Есенно листо

Някак неусетно дойде есента. Сигурно нямаше да забележа, ако вятърът не беше довял отнякъде едно самотно пожълтяло листо. Точно изливахме бетона на плочата, когато над нея долетя листото. То летеше с красивата и меланхолична грация на балерина, която танцува на тъжна мелодия. Листото сякаш се колебаеше къде да кацне- вятърът си играеше с него, като го въртеше в различни посоки. Но по всичко изглеждаше, че щеше да падне в бетона. Бетонът беше тъмно сив, гъст и лепкав като кал. Докато листото беше толкова ярко цветно- един букет от преливащи се нюанси на жълтия цвят, които сякаш френски художник беше нарисувал със своята четка. Цветно и трепетно нежно- листото беше пълният контраст на сивия, груб бетон. Посегнах да го уловя с ръка, за да не падне и затъне в бетона. Но вятърът духна и отнесе листото далече от мен- там, където бетонът вече беше идеално изгладен и оставен да съхне. Затова не можех да го доближа. Можех само да гледам безучастно как листото падна върху бетона и яркият му жълт цвят се изцапа със сиви пръски. Единият му край затъна в още незасъхналия бетон, а другият остана да трепти на вятъра като протегната за помощ ръка. А беше само на сантиметри от ръба на плочата- отвъд него зееше височината на десететажната кооперация, която бяхме издигнали. Само за някакви си сантиметри листото можеше да продължи свободния си, макар и последен полет надолу. Но така сигурно нямаше да забележа, че е дошла есента. Нямаше да разбера изстраданата красота и смисъл на този сезон...