Дневникът на един немски автомобил

Извинявам се за почерка, ама пиша с левия шарнир, че десният нещо ми потропва и придърпва на една страна- ако пиша с него, хептен няма да ми разчетете. А и малко недовиждам- изгоряха ми оригиналните немски крушки на фаровете, сложиха ми китайски. Сега все едно съм не с фарове, а с кандилца...
...Това е дневникът на живота ми.

Ден първи- Германия, 15.11.1988 г. :

Чувам немска реч- това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм "BMW" или "Мерцедес". Е, айде от мен да мине- може и "Ауди". Ще си отживея като аристократ!

Ден първи- Германия, 15.11. 1988 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч- това е добре. Но виждам надпис "Opel" на изхода на завода- това не е добре. Значи съм "Опел"- скапах!

Ден втори- Германия, в склада на завода на "Опел":

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама- "Опел" съм!

Ден трети- На ферибота за Италия:

Отчаян съм- не само че съм "Опел", но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти- Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ще ми гръмне от напрежение- италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен...Къш- къш- къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти- Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани- луди, млади, с две лигави жабарчета- олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети- Милано, Италия:


Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна- от "Формула" 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести- магистралата Милано- Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно "Ферари"- а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести- магистралата Милано- Торино, на бензиностанция:

Видях се с един "Опел", който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. "Защо така бе, братко!?" А той, горкият, ми изстена: "Защото не са ми сменявали маслото от 5 години!" Шарнирите ми пак стрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди...

Ден десети- на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска- минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение...Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло- двигателят загрява, Олдани- не!

Година втора:

Карам с по- малко от половин картер масло- двигателят загрява, та прегрява, Олдани- не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам...смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм- значи съм "Опел"!

Година петнадесета:

Умрял съм- значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате- значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив- значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис "NO FEAR!" А регистрацията ми е пернишка...

п.п. Ще се видим в Ада!

Грип ли е, да го опишеш!

Какви времена настанаха- грипни! Днеска си здрав, утре болен. Бързо, без никой да те пита- искаш ли- не искаш ли!? Имаш ли пари за антибиотик, нямаш ли?! И грипът вече не е това, което беше. И той стана капиталист- империалист- експлоататор! Хваща те и ти изтисква силиците докрай, даже и живота ти взима накрая. А пък за парите да не говорим- пари за лекари, за витамини, за един антибиотик, за втори, за трети...Докато едно време не беше така. Тогава и грипът беше човек, беше другар- комунист. Идваше, но някак другарски, с грижа и мисъл за работническо- селската класа. Предупреждаваше отдалече, че ще те разболява. Правеше го чак с някаква неохота, сякаш се извинява: "Прощавай, другарю, ама план за петилетката гоня и трябва да те разболея най- много за ден- два!" Е, как да не се разболееш с кеф така, а!? И всичко минаваше с едно, най- много две хапчета аналгин хинин. Но такава беше повелята на Партията: "Да изпълним петилетката за три години!" А грипа, вместо за три дни- за един! И грипът беше човек, комунист- спазваше повелите на Партията- вместо за три дни, за един...
А сега, какви времена настанаха- грипни! Грипът- и той капиталист, феодал, народен враг, империалист, шенгенец, взима ти здравенцето...Парите, та и живота! Точно като един същий разбойник, застава срещу лицето ти, и казва: "Парите или живота!?"...
...Отговарям: "Животът, парите ми трябват!" За погребение!

Интервю със Сашко и Невичка

...без цензура

Татко Пепи: Щастливи ли сте?
Сашко: Еми, да, малко!
Невичка: Ами, да, голямо!
Татко Пепи: За какво мечтаете?
Сашко: Еми, да бъда цели 80 седмици на море.
Невичка: Да отивам на морето и да плувам!
Татко Пепи: Какво си пожелавате?
Сашко: Да съм магьосник.
Невичка: Аз калинка. А на мен ака ми се!
Татко Пепи: Доволни ли сте от живота?
Сашко: Горе- долу, гадно- тъпо...
Невичка: Доволна съм и ти ми даваш капки!
Татко Пепи: Какво ще кажеш на читателите на този блог?
Сашко: Аз се казвам Александър Петров, обаче, за съжаление не знам улицата как се казва. И това е.
Невичка: Читатели, татето е на компУтъра и пише нещо! Айде де, мен ака ми се де! Наакам се у гащите...

п.п. Тук интервюто спира поради чрезвичайни причини

Двигателят на Берта Бенц

Това е Берта. Берта Бенц! Гледайки тази нейна снимка, без да знае, че това е Берта Бенц, кой би предположил, че тя е първата жена- автомобилист. Кой би предположил, че тази нежна и крехка жена от снимката е дръзнала да измине 180 километра- разстояние, което дори за един съвременен автомобил не е малко. А за двутактовата бензинова триколка, шофирана от Берта, която имала мощност от 0, 88 конски сили и развивала максимална скорост от 15 км. в час- това направо е било подвиг. За Берта обаче- това не е било подвиг, а просто любов. Тя е виждала как изобретеният от съпругът й двигател, не се приема на сериозно. Виждала е как той унива и губи вяра в себе си. И типично по женски, без много да му мисли, импулсивно, запалва триколката, качва двете си деца и натиска газта до ламарината! Сред пушек, съскане и гръмовен тътен- Берта тръгва на своето пътешествие. През това време, съпругът й Карл дори и не подозирал какво прави тя. В един момент жена му просто била изчезнала. Какво пък- сигурно е отишла до комшиите, на чаша чай и плетка. А Берта отишла на...майната си. 180 километра от Майнхайм до Пворцхайм. На едно място спряла , за да прочисти бензиновата тръба с иглата на шапката си. След това пък й се наложило да си сваля жартиера, за да облицова с него един оголил се електрически проводник. В едно селце забила здраво спирачките пред слисаните от ужас селяни и попитала къде е ковача, за да й затегне разхлабилата се верига на двигателя. Не виждали дотогава автомобил, селяните си помислили, че самият Луцифер е дошъл от черната преизподня за душите им. Ковачът веднага бил извикан! И Берта продължила своя път...
Каква ли гледка е било- изискан файтон, теглен от породисти коне, в него дремещи от скука аристократи... И изведнъж, с гръм и трясък, с мръсна газ ги изпреварва една жена, с лице, опушено и нацапано с моторно масло, махаща им за чао, гледаща някак извинително, сякаш иска да им каже: "Извинявайте, че ви изпреварих, ама ми е тежък десния крак!"...
...И така Берта достига до Пворцхайм. Достига до своя подвиг- да измине цели 180 километра с двутактова триколка, доказвайки, че съпругът й е създал работоспособен и надежден двигател, който заслужава да бъде патентован и масово произвеждан. Но освен това, тя доказва и още нещо, което е много по- велико от възможностите на двигателя с вътрешно горене- възможностите на Любовта. Която е най- големият и най- силният двигател с вътрешно горене. Двигателят на Берта Бенц, биещ двутактово в нейните гърди- отляво!

Човекът като произведение на изкуството

Гледам снимките на децата ми. От най- ранната им възраст до днес. И сякаш пред очите ми се разкрива картина. Виждам първите снимки от двуизмерния видеозон- това са първите щрихи. Неясни, без конкретни черти- само фон. Фонът на картината. След това снимките от триизмерния- чертите леко се избистрят, сякаш изплуват от тъмните дълбини на море. И ето ги снимките след раждането! Сгърчени от спазъм черти, мътни очи, прозрачна кожа със зачервени петна. Картината в суров вид, дори отблъсващ- сякаш художникът още не знае накъде да поеме, ръцете му още не са сигурни, боите му не са приготвени добре и оставят грапава следа. Но само след месеци картината е вече друга- цветовете са по- меки, с нежни нюанси, линията е овладяна и очертава ясно и точно контурите. Очи, устни, носле, вежди- лицето се разтваря като листата на цвете, огряно от пролетно слънце. Всичко става детайлно конкретно. Става релефно. Всяка една черта се освобождава от излишното, сякаш е шлифована, и картината става не просто форма, а съдържание. Накрая се появява гласът и тогава картината напълно оживява. Гласът със своя тембър, емоция и музика- той е последният липсващ щрих, който превръща абстракцията в конкретност. Конкретността на човешката личност- неповторима като произведение на изкуството...

Когато Животът те води с 10 на нула

В. беше дете на улицата. Един истински Хъкълбери Фин. С баща пияница и майка, която беше избягала с друг мъж. В. нямаше живот- имаше оцеляване. И някъде там, между живота и оцеляването, беше неговото трудно хъкълберифинско детство. Детство, изживяно по улиците- по уличните футболни мачове...
На терена В. беше боец- играеше със сърце и душа, по- точно- той не играеше, а гореше. Докато ние, неговите съотборници, кой от кой по- голямо мамино синче, играехме вяло, без да печелим и губим нищо. Та ние си имахме всичко! Но В. си нямаше нищо- имаше само футболната игра. Имаше само един- единствен, неистов шанс- там, на улицата, във футболен двубой да победи Живота. Но как можеше да го направи, като имаше за съотборници такива лигльовци като нас?! Няма да забравя как играехме срещу отбора на една от съседните махали- бяха все яки дангалаци, от които ние всички се страхувахме. Само не и В. Но неговите кураж и усилия не бяха достатъчни- затова падахме с отчайващото 10 на НУЛА! Един от съперниците дори подхвърли отегчено: "Има ли смисъл да играеме повече!?" Ние мълчехме равнодушно, готови да се откажем. Но В. изрева с цял глас точно срещу лицето му: "Ще играеме докрай!" И взе топката...
...Този дрибъл беше нечовешки, беше неистов. В. тръгна сам срещу всички. Минаваше през трупове. Гладен, мръсен, зъл, жесток, жив, красив...Той тичаше така, сякаш нищо не можеше да го спре. Накрая стигна до вратата и преди да шутира, изрева като вараварин: "А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!" Вратарят избяга, а В. съвсем лекичко вкара топката в опразнената врата. 10 на 1! В. се обърна и ни погледна- очите му блестяха може би от гняв, а може би и от нещо друго. Засрамени от случилото се, ние се вдигнахме на отчаян щурм. Не можахме да вкараме повече голове, защото това не беше като на филм с щастлив край- това беше животът. Загубихме, но играхме докрай. И запазихме най- ценният резултат в живота ни- 10 на 1. Резултатът на нашето човешко достойнство...

Особености на българският родителски манталитет

Тя беше яка немкиня- едра като текезесарска кобила. Краката й дебели- все едно гледаш две здрави букувици, които ако резнеш, ще можеш да се изгрееш половин месец в люта зима. Ханшът й- могъщ като СССР по времето на Сталин. А гърдите- такива ядрени бойни глави светът не познаваше от разгара на Студената война. Напращели- само да ги погледнеш, ще експлодират с гръмовен тътен. А мъжът й- зорлем жив, завалията! Един такъв слаб, съсухрен, чак кора от суша хванал- да речеш да копнеш по него с кирка, сигурно кирката ще отскочи. Седи и гледа със стъклено безизразен поглед в една точка- музеен експонат! А децата- рошаво руси, луничави. Момчето- същински Емил от Льонеберия, момичето пък- Пипи Дългото чорапче. Вилнееха като отвързани добичета във вагона. Колко исках да дремна малко във влака след работа- е, не! Емил от Льонеберия тропаше за цял кавалерийски полк със своите дебели зимни обувки по пода на купето. А Пипи издаваше някакви нечленоразделни звуци от олигавената си уста, които наподобяваха на микс от конско пръхтене и свинско грухтене: "Пррррр- гррррр!" А майка им ги гледаше с будистки невъзмутимо спокойствие, повтаряйки: "Гуд, гуд, гуд!" Какво гуд бе, какво гуд!? Емил от Льонеберия как не ми се покатери на главата, ползвайки я като стъпало, за да се надвеси на отворения прозорец. Ама викам си: "Айде да не се излагаме пред чужденците!"- запазих самообладание и отместих подметката на Емил от лицето си. Направих разбираща физиономия, с която казвах без думи: "Деца, какво да ги правиш!" Море, да ми беше мое дете- какво да го правя ли!!!!???? Кога ше му шибна два шамара, та ше му се активира цялата стомашно- чревно- отделителна система. Обаче- не! Немкинята продължаваше да не се трогва. Немецът пък хич. Тоя дали въобще беше жив, или пренасяха за по- евтино по влака- труп!? Егати тия стоманени нерви немски! Децата вече се бяха надвесили на отворения прозорец- 50 % от анатомиите им се рееха във въздушното пространство извън влака. А немкинята пак повтаряше: "Гуд- гуд- гуд!" Какво гуд бе, какво гуд- сега да минеше бургаския влак по другата линия и немчетата щяха да се приберат наполовина липсващи в купето. Значи- от вътре ми завря и закипя, като ги гледах тия деца надвесени. Боже, пък и аз съм баща на две деца. Ако бяха мои, щях да се хвърля, да ги дръпна. Бе и аварийната спирачка щях да дръпна- това търпи ли се!? Но немският родителски манталитет беше друг- непоклатим! Като дойче марката някога. И еврото сега. Немкинята пак си повтаряше гуд, та гуд. Докато моя балкански, български родителски манталитет отвсякъде стрепера баджаците от страх и нерви. Затова накрая, като видях, че децата се поумориха и започнаха да задремват върху безкрайната анатомия на майка им, аз имах сили само да изпъшкам на чист немски: "Гуд, гуд, гуд!"