За какво съжаляват хората по света, преди да умрат?

За какво ли съжаляват хората по света, преди да умрат? Може би...

Руснаците: Съжаляват колко много водка ще остане неизпита.

Французите: Съжаляват колко много жени ще останат недолюбени.

Германците: Съжаляват колко много бира ще остане неразлята.

Италианците: Съжаляват колко колко "Ферарита" ще останат некатастрофирали.

Испанците: Съжаляват колко много дербита между Реал и Барселона ще останат неизгледани.

Японците: Съжаляват колко много Тойоти ще останат непроизведени.

Чеченците: Съжаляват колко много руснаци ще останат с глави на раменете си.

Американците: Съжаляват колко много апокалипсиси ще се случат без тях.

Китайците: Съжаляват колко много ментета ще останат неизнесени за Източна Европа.

Англичаните: Съжаляват колко много любовници на принц Чарлз ще останат незаснети тайно.

Гърците:Съжаляват колко много държавни фалити ще останат неизпротестирани.

Иранците: Съжаляват колко много самоделни бомби ще останат невзривени.

Евреите: Съжаляват колко много месии ще останат неразпънати на кръст.

Македонците: Съжаляват колко много световни цивилизации и национални истории ще останат несътворени от тях.

Севернокорейците: Съжаляват колко много атомни бомби ще останат неизстреляни по Южна Корея.

Швейцарците: Съжаляват колко много банкови влогове ще останат неохливени.

Афганистанците: Съжаляват колко много завоеватели ще останат с долни крайници.

Мексиканците: Съжаляват колко много километри американска граница ще остане нелегално непремината.

Турците: Съжаляват колко много сериали ще останат незаснети и неизгледани от българите.

Българите: Съжаляват, че всички имат за какво да съжаляват, а те нямат.

Строителен дневник

Разглеждам си строителния дневник. Страниците му са изцапани с пръски
вар, кал и цимент, омачкани, написани с нечетлив почерк. Чета и
преживявам отново всичко, което доброволно реших да отида и да видя на
място. Можех да си остана на чисто и прохладно в офиса на редакцията,
но щях ли да разбера истински хората, за които пиша!?...

...Ден първи:

"Днес бригадирът ме представи на момчетата. Всички ме гледат със
смесица от скептицизъм и насмешка в очите- за тях аз съм просто една
писарушка с ръце, които никога не са хващали кирка и лопата. Докато
бригадирът се опитва да им обясни, че съм дошъл да опиша тяхното
ежедневие за столичен вестник, всички гледат втренчено в ръцете ми, по
които няма нито един мазол. Срамувам се от ръцете си!"

Ден втори:

"Цял ден вали дъжд, но работата не спира. Влагата се просмуква не
просто през дрехите, но дори и през кожата ми. За първи разбирам, че
изразът "мокър до кости" може да има колкото метафоричен, толкова и до
болка буквален смисъл."

Ден трети:

"Продължава да вали. Един "Камаз", натоварен с тухли, затъна почти до
борда си в дълбоката и лепкава кал. Започна неистова борба за
измъкване от безизходицата. Боже, а преди си мислех, че само Шекспир
може да сътвори драма с такъв епичен размах. Шофьорът върти кормилото
с напрегнато до скъсване усилие на ръцете и очите си, двигателят реве
като смъртно ранен звяр, гумите се превъртат с остро свистене на
празен ход. Има нещо толкова Зисифовски непримиримо и в същото време
обречено в тази борба. Всички се спускат да бутат. За миг бригадирът
поглежда и към мен. Очите ни се срещат като на филм- в близък план.
Това е моментът, в който трябва да реша дали ще отида истински и
докрай до душите на тези хора. Затова не се замислям- хвърлям се в
калта, за да бутам заедно с тях."

Краят на ден трети:

"Питам се дали досега съм познавал толкова непринудена радост!? Радост
като тази, която изпитах заедно с тези непознати мъже, след като
избутахме "Камаза" от калта. Бяхме целите в кал, но се чувствахме
пречистени от тази толкова човешка победа!"

Ден четвърти:

"Най- накрая слънцето изгря. Лежим на почивката в кофата на фадромата,
сякаш сме се отпуснали в шезлонг. Жоро фадромиста даже леко повдига
кофата, та краката ни да увиснат блажено във въздуха. Някой запалва
лежешком цигара, изкарва бавно дим от устата си и уханието на тютюн се
разнася над всички като нежен воал. Някъде в далечния край на
площадката се чува тънкото жужене на бормашина, което очертава като с
фин щрих тишината на този мимолетен миг. Няма такова удоволствие!"

Ден пети:

"Слънцето цял ден напича- превърна строителната площадка в адска пещ!
Потта се лее от мен на едри капки, които се откъсват от челото ми,
плъзват се по козирката на каската и оттам падат на земята с глухо
тупване, вдигайки прах. Гледката е почти сюрреалистична! Но дори и
багерът изглежда целият "изпотен" от масло, докато се напряга да копае
под палещите лъчи на слънцето. Увили сме куртките си на главите
подобно на бедуини в пустинята и още по- подобно на тях бленуваме за
капка дъжд! Само за една капка, която да се откъсне от безоблачното
равнодушие на небето, за да падне върху пустинно напуканите ни от
неистова жажда устни..."

Ден шести:

"Започва леко, лирично ефирно да ръми дъжд. Свалям си каската и
оставям дъждът да ме вали. За първи път не изпитвам нужда да ползвам
чадър. Не искам нищо да ме отдели от нещата, такива, каквито са в
природата...Но в този момент близо до мен пада парче от тухла, което
за малко да ме отдели за дълго от нещата, такива, каквито са в
природата. "

Ден седми:

"На ръцете ми излизат мазоли, след като копая през целия ден канали за
окабеляването на строящата се сграда. Вече никой не гледа в ръцете ми,
а...разчита на тях. Аз съм вече част от тези хора. И не защото нося
работна куртка с надписа на тяхната фирма, не защото нося каска на
главата си като всички тях, а защото...нося мазоли на ръцете си.
Истински мазоли на строител. Звучи почти библейски, но при строителите
е така- по мазолите ще ги познаеш. Както и те теб!"

Краят на ден седми:

"Краят е на по чаша бира в кварталното заведение. Без много думи,
защото всички сме уморени от думи, а и не вярваме в тях, си казваме
само с жест на ръката едно мъжко "Наздраве!" и отпиваме. Отпиваме на
големи жадни глътки кратката ни мимолетна свобода между два работни
дни. Отпиваме на големи глътки и нашето искрено, почти безсловестно
"бойно" другарство, закалено в дъжд, кал и пек!... Утре си отивам от
бригадата, но тя няма да си отиде от мен. Истинските неща остават
докрай!"

Живи рани

Сцената е библейски асоциативна- навел съм се и мия краката на Невичка. Тя се подръпва инстинктивно от допира на ръцете ми: "Ох, тате, внимавай, че имам ранички по краката!" И започва по детски да изброява всичките си рани: "Една на лявото коленце, друга на дясното коленце и трета по- долу, при пръстчетата!" Милата, притеснява се да не я докосна с ръце по живите й, незарастнали рани, докато я мия. Но аз бързам да я успокоя: "Не се притеснявай, знам всичките ти рани!" И наистина е така- знам дори всяка една драскотина по нея, всяка една болка- минала и настояща. Защото на всяка една рана съм полагал бащината си ръка, за да я утеша, докато плаче. Затова, докато я мия, не пипам раните й, избягвам ги, внимавам за тях- концентрирал съм цялото си внимание и нищо друго не е важно за мен в този момент. И с това сцената става неусетно още по- библейски асоциативна, предлагайки простичък отговор на вечните въпроси "кой е Бог?" и "защо е Бог?"...Бог е този, който знае всичките ни рани. И е Бог, защото прави всичко възможно да не ги пипа...

Дневникът на моя личен архангел

Ден първи:

Днес завърших школата за архангели, със специалност "душевадец"- заедно с дипломата ми връчиха и първото назначение на Земята. Отворих го с треперещи от вълнение ръце и криле. Чия ли душа щях да извадя за начало!?...Душата на Татко Пепи- някакъв наглед добродушен шишко от България. Прегледах му досието. "Народност- българин". Е, щях лесно да му извадя душата. Преподавателят ни по "Стратегия за вадене на души" винаги казваше: "Българите са най- лесни за душевадене- дай им пари и душата сами ще си я извадят!" "Тегло- 100 килограма"...Моля!? Та аз съм архангел, не съм щангист- как ще го нося до Небето!? "Семейно положение- женен, с две деца и тъща". Направо мъченик на вярата! "Образование- учител". Не само мъченик, но и учител- на този човек останала ли му е душа за вадене!?...

Ден втори:

Кацнах в София с чартърен полет на Небесните авиолинии. На летището имаше много засилен контрол- искаха да ми прегледат раницата на гърба. Казах, че не мога да я сваля. "Защо!?", попитаха ме. "Защото това не е раница, това са ми крилете!"  Не трябваше да казвам това- помислиха ме за ислямски фундаменталист- камикадзе, който счита раницата с бомба на гърба за криле, които ще го отнесат в Рая. Опитаха се да ме задържат, но аз...им извадих душите при самозащита. Когато "Бърза помощ" дойде, установи, че са умрели от инфаркт. Бързах, нямах време да им измисля друга смърт, а пък и без това всички бяха прединфарктно затлъстели. Българи!

Ден трети:

Ето го и него- моят човек. От Небесният статистически институт бяха подали неактуална информация- този изглежда повече от 100 килограма! За такъв шишко трябват поне двама яки архангели, за да го занесат до Небето. Ами сега!? Извадих "Наръчник за действие при извънредни душевадни ситуации" и отворих на раздел "Тежки случаи". Там пишеше- "Не е леко да се носи тежко!", с пояснителна бележка на автора "Тежко ти!" Наистина- тежко ми!...

Ден четвърти:

Реших да откажа моя човек от любимите му храни, та да отслабне и да стане по- лек за носене. Затова прегледах отново досието му, раздел "Любими храни". Там имаше само три думи, но написани с едър шрифт "БАНИЧКА С БОЗА" и снимка на една адски мазна софийска баничка. Тръпки ме побиха от тази снимка! Трябваше да действам бързо, докато не се е "самоубил" преждевременно! Но установих, че е по- лесно да извадя душата му, отколкото баничката от ръцете му. Маниак!

Ден пети:

Отидох с моя човек на работата му, в магазина, в болницата, на бензиностанцията, в данъчното- навсякъде му извадиха душата. За мен не остана нищо. Освен надеждата, която умира последна. Посегнах поне нея да взема, за да не остана капо, но си дръпнах ръката като опарен. Надеждата на този човек беше Исус Христос. Тази надежда никой не може да я отнеме, дори архангел- душевадец като мен. Затова си тръгнах обратно за Небето и ми беше много леко. Леко, защото не носех със себе си никакъв душевен товар и бях оставил на Земята всичко, абсолютно всичко. Бях оставил надежда. Последната българска надежда!    

Ако Фройд беше разказал "Червената шапчица"

Личностното битие на Червената шапчица било географски ситуирано в близост до екосистема, богата на флора и фауна, насред която се намирала застроена площ на нейна баба по права съребрена майчина линия. Поради силно развито чувство на сантиментална привързаност към баба й, генерирано през ранните години от екзистенциалното оформяне на личността на Червената шапчица, същата предприела решителна крачка към преодоляване на фундаменталния си страх от Непознатото и дислоцирала тялото си в посока местообитанието на скъпата родственица. По пътя си, минавайки през страхогенериращ горист ареал, Червената шапчица се срещнала с Вълка. Той бил биологичен субект, намиращ се в етап на психологическо развитие, в който първосигналните поведенчески характеристики били доминатни в социалните изяви на неговата личност. Това обуславяло известен, както психологически, така и чисто физиологически риск, от реализирането на активно вербално общуване между двата диаметрално противоположни полово, видово и социално- класово субекта. Но контактът- визуален и вербален- бил съдбовно и в крайна сметка- сценарно неизбежен, и се реализирал. Причинно- следствените резултати и отражения върху моментния психологически статус на субектите не закъснял. Червената шапчица преминала през силно емоционално изживяване, протичащо в плавно преливащи се етапни състояния на агресия, регресия и ресигнация, с обща линия на подсъзнателна фрустрационна мотивация. Това била типично женска линия на защитно- механизмено поведение, издаващо общото неустойчиво емоционално състояние на личността, намираща се в състояние на ранен психологически генезис. Вълкът от своя страна развил типично мъжка сексуално контекстуална реакция, насочена изцяло към анатомичните компоненти на Червената шапчица и изразяваща се чрез повече метафорични, отколкото буквални закани, че ще я изяде. Така приключил първият етап от развитието на отношенията между Червената шапчица и Вълка, който поставен на база за сравнение със следващия етап, може да се определи като идеалистичен, дори духовен. Защото следващият етап от развитието на отношенията им е чисто физиологически, консумативен, изключващ всякаква изява на духа като психологическа субстанция. Това е етапът, в който Вълкът с прагматично рационален подход на хищник, стратегически се възползва от сантименталната обремененост на Червената шапчица спрямо баба й, за да подмени автентичността на реалността с виртуална такава.Виртуална реалност, която ловко спекулира с инфантилния сантиментализъм на Червената шапчица при срещата с Вълка, преоблечен като болната й баба. Така Вълкът изяжда не просто буквално, а метафорично Червената шапчица, с което реализира превъзходството на своята, макар и жестока, но прагматично трезва житейска стратегия, използваща симулативното поведение като ефективно средство за оцеляване. Накрая обаче се появява Ловецът, който намира Вълка в безпомощно състояние на емоционално опиянение от постигнатия консуматорски успех. Точно това води до краха на Вълка като екзистенциален архетип и до катарзисно пречистващото завръщане на Червената шапчица към живота...

Животът е розов

Не знам какво повече ме измъчваше в Испания- безмилостната горещина
или безмилостната носталгия по дома. И двете бяха еднакво смазващи,
изпепеляващи душата ми. А по жестока ирония, където и да отидех да
работя на строеж или ремонт като бояджия, навсякъде искаха от мен да
боядисвам стените в...розово. Боже, от горещина и мъка по вкъщи ми
беше вече черно пред очите, а те искаха да им правя розови стените!
Особено се заинати една възрастна аристократична испанка, която искаше
да боядисам стените в къщата й с най- нежния нюанс на розовия цвят,
който да създава усещане за топлина и домашен уют. Купих боя и
оцветители, започнах да смесвам бяло с червено и оксидно жълто.
Смесвах, бърках, но испанката все беше недоволна. Все нюансът не й
беше достатъчно нежен и топъл. Докара ме до отчаяние със своите
капризни изисквания. А нямаше как да се откажа, защото спешно ми
трябваха пари- детето ми скоро имаше рожден ден, исках да изпратя
подаръци. Затова стисках зъби и продължавах да смесвам боите. Слънцето
адски напичаше, пот се лееше на едри капки от челото ми и падаше в
кофата с боя, която бърках. Някъде наблизо живееха българи- емигранти
като мен, които на обяд пускаха радио. Винаги избираха български
радиостанции. Така до мен долетя нежният глас на българска народна
певица, която пееше от радиото: "Пуста младост, майко, пуста младост,
милай майко, не се трае". Гласът беше толкова съкровено български и
роден, че душата ми не можа да се страе, започнах да повтарям тихо
думите на песента. "Пуста младост, майко..." Заедно с едрите капки
пот, които падаха в кофата боя, се откъсна и една мъжка сълза. Тя се
смеси с розовия цвят на боята. И когато испанката дойде да види какъв
нюанс съм направил, възкликна доволно. Бях постигнал най- нежният и
човешки топъл нюанс на розовия цвят. Испанката се чудеше как съм го
направил. Аз й посочих не оцветителите, а  песента, която продължваше
да звучи отвън. Песен, която тя поиска да разбере и ме помоли да
преведа. Но как можех да й преведа българската душа!? Затова с горчива
ирония обясних на испански, че това е една песен, в която се пее колко
е...розов животът.

Три много възможни възможности да умра нелепо

1- ва възможна възможност: Смърт с баничка в ръка

След работа така зверски огладнявам, че първото нещо, което правя, е да вляза в баничарница. Влизам, купувам си баничка и почвам да я ръфам още в движение, докато вървя за гарата. Така пресичам през улици и булеварди, като много често, улисан в ядене, минавам и на червено. Онзи ден замалко да ме блъсне един камион. Веднага си представих най- нелепо сюрреалистичната картина. Лежа в несвяст на асфалта, чува се далечен, тревожен вой на линейка, над мен са се скупчили случайни минувачи, шофьорът на камиона се е хванал за главата. В един момент със сетни сили аз отварям очи, надигам глава и се опитвам нещо да кажа в предсмъртната си агония. Всички притаяват дъх, за да чуят последните ми думи. Очакват да кажа нещо патетично предсмъртно, което да остане за бъдните поколения, но аз тихо, почти нежно промълвявам: "Баничката, къде ми е баничката!" Някой ми я подава. Аз я поемам с треперещи от благоговение ръце и отхапвам, не, откъсвам като звяр парче от нея, което поглъщам с блажено удоволствие. Вече мога да умра с мир! Всички ме гледат втрещени. Някой се провиква: "Дайте му боза на човека да прокара!" Но вече е късно, прекалено късно за боза...Аз падам бездиханен, но ръката ми остава вдигната, с баничката, стисната между пръстите. Жените с по- лабилна нервна система и с по- дълъг стаж в гледането на латиносериали, се разплакват. Линейката пристига, лекарите тичат със система, на която е закачена бутилка боза, но...смъртта е безмилостна! Ръката ми пада, пръстите се разтварят и баничката, сякаш е душата ми, бавно се изплъзва, макар и разкъсана, но завинаги  свободна!"

2- ра възможна възможност: Смърт със слушалки на ушите

Обичам да слушам музика, докато вървя по улиците на София. Слагам си слушалките на ушите и пускам музиката докрай- така се откъсвам от целия хаос на града. Но пресичането на кръстовища със слушалки в ушите крие опасности, защото няма как да чуеш клаксона и свирещите спирачки на доближаващата те със страшна скорост...смърт! Както това ми се случи на мен тези дни. Тъкмо слушах Крис Риа "The road to hell", когато един черен Форд заби спирачки на сантиметри от краката ми. Видях синият овал с надпис Форд в драматично близък план, като че гледах реклама- "Форд- почувствай разликата!" И веднага си представих възможната картина на смъртта ми... Минувачите са ме наобиколили, някой се опитва да ми свали слушалките, но аз, макар и да съм в несвяст, със сетни сили го хващам за ръката и не му позволявам. Всички гледат втрещено неразбиращо какво означава това. Какво ли? Просто искам, преди да умра, да си дослушам песента. Остава ми финалното соло на Крис. Започвам да поклащам глава в ритъм. Хората си мислят, че това са агонизиращи гърчове. Какво да ги правиш, чалгари, не разбират от рок енд рол! За да ги успокоя, им показвам с два пръста Виктори- знакът на хипарите. Мъжете ме разбират и някой се провиква: "Донесете бира на човека!" Тихо промълвявам: "...И цаца!" Лекарите тичат със система, за която е закачена бутилка "Каменица"- мъжете знаят защо. Но смъртта по- добре знае защо и кога...Солото на Крис свършва, а с него и животът ми. Издъхвам, главата ми пада настрани, а ръката ми последна остава да стърчи насред булеварда, показвайки с два пръста знака "Виктори" на фона на синия овал на "Форд- почувствай разликата"...

3- та възможна възможност: Смърт в автобус 120

Видя ли, че идва 120, нещо ми става- готов съм на всичко, за да се кача пръв. Избутвам конкуренцията и се позиционирам възможно най- близо до спиращия автобус. Толкова близо, че много пъти се е случвало за малко да ме сгазят. Представям си каква ще бъде картината...Макар и премазан, със сетни сили продължавам да се бутам, за да бъда пръв. Влачейки се, с ръце, хищно вкопчени за пода, изпълзявам до шофьора и му казвам: "Един билет, моля!" Втрещен, той ми отговаря: "Нямам билети!" Те това е, ще си умра без билет! Как да не си умреш не от премазването, а от яд!? Някой се провиква: "Дайте му билет на човека бе!" Дават ми билет. Опитвам се да го перфорирам, но как да го направя, като краката ми са премазани?! Затова...Перфорирам със зъби! Качил съм се пръв, имам билет, перфорирал съм го- значи вече мога да умра с мир. И умирам. Но в ръката здраво държа билета, защото може да мине контрола. Така и става- още бера душа, когато в автобуса влиза контрола. "Билети и карти, моля!" Контрольорът измъква билета от ръката ми. Броя на дупките не съвпада. Трябва да са четири дупки, а мойте са само три. Е, какво да правя, като на единия зъб, с който съм натиснал, има кариес и той не е пробил билета. "Глоба!", строго изрича присъдата контрольорът. Няма къде да избягам, освен на Онзи свят. Това и правя- умирам с усмивка на уста, с тиха българска радост, че в сетния си миг съм успял да прецакам Системата...Амин!