дисциплиниран, свикнал да се подчинява на всяка команда, та било то и команда, обричаща го на смърт. Тръгнал тихо и покорно след него. Тихо, защото дни преди това бил разкован. За последното му пътуване към кланицата военните преценили, че подкови не са му нужни. Но старецът искал и в последният си път, в последните си крачки живот конят да бъде истински боен кон- да се чува, че стъпва по земята, че си тръгва. Затова на своя глава, без знанието на вишестоящите, подковал коня. И го повел. Водел го и слушал зад себе си стъпките на коня по плаца. Стъпките му вече се чували ясно, отсечено, гордо, като на кон, който минава на парад. Но много самотен бил този парад - без фанфари и салюти, без строени армейски редици. Били само те двамата - достатъчни един за друг, за да си дадат кураж и достойнство в този миг на раздяла. Конят бил предаден в кланицата. Преди да подаде коня на хората от кланицата, ръката на стареца за миг трепнала. Потрепнала и гривата на коня, разбирайки какво се случва. И нищо повече - двамата останали по войнски сурово безмълвни. Но сякаш звукът от подкованите копита на коня, който отеквал с глухо ехо, казвал всичко неизказано. Стъпките на коня до последно не трепнали, до последно се чували на влизане в кланицата - все така ясно, отсечено, гордо, като на парад.

Най- доброто шаркочудовище

Цели 37 години имунната ми система издържа, без да се поддаде на едрата шарка...До вчера, когато се събудих с висока температура и лице, обезобразено от десетки гнойни пъпки. Ако не бях човек, а чудовище, сигурно щях да изглеждам точно така, както сега - целият подут като след нокаут в 8- мия рунд от боксов мач, с изкривени лицеви черти на зомби от холивудски филм на ужасите, гротеска на всичко човешко, което съм бил някога. Затова започнах да се крия и да не излизам от вкъщи, дори и в двора. Та кой би искал да види чудовище!? Хората обичат да гледат чудовища, но само по филмите, където накрая главният герой ги убива. Иначе никой не иска да вижда чудовища наживо, дори и аз самият. Затова престанах да се гледам в огледалото. Започнах да извръщам поглед от самият себе си, от това ужасно, макар и временно мое чудовищно лице. Единствено семейството ми не извръщаше поглед от мен. Особено Невичка. Тя дори се изненада, като разбра, че се крия и се срамувам да изляза навън. За да ме разбере с детския си ум, й обясних, че не излизам, защото изглеждам като чудовище и ще изплаша хората. Но тя по детски наивно и искрено възкликна: "Та ти си най- доброто чудовище!" След което направи кратка пауза и допълни, за да ми стане напълно ясно: "Най- доброто шаркочудовище!"...Казвайки ми това, тя ме гледаше дори с някаква възхита. Нямаше и сянка от съжаление, погнуса или каквото и да е друго негативно отношение към чудовищния ми вид. За нея не беше важно, че съм чудовище. За нея беше важно какво чудовище съм - най- доброто! И, странно, като се погледнах след това в огледалото, установих, че вече съм станал повече човек, отколкото чудовище. Пъпките ми бяха позавехнали, някои дори изчезнали. Лицето ми беше започнало да си връща човешкия облик. Дали това не беше станало, защото намерих кураж да приема и най- чудовищния си образ? Или, защото просто погледнах в най- истинското огледало- очите на детската чистота. Където дори да изглеждаш като чудовище, можеш да останеш човек! Та дори и нещо повече от това - "най- доброто шаркочудовище"!  

Кандидат за работа в Небесното царство

Снощи до късно разглеждах обяви за работа. Бях легнал с лаптопа в ръце и неусетно съм заспал. Но и в съня си продължих да чета обяви за работа. Така попаднах на следната обява: "Небесното царство набира ангели пазители". Ха!? Отворих обявата и зачетох..." Небесното царство е една от най-големите компании в сферата на охранителната
индустрия във Вселената. От началото на своето създаване, описано в Битие 1- ва глава на Библията, фирмата непрекъснато се разраства и разширява портфолиото от предлагани услуги.
Към настоящия момент Небесното царство предлага всички услуги в сферата на
сигурността на вселенско ниво – комплексни услуги за душевни структури,
охрана на душевни пратки и товари, лична душевна охрана, масови апокалиптични мероприятия, мониторинг и охрана на грехопадения.

В момента набираме енергични и ентусиазирани кандидати за позицията АНГЕЛ ПАЗИТЕЛ.

Изисквания:

- Да са преди всичко хора;
- Средно образование, с предимство ще се считат кандидати, владеещи и разбиращи човешки език;
- Чисто съдебно и душевно минало;
- Завършен курс по безмоторно летене;
- Удостоверение за завършен курс за безопасно боравене с мълнии и гръмотевици;
- С добри екипни умения;
- Коректни, отговорни и с мотивация за работа в греховна среда;
- Предишен опит в сферата на сигурността;

Отговорности:

- Контролира и следи за осигуряване сигурността на душите, включително и чрез видеонаблюдение;
- Осигурява контрол на достъпа до Небесното царство;
- Наблюдава и своевременно докладва за инциденти и подозрителни дейности на демони;
- Обезпечава физическо ескортиране на ценни душевни пратки до Рая;
- Участва в организацията и реализацията на масови апокалиптични мероприятия.

Предлагаме:

- Вечен живот;
- Спасение на душата;
- Постоянен, по- точно- вечен трудов договор и осигуряване върху брутното трудово възнаграждение;
- Коректност в трудовите отношения;
- Фирмено обучение за служителите, желаещи да се развиват в сферата на душевната сигурност;
- Професионално развитие за служителите, показали сериозно отношение към работата;

Кандидатурата си можете да заявите, като изпратите автобиография, личната си Библия и актуална снимка, като НЕ ЗАБРАВЯТЕ да посочите REF.No на позицията, за която кандидатствате.

Само предварително одобрените по документи кандидати ще бъдат поканени на събеседване с Архангел Михаил. Запазваме си правото да изпратим в Ада, на вечно наказание, кандидатите, неотговарящи на посочениете в обявата условия!"...

...Това последно изречение от обявата така ме стресна, че се събудих като ужилен. Пред мен стоеше монитора на лаптопа с последната отворена обява за работа. Стрелката на мишката беше спряла върху бутона "Кандидатствай по тази обява"..."Неееееееееееее!", изкрещях безмълвно. Дори не погледнах каква точно беше обявата - мигновено  затворих страницата и въздъхнах така дълбоко, сякаш наистина си бях спестил събеседване с Архангел Михаил.

Звяра

Никога не бях виждал Звяра, само бях слушал митове и легенди за него. Всички така го наричаха и когато говореха за него, го правеха със страхопочит. За него се знаеше, че е на някой от многото обекти, които бяха възложени на нашата строителна фирма. Казваха, че това е багер с титанични размери и могъща сила- пред нищо не се спирал. Бил произведен някъде в Бавария и имал суров тевтонски "нрав"- двигателят му издавал толкова свирепо дизелово ръмжене, че прозорците и мазилката на къщите, покрай които минавал, се пукали от страховитите земетръсни вибрации. Затова Звяра се използваше само в краен случай при работа в градски условия. Предимно го пращаха на обекти, които са извън града. Или пък по селата, където най- много кокошките с по- лабилна нервна система можеха да снесат преждевремнно яйцата си от страх. Но този път ситуацията беше извънредна, защото изоставахме със сроковете- налагаше се да се копае бързо с голяма багерна кофа. А и теренът беше тежък за разкопаване- излизаха големи камъни. Тези камъни нямаше как да се оставят настрани, без да се натоварят веднага на камиони, тъй като съседното платно на ремонтиращият се булевард беше отворено за движение. Бяхме притеснени, почти отчаяни, че ще се провалим. Така дойде денят на истината. Дойде "тежката артилерия" на нашата бригада- Звяра! Караше го камион с голяма платформа. Когато камионът спря, всички гледахме така, сякаш виждахме не багер, а жив праисторически динозавър. Това наистина беше страховит звяр- истински колос на вериги, целият очукан, издраскан от скалите, с които се е борил през дългия си живот по строежите. Единият му фар беше счупен, което му придаваше зловещият вид на едноок ветеран, завърнал се от война. А кофата му имаше толкова хищно настръхнали нокти, че всички инстинктивно се отдръпнахме по- далече от нея. Сякаш ток премина през всички нас. Но не беше ток, а морална сила. Беше чувството, че не сме сами и че има надежда. Та можеше ли с такъв звяр в редиците да няма надежда?! Не, не можеше. И макар че Звяра не успя да запали и въобще не влезе в употреба, ние бяхме толкова окрилени, че свършихме работата дори предсрочно. Оказа се, че е имало един много по- силен и могъщ звяр от Звяра, за който никой от нас не подозираше. Това беше човешката Надежда!

Ако душата ми отиде на годишен технически преглед

Всяка кола минава на годишен технически преглед. Проверяват й състоянието на спирачките, фаровете, стоповете, предното, задното окачване, работата на двигателя, състава на изгорелите газове...Това всеки шофьор го знае. Мислех си, ако душата ми мине подобно на колите на годишен технически преглед, какво ли ще бъде състоянието й- дали ще бъде годна, или негодна за движение по пътя на Живота!?...
...Първо ще ми проверят спирачките на душата. Ще ме ядосат и ще ми кажат: "Натискай спирачките!" Ще натискам, ще натискам, ама няма да мога да спра да се ядосвам, спирачките на нервите ми ще откажат и ще поднеса! "Накладките на нервите са за смяна, изхабени са!", строго, но справедливо ще отсече проверяващият ме механик и ще напише в талона на прегледа първата си сериозна забележка. След това ще ме докарат до ръба на емоционален срив и ще ме помолят да дръпна докрай ръчната спирачка на нервите, за да проверят дали поне тя държи душата ми да стои на едно място, когато е тръгнала надолу. Ще започне едно зловещо скърцане, нервите ми ще се опънат докрай, направо до скъсване, но накрая ръчната спирачка няма да издържи и емоционално ще се срина! "...И задните спирачни барабани са за смяна!", ще отбележи механикът. Ще дойде ред и на фаровете. Ще ме доведат до черно отчаяние, след което ще ме накарат да пусна фаровете на душата, за да проверят дали свети в тъмното. Няма да светнат от първия път, ама накрая ще ми просветне на душата и по този параграф проверяващият ще направи с ръка жест "Айде от мене да мине!", без да нанася забележка в талона. След фаровете ще ми проверят окачването на душата. Тук ще стане страшно! Душата ми отвсякъде ще тропа и хлопа от разбити по дупките на Живота шарнири, изпуснали амортисьори, хлабави носачи..."Как още не се е разпаднала тази душа, не знам!?", ще възкликне проверяващият, клатейки глава, докато пише в талона. Целият ще се изпотя от притеснение, но не пот, а чак масло ще ми избие от душата, което механикът веднага ще види, като вдигне капака на двигателя. "Изпуснала ти е гарнитура на душата, ама карай!", ще коментира със снизхождение проверяващият и ще ме помоли да запаля двигателя на душата. Пррр- пррр- пррр! Душата ми ще започне да се мъчи да запали. "Дай на контакт, дай на контакт!", ще започнат да ме съветват. Какъв контакт бе, с кой ми контактува душата в този свят на отчуждение. Добре, че все пак е жена ми, с нея душата ми има контакт и се зарежда. Така душата ми най- накрая ще запали, но ще започне да губи обороти на празен ход. Проверяващият ще се смръщи. Е, не! Тук вече ще се ядосам- та коя душа не губи обороти на празен ход!? "Нямаш достатъчна компресия, издиша ти душата!", ще започне да мрънка механикът, готов да ми удари печат "Негоден" за движение. Това вече ще запали душата ми и ще вдигне оборотите на гнева! Негоден за движение по пътя на Живота ли?! Една душа, колкото и да издиша, трудно да пали, да тропа, да хлопа, щом още се гневи, значи е жива, значи е годна, значи е българска!...Значи е душа!        

Една закъсняла коледна приказка

В това пиано имаше фабрична грешка- единият от клавишите му звучеше фалшиво и никой не можеше да поправи настройката на тона. Бяха се опитвали всички учители по музика, които през годините преподаваха в училището. Накрая всеки се отказваше и така пианото остана да събира прах в мазето. Докато там не го откри новата учителка по музика. Тя се казваше Надежда. Беше отскоро в училището- една такава крехка, нежна и ранима като самата надежда. Но колкото и да изглеждаше привидно слаба, в нея имаше нещо много силно, подобно на инат- тя единствена от всички учители досега не се отказа да свири на фалшивото пиано. Беше решена да свири с пианото на Коледния концерт на училището, въпреки опитите на всички учители да я разубедят. "Звучи ужасно фалшиво!", обясняваха й всички. Но тя не ги слушаше и почистваше пианото от дебелия слой прах, натрупан по него през годините на самота и забрава. Когато изнесоха пианото от мазето, то имаше занемареният и унил вид на абсолютно ненужна вещ. Но след като учителката го почисти, то грейна така, сякаш се усмихваше, щастливо, че отново е на сцена. А сцената беше притихнала заедно с целия салон, пълен с ученици, учители и гости, които очакваха със свити сърца провала на младата учителка. Всички знаеха, че това пиано е повредено и свири фалшиво. Затова първите тонове, излезли изпод дългите тънки пръсти на Надежда, отекваха почти болезнено осезаемо във всеки един. Всички гледаха втренчено в пръстите на пианистката. Те се движеха с плавна грация по клавишите на пианото- изглеждаха така, сякаш не се докосват до тях. На няколко пъти мелодията минаваше на един тон разстояние от фалшивия клавиш, но Надежда не трепваше. Лицето й оставаше все така озарено от красивият съзерцателен захлас, който имат всички творци, когато изразяват неизразимото. Но неизбежното наближаваше, мелодията стремително се носеше към онзи тон, който пианото не можеше да извлече вярно. Само миг, стотна делеше пръстът на Надежда да се докосне до повредения клавиш. Всички очакваха срива, очакваха разпадането на мелодията на съставните й части. Но се случи нещо почти свръхестествено, необяснимо. Надежда натисна клавиша, той прозвуча наистина "ужасно фалшиво", но в този кратък миг тя се обърна към публиката и така мило, извинително се усмихна, че всички й простиха и мелодията продължи, сякаш нищо не се беше случило. Дори нещо повече- до края на мелодията Надежда десетки пъти използва повредения клавиш, но вече никой не чуваше неговото фалшиво звучене. Тонът звучеше по- вярно и истински от всички останали тонове на пианото. Може би, защото това беше тон, изсвирен не от когото и да е, а от самата Надежда!