С Мечо Пух срещу куршумите!

Някъде в окопите на Първата световна война... Кал, кал и пак кал. Кафява, гнусно лепнеща, безнадеждна. Кратери от избухнали снаряди, пълни с утаена дъждовна вода, в която плуват парчета разкъсана човешка плът. Полета, осеяни с разлагащи се войнишки трупове, чиито лица са потъмнели от синия цвят на газовото отравяне. Изпепелени дървета, които стърчат с голи клони, болезнено раздрани от куршумите. И окопи, пълни с неистов страх, с трескаво очакване на Смъртта, дебнеща от тъмната бездна на вражеските оръдия...

Някъде там, в дъното на калния окоп лежи и още никому известният Алън Александър Милн. Той още не е написал своя знаменит роман за деца "Мечо Пух", но вече обмисля тази идея. Втренчено гледащ към линията на хоризонта, откъдето се очаква да се появят щиковете на атакуващия противник, Алън Милн вижда милите образи на своите бъдещи герои - Мечо Пух, Прасчо, Йори, Тигъра, Бухала и Зайо. Жестокостта предизвиква неочаквано човешка, самозащитна реакция - провокира нежност. Пробужда човещина в един нечовешки свят. Ражда герои, които са по-силни от страха. Те не носят скръб и смърт, а радост и живот. И може би затова Алън Милн преминава невредим през кървавата касапница на войната. Защото приказният свят не е бягство от реалността, а изправяне лице срещу лице с нея, за да бъде победена от силата на копнежа и фантазията. Защото Алън Милн се изправя срещу куршумите рамо до рамо с добрият Пух, който го спасява...
Може да бъдем сигурни в това, когато прочетем романа и неговите финални думи - "И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората - едно малко момче и неговото Мече ще си играят."

Залповете на войната заглъхват - убити са милиони. Но Мечо Пух остава жив и до днес, незасегнат от куршумите...

Прощапулникът-внимавай какво избираш!

Стая. Насред стаята - стол. Върху стола наредени предмети - банкнота от 10 лева, комплект игли за шиене, лекарски слушалки, химикалка, GSM, книга, кулинарен часовник с формата на яйце (вероятно за измерване на времето за варене на яйца). Във въздуха витае напрегнато очакване. 8 чифта очи са втренчени в една точка - стола. Някой прошепва: "Пускай я!" И аз я пускам. Дъщеря ми тръгва с неуверено поклащащата се походка на пингвин. Баби, дядовци, родители, брат - всички следят посоката на нейния маршрут, чиято крайна точка е стола. Пътят пред нея е разчистен. Няма никакви препятствия. Но точно по средата тя залита и за да не падне, прави рязък завой надясно. Намира спасителния бряг на леглото, който е на метър от стола. Всички въздъхват и преглъщат напрежението. Нов опит. Пак я пускам. Тя тръгва, съпровождана от подканващите думи на бабите "Отиди до стола, бабе!"... Да отиде, бабе, ама бабиното пак завива надясно към леглото и се разминава със стола. Разминава се със Съдбата си, която трябва да избере. Публиката вече нервничи: "Доближи стола по-близо до нея!" Доближавам го. От малката се иска да направи само 2-3 крачки. Този път няма начин да избяга от Съдбата си. И тя смирено стига до стола. Какво ще хване?! Увещавам я наум: "Химикалката, тате, химикалката!" Жена ми пък съм сигурен, че се моли да хване лекарските слушалки. Обаче тя докопва кулинарният часовник-яйце... Не! Той символизира Съдбата на готвачка.

Протестирам! Вотът беше манипулиран - часовникът-яйце беше навит предварително от сина ми и тиктакаше. Привличаше по некоректно атрактивен начин крехкото вниманието на избирателя. Саботаж! Балотаж! Махам часовника от стола и пак пускам детето. Този път избира химикалката. Вече всички сме доволни - "На баба, на дядо, на мама, на тате, бъдещата журналистка, писателка, учителка!" Хвърляме се към нея, сякаш сме футболисти, които прегръщат свой съотборник след отбелязване на решителен гол в дерби мач. Дъщеря ми мига на парцали, без дори да подозира, че преди малко, според народното поверие, е избрала своята Съдба. На писателка! Жена ми пък за по-сигурно й закача на шията и лекарските слушалки. Сега вече можем да пием по една ракия!

Но в съзнанието ми продължава с ехо да тиктака часовникът-яйце, който беше анулиран като избор. Човърка ме съмнение - "Дали пък това не беше истинският й избор!?" Иска ми се да отхвърля всичките си съмнения, като просто приема, че целият този ритуал е едно бабешко суеверие. Но се сещам за себе си - аз съм избрал химикалката някога и станах учител. А пък ето, че й пиша в БГ Репортер. Жена ми пък се е хванала за парите и до ден-днешен ги държи. Синът ми избра топката и сега шутът му разтърсва прозорците вкъщи. Примери много. Обаче все си мисля, че всъщност, не човек избира съдбата си, а тя него. И той дори не подозира. Както нищо не подозираше дъщеря ми,която избра часовникът, а ние я изпратихме отново да избира химикалката...

Стана много сложен въпросът. Кой избира - Съдбата човекът или човекът Съдбата?... Има ли значение кой - важното е, че и в двата случая ще пием по една ракия. Наздраве!

Почти като братя Грим, но не съвсем

Не мога да разказвам приказки. Това е положението! Имам почти патологично развита неспособност да помня цели приказки. Помня им или само началото, или само средата, или само краят. И затова, тръгна ли да разказвам приказка на децата си, се налага да доизмислям сюжета спешно, в движение, както се казва. Но така преживявам всички рискове на "живото предаване". Гласът ми става интонационно лабилен, колебаещ се между преекспониран бас и болезнен фалцет - драматични звукови ефекти, с които отчаяно се опитвам да отклоня вниманието на слушателите от очевидно безпомощното ми лутане между отделни запомнени и незапомнени приказни сюжети. За да изляза от конфузната ситуация, без да правя особено плавен, логично аргументиран преход - продължавам разказа си в неочаквана посока. Така изведнъж "Червената шапчица" сюжетно се прелива в "Трите прасенца". И редом до момиченцето с червена шапчица, което тича през гората, за да избяга от кръвожадния вълк, се затичват със запъхтяно грухтене и трите прасенца. В един момент става пренаселено като на маратона в Ню Йорк, когато към групата на тичащите се присъединяват и седемте козлета: "Ме-е-е-е-е!" А ловецът стои като препариран и не може да зацепи откъде му е дошъл този уникален ловджийски късмет - толкова много дивеч да тича с пълна сила точно към дулото на неговата пушка. Но най-шашнат от цялото сливане на приказни сюжети е самият Кумчо Вълчо, който се изправя срещу настигнатата от него Житена питка, крещейки й своята реплика според сценария: "Житена питке, стой, ще те ям!" А тя му отговаря извън всякакъв сценарий: "Простако, не виждаш ли, че това съм аз, таралежът, но ми обръснаха бодлите заради дребно хулиганство!"... И тук приказката свършва... почти като при братя Грим, но не съвсем. Краят е малко по-неочакван и реално тривиален. Обаче какво да се прави - това са рисковете на живото предаване. Който не иска да ги поеме - да чете братя Грим и да заспива. Дано да има някакви спомени след това.

Филия,намазана с масълце и поръсена с домашна чубрица

Бях забравил този вкус - на филията, намазана с масълце и поръсена с домашна чубрица. Последно бях ял такава филия в детските ми години. После върху простичката,обикновена филия с масълце и домашна чубрица се появиха парчета шпеков салам, колбас, шунка, сирене, кашкавал... И какво ли не, докато накрая филията беше затрупана изцяло под всички тези нови и нови деликатесни допълнения, които я превърнаха в модерен сандвич. Така неусетно забравих за нея. И пораснах. А филията остана в детството ми, отминало безвъзвратно. До днес, когато отново я видях на масата пред сина ми, който си беше намазал точно една най-обикновена филия с масълце, поръсена с домашна чубрица. И сладко-сладко премляскваше, сякаш яде най-вкусното нещо на света. Загрижено му предложих да си сложи салам или сирене. Дори го попитах как може да яде филия, поръсена само с чубрица. "Не-е-е!", сприхаво категорично ми отказа всичко, което му предлагах.

Понеже съм лаком, се изкуших да опитам от филията му, която той така изкусително похапваше и отбраняваше с големите си лапички, когато посегнах да му я взема. "Само да опитам, само да опитам!", уговарях го, докато се борех да измъкна филията от ръцете му. Как не се избихме за една най-обикновена филия, намазана с масло и поръсена с домашна чубрица. Накрая, когато надделях в схватката и откъснах с хищните си зъби вълча хапка от филията, разбрах, че борбата си е заслужавала. Това беше най-вкусната филия на света, наистина! Може би, защото беше с вкуса на забравеното детство, в което всичко беше толкова непринудено обикновено. И вкусно - без да са необходими за това допълнителни подправки и деликатеси - само едната чубрица с дъх на бабина градина и лято, огласяно от виковете на приятелите ми след отбелязан гол на уличния мач...

Ммммммммммммммм! Ама че вкусно - опитайте и вие. Но само една хапка, че ще ми изядете филията!

Татко- това звучи гордо!

Когато станах ученик, мечтаех да бъда като Учителя - издигнат на пиедестала на почти страхопочитното благоговейно уважение от учениците. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "другарю учител"(тогава обръщението беше "другарю")...

Когато станах студент, мечтаех да бъда като Професора, който ни четеше лекции в голямата аула на Университета - мъдро одухотворен, достолепен, с ореол на академична сериозност и научност. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин професор"...

Когато станах редник от българската армия, мечтаех да бъда като Генерала, командващ сухопътните сили, дошъл да ни приветства на клетвата - със строго, но справедливо свъсени вежди и излъчване на горд варварски завоевател, който току-що е превзел Рим. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин генерал"...

Когато постъпих на първата си работа, мечтаех да бъда като Шефа - облечен в черен, съвършено изгладен и поръбен костюм, с вратовръзка, с куфарче и служебно вежлива усмивка, завършваща винаги с мнително изпитателен поглед от главата до петите на подчинения. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "шефе"...
А когато станах баща, се сетих за татко, който често ми казваше с уморена усмивка, въздишайки: "Тежка е царска корона!" И не знаех да мечтая ли, да не мечтая ли за това някой да ме нарече "татко". Звучеше ми толкова обикновено, ежедневно, лишено от всякакъв блясък и героизъм, носещо смущаваща неизвестност по отношение на всичките тежко отговорни задължения, които поемаш, ставайки такъв.
Докато не го чух, произнесено от устата на сина ми, а след това и от устата на дъщеря ми - онова мило, безпомощно, крехко невинно "Тати!", казано колкото с глас, толкова и с очички, които сякаш се молят и извиняват, блестят от пламъчето на детската неподправена и неосъзната радост от живота.

Тогава разбрах, че вече не мечтая да ставам учител, професор, генерал или шеф, защото мога да бъда всичко това едновременно, просто като съм и бъда Татко. Най-вече Татко! Учител на моите най-палави ученици, професор на моите най-хитрички студенти, генерал на моите най-сърцати бойци и шеф на моите най-разхайтени подчинени - децата ми. И всичко това заради честта на бащинския пагон, на званието и призванието Татко - което звучи гордо!

Корупцията е навсякъде

Казвам ви, корупцията е вече навсякъде- от най-високите етажи на властта, та чак до децата. Да-да, сериозно ви говоря- децата също са корумпирани! Имам доказателства за това. Например- вчера си забравих ключовете за колата. Бях се вече обул и излязъл навън. И... "Еййййй!', ударих се по челото и се върнах за ключовете. Ама ме домързя да си събувам обувките и се вмъкнах обут на етажа. Което според строгите хигиенични порядки, въведени от жена ми, е равносилно на престъпление от особено тежък характер, подлежащо на санкциониране, без право на обжалване. Както се казва- Господ прощава, жена ми не, ако някой го хване да стъпи със скверни обувки върху чистата и свята територия на новия ни ламиниран паркет. Обаче жена ми не е вездесъща като Господ, за да знае, че аз влизам с обувки по паркета, докато тя е на пазар. Нали?! Та се намъкнах в "обетованата земя", необезпокояван като варварин, който току- що е превзел Рим. Но на първата крачка ме срещна синът ми. Спрях на място. Гледаше ме с почти анимационно разширени от изненада очи, хипнотично втренчени в обувките ми. В зениците му прочетох, написаното с едър шрифт, безмълвно послание на неговия поглед- "ЩЕ КАЖА НА МАМА, ЧЕ ВЛИЗАШ С ОБУВКИ!" Как не му паднах на колене като мюсюлманин пред джамия!? Ама нали някакъв авторитет на родителското тяло пазя, та се въздържах от такива подронващи устоите му жестове. Останах прав, но със сведен от чувство за грехопадение поглед. А в съзнанието ми отекваха с драматично ехо неизречените от синът ми думи- "ЩЕ КАЖА НА МАМА, ЧЕ ВЛИЗАШ С ОБУВКИ!" И виждах устата му, която изрича предателството- голяма, черно зееща като пропаст. Предателска уста, която не може да бъде запушена с нищо друго, освен със...Сладолед! Да-а-а, ако Юда е предал Исус за 30 сребърника, то синът ми щеше да го предаде за един сладолед. Така и стана- корупционната схема сработи бързо и безотказно. С един сладолед купих мълчанието на основния свидетел по делото и се измъкнах "ни лук ял, ни лук мирисал". А синът ми съответно- ни сладолед ял, ни сладолед мирисал. Чиста работа! Е, не съвсем чиста де- малко понацапах паркета, както и съвестта на сина ми и моята. Но какво да се прави- нали ви казах, че корупцията е вече навсякъде- от най- високите етажи на властта, та чак до децата.

На тате гарджето!

Гледам, гледам. И пак гледам. Е, не! Ще ме прощавате, ама моето дете е най- послушно. Ето, кога да мина покрай детската градина- всички деца тичат- беснеят, моето си седи послушно на пейката до госпожата. Чак си е навело главата от ангелска смиреност. А очите му едни такива влажно кротки като на текезесарско теле. Как да не ми се напълни душата родителска?! То ми е най- послушното в групата. Моето гардже! И не че си е мое, ами- ето, нали ви казвам, че седи на пейката и глас не му се чува. И това е всеки път, когато мина покрай двора на детската. Моето си е все там- на пейката до госпожата. Хмммм, знае тя с кое дете може да седи на пейката и да води интересни разговори. С моето! С другите деца как да проведе разговор, като те все тичат и беснеят из двора?! Та те не могат и за секунда да се смирят, за да седнат на пейката до нея. Но как ще могат- да не са послушни като моето?! Да-да, послушни! Търчат като отвързани коне. Само моето е над тези неща- да тича и да беснее. То предпочита зрялото общуване с възрастните- с госпожата, която може да го научи на ум и разум. Затова колкото и пъти да минавам покрай детската, аз не го викам, за да не го разсейвам. Обаче майка му онзи ден взела, та го извикала да дойде до оградата да го види за малко. "Не мога-а-а-а-а, госпожата ме е наказала да седя на пейката до нея, защото много тичам и беснея!", отговорило й нашето момче. Жена ми останала с отворена уста. Аз също останах с отворена уста, след като ми разказа за случилото се. Затова сега гледам, гледам. И пак гледам! И се надявам, като мина покрай двора на детската градина, моето гардже да не седи на пейката до госпожата,че вече ще му оскубя перушината, разбойникът му с разбойник!