Текезесарски кон

Това се случи отдавна- когато Дивият запад беше на Изток. Бях дете и
прекарвах лятната си ваканция на село. Това беше лятото, през което се
строеше новият краварник на ТКЗС- то. Да, обаче кооперативната "ГАЗ"-
ка се беше счупила и тухлите за строежа се прекарваха с каруци. Дядо
караше една от каруците и на всеки курс до тухларната в Багренци
вземаше и нас, дечурлигата от махалата. Ние си умирахме да бъдем
заедно с дядо, но не точно заради него, а заради Дорчо- любимият ни
кон. Дорчо не беше обикновен кон- той беше текезесарски кон! А
текезесарските коне тогава бяха истински левенти- с горда стойка,
релефно очертани мускули, дълга, буйна грива и войнски достолепно
излъчване. Да държиш юздите на тези хали, които не трепваха, дори
когато дърпаха каруца, пълна с 60 чувала картофи на полето- това беше
мечта на всяко дете! Но дядо беше професионалист- не ни даваше юздите
на Дорчо, защото това не беше шега работа, а каруца, пълна догоре с
тухли. Една погрешна команда с юздите и каруцата щеше да се обърне по
върлото. А то беше едно върло- душата да ти излезе! Даже "ГАЗ"- ката
трудно се изкачваше, та кон. Но нямаше друг път- ТКЗС- то беше най-
горе, на високото. Затова дядо викаше с всичка сила по Дорчо: "Дий,
вълци те яли!" Тази команда звучеше грубо, но ние всички разбирахме,
че това е мъжкият начин, по който дядо изразяваше уважението си към
усилията на коня. Дорчо също разбираше, затова безропотно напрягаше
всички сили и дърпаше, но каруцата застрашително скърцаше под тежестта
на товара и едва помръдваше по стръмния склон. Пот се лееше по тялото
на коня, мускулите му се напрягаха до скъсване, пръхтеше и гледаше с
разширени от усилие очи, докато накрая не спря по средата на пътя.
Беше много тъжно да видим как един несломим боец сведе глава под
непосилната тежест на тухлите. Дядо викаше ли викаше "Дий, дий, дий!",
но Дорчо стоеше на едно място със сведена глава, сякаш се срамуваше от
поражението и поглеждаше някак виновно към нас, децата. Но най-
малкият от всички, един къдрав палавник, по детски наивно не беше
изгубил вярата си в силата на Дорчо, и му викна с чуруликащо гласче:
"Давай, Дорчо, давай!" Тогава видях най- красивият кон през живота си-
Дорчо как потрепна от това детско гласче, силно изпръхтя и тръгна
неудържимо напред. Това вече не беше обикновен кон- това беше
текезесарски кон, който не се спираше пред нищо. Той вървеше напред, а
ние след каруцата... Още я виждам пред очите си- как се отдалечава и
се превръща в една малка, далечна точка на хоризонта. Толкова далечна-
някъде там на Изток.