Една тъжна българо- немска история

Това е една истинска история...
През 1944 година един взвод на немската армия бил настанен в селото на майка. По- скоро- на бъдещата ми майка, защото тогава тя била...още пеленаче. В къщата на баба и дядо дошъл на квартира млад офицер от Вермахта. Младежът, още с идването си, започнал да се радва на бебето в къщата- тоест на майка. Все повтарял: "Гуд, гуд!" Искал да я гуши и да си играе с нея. Баба, отрудена селска жена, какво по- напред да прави- да готви ли, да пере ли, градини ли да копае, дете ли да гледа- зарадвала се, че немецът иска да се занимава с бебето и му го давала с охота. Това облекчавало отруденото й ежедневие. Така немският офицер прекарвал много време с майка, обикнал я по бащински, и накрая, когато трябвало вече да замине за фронта, помолил баба и дядо да му дадат бебето да го осинови.Обяснил, че не можел да си има дете с неговата жена. Дядо взел, че се съгласил- защо му било женско чедо, което не може да му помага в тежката селска работа!? Баба обаче ревнала горко и се изправила със страшен поглед на ранена тигрица пред дядо и пред немеца. Била готова да се бие с цялата немска армия, но да си запази чедото. Немският офицер, който разбирал от военно дело, усетил, че няма шансове срещу такъв свиреп противник и се отказал. Натъжен, си тръгнал. Заминал за фронта, където може би в сетния си миг, покосен от вражески куршум, е виждал пред очите си бебешката усмивка на майка- неговият неосъществен бащински блян. И , умирайки, се е усмихнал за последно, за да каже на своята несбъдната дъщеря: "Гуд, гуд!"...
...Тъжна история. Тъжна заради немеца, който толкова е искал да си има своя дъщеря, че се е решил на такъв отчаян ход- да моли баба и дядо да му дадат детето си. Тъжно заради дядо, който е бил толкова беден, че е бил готов да се лиши от собственото си чедо, за да оцелее в гладните военни години. Тъжна заради баба, която е преживяла ужаса на реалната възможност да си изгуби любимото дете- какво ли й е струвало да се изправи срещу волята на двама силни мъже...Не на последно място- тъжна и заради майка...Защото животът й не беше лек в България. Цял живот работи редом до татко, редом в неговата мъжка работа- при строенето на къщата, при обзавеждането й...А как ли щеше да живее в Германия, ако беше взета за дете от немския офицер? Сигурно малко или много по- добре, по- лесно и по- безгрижно...И сега, вместо да се гърби по градините, щеше да е една безгрижна немска пенсионерка и да кара своя стар, достолепен Мерцедес, возейки Сашко и Невичка- нейните немски внучета, без дори да подозира за своя друг възможен, но щастливо неосъществен български живот...

Когато мъжете плачат...

Казват, че мъжете не плачат. Аз пък познавам трима мъже, които плачат. Единият е Исус. Бог. Нямаше да повярвам, че Той е Бог, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред гроба на своя приятел Лазар. Той се разплаква за него, макар че само след броени минути ще го върне от Смъртта, ще го възкреси. И сякаш това е по- голяма сила от силата да възкресяваш- силата да заплачеш за човека, когото обичаш...Вторият е Левски. Апостолът на Свободата. Нямаше да повярвам, че той е Апостол на Свободата, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред бесилото. Той се разплаква, докато се изповядва пред поп Тодор Митов. Разплаква се, споделяйки, че съжалява за смъртта на невинно момче, което е застрелял, без да иска. И сякаш това е по- голяма сила от силата да се жертваш за Отечеството- силата да заплачеш за човека, когото си наранил...Третият е Татко. Просто Татко. Нямаше да повярвам, че той е Татко, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред телевизора, гледайки "Дързост и красота". Той се разплака, защото вече плачеше на всичко, след като получи инсулт. И сякаш това е по- голяма сила от силата да бъдеш мъж и да не плачеш- силата да заплачеш, когато ти си плаче...
...Затова не вярвам, когато казват, че мъжете не плачат. Защото мъжете плачат. А когато мъжете плачат, тогава са най- силни. Тогава те обичат, разкайват се и са уязвими. Съвсем искрено и по човешки.

Очите на тъгата

Познаваш ли очите на тъгата?
Виждал ли си блясъка в тях?
Онзи нежен блясък на сълзата,
скрита неумело зад безгрижен смях...

На опашка за вода...с дракон

Ако някой психолог- фройдист чуе какъв сън сънувах, сигурно ще констатира, че съм имал тежко детство...Не, господин Фройд, имам тежко бащинство! Всеки ден децата ми говорят за дракони. За Синеокия бял дракон, за Слайфър небесния дракон, за Хикс и Гледзет драконово оръдие...Гледам ги на карти, на филмчета- навсякъде. А вече и насън...
...Какъв сън! Толкова истински...Жега е! В някаква градска градинка има опашка за вода на обществена чешма. Аз съм последен. По едно време зад мен се нарежда един...дракон. А драконите и насън са си страшни, но аз не се трогвам. Кимвам учтиво на животинката все едно ми е комшията. Даже го заговарям: "Жега, а?!" Драконът ме поглежда с влажен поглед на текезесарско теле, с който ми показва колко много ме разбира. Чак ми се усмихва приятелски, с широка блага усмивка, при което му се виждат огромните, страховити драконовски зъби...Тук, най- накрая инстинктът ми за самосъхранение сработва и се стряскам...
...Събуждам се. Децата спят до мен, всяко гушнало своите карти...с дракони. Почти до главата ми е картата на Слайфър небесния дракон. Боже, откъде ли ми е познат толкова!?

С деца на море: Една самотна чашка от кафе се носи в морето

Това го могат само децата- да превръщат и най- незначимите неща в значими. Като една пластмасова чашка от кафе. Да беше скъпа играчка, а то една най- обикновена чашка от кафе. Такава, каквато всяка една улична кафемашина пуска. Но...Невичка си обикна чашката, която аз й дадох, след като си изпих кафето. Поиска ми я- дадох й я. Въобще не предполагах, че такава екзистенциална драма ще последва с тази чашка. Но това го могат само децата- да се трогнат от съдбата на нещо толкова незначително като една чашка от кафе, която отгоре на всичко беше и спукана. Невичка толкова силно я стискаше в ръчичките си, за да не я изпусне в морето, че тя се спука. Това обаче, като че ли повдигна още повече нейната сантиментална стойност- придаваше й някакъв мъченически ореол. Обаче. Невичка изпусна чашката в морето. Стана като на драматично забавен кадър в холивудски филм. Двамата стоехме на кея и гледахме как чашката лети с валсова грация надолу към морето. Чак се чу- "Шлюппппп!", когато падна във водата. Гледахме, вцепенени, как чашката се понесе към далечния хоризонт на морето пред нас. Издигаше се на върха на вълните, след което потъваше. И пак се издигаше. И се отдалечаваше ли, отдалечаваше. Една самотна чашка от кафе, която Невичка изпрати с насълзени очи и поглед, пълен с горест по изгубената любов...Така че, ако някъде в Равда, Бургас, Варна...Или- Истанбул, Ротердам, Генуа, Барселона, Ню Йорк...видите една чашка от кафе да акостира...Дайте си ни чашката бе, ей! Какво като е спукана- това не е боклук,хвърлен във водата! Това не е и просто чашка. Това е чашката на Невичка и тя стои на брега, чакайки я, вперила тревожен взор в далечния, безкраен хоризонт...
...Нали ви казах- това само децата го могат!

С деца на море: Снимка на живот и смърт...

Тази снимка щеше да е последната във фотографската ми кариера. За нея се дупих, кляках, лазих цял час- само за да уловя момента. А и само за да прелъжа фотомодела да погледне в обектива, да се усмихне въпреки адската жега, както и да застане на едно място, без да мърда, че при една крачка по- назад може да падне в морето от 5- 6 метра височина...Леле, Мамето, ако ме беше видяла какви ги върша в името на фотографското дело! Какви ги върша с Невичка, горката, която се изпържи като рак, докато седеше като препарирана в очакване на заветния фотос. А и какви ги вършех със самия себе си...
За да хвана по- далечна перспектива на кадъра, се налагаше да отида на шосето...И така, всеки шофьор, минаващ по пътя, се изправяше пред изненадващата гледка на залегнал или надупил се насред шосето мъж. Нооооо! Убеден, че истинското изкуство иска саможертви, обективът ми не трепваше пред свирещите спирачни дискове на колите. Още повече, че иначе отегчено нацупената Невичка, започна да се усмихва, развеселена от тази игра- беше й забавно да ме гледа как подскачам между колите. За да стигна накрая до търсения кадър- тази светла усмивка...
...Ех, колко ми струваше да уловя тази усмивка! Но тези дни разбрах колко са важни снимките. Разбрах, че един ден те ще останат последният оцелял мост, по който човек може да се върне назад във времето при любимия си човек. Последният мост между двата бряга на вчера и утре- по който винаги можеш да се върнеш на отсрешния бряг, за да намериш отново изгубената си усмивка.

С деца на море: Вчера и утре на едно място

Това са вчера и утре. На едно място. Вчера е на цели векове- тази делва е запазена от Античността. А утре е на цели...две години, че и половина- на толкова е Невичка. Но ето, че след цяла една Античност, едно Средновековие, един Ренесанс, едно Ново време, едно Съвремие и две години и половина време- те се срещнаха- вчера и утре- Античността и Невичка. Античността не каза нищо, Невичка също, но думите бяха излишни- снимката казва всичко. А именно- утрото трябва да стъпи върху вчерашното, за да се издигне нависоко, за да порастне с един ръст над себе си...