Текезесарски кон

Това се случи отдавна- когато Дивият запад беше на Изток. Бях дете и
прекарвах лятната си ваканция на село. Това беше лятото, през което се
строеше новият краварник на ТКЗС- то. Да, обаче кооперативната "ГАЗ"-
ка се беше счупила и тухлите за строежа се прекарваха с каруци. Дядо
караше една от каруците и на всеки курс до тухларната в Багренци
вземаше и нас, дечурлигата от махалата. Ние си умирахме да бъдем
заедно с дядо, но не точно заради него, а заради Дорчо- любимият ни
кон. Дорчо не беше обикновен кон- той беше текезесарски кон! А
текезесарските коне тогава бяха истински левенти- с горда стойка,
релефно очертани мускули, дълга, буйна грива и войнски достолепно
излъчване. Да държиш юздите на тези хали, които не трепваха, дори
когато дърпаха каруца, пълна с 60 чувала картофи на полето- това беше
мечта на всяко дете! Но дядо беше професионалист- не ни даваше юздите
на Дорчо, защото това не беше шега работа, а каруца, пълна догоре с
тухли. Една погрешна команда с юздите и каруцата щеше да се обърне по
върлото. А то беше едно върло- душата да ти излезе! Даже "ГАЗ"- ката
трудно се изкачваше, та кон. Но нямаше друг път- ТКЗС- то беше най-
горе, на високото. Затова дядо викаше с всичка сила по Дорчо: "Дий,
вълци те яли!" Тази команда звучеше грубо, но ние всички разбирахме,
че това е мъжкият начин, по който дядо изразяваше уважението си към
усилията на коня. Дорчо също разбираше, затова безропотно напрягаше
всички сили и дърпаше, но каруцата застрашително скърцаше под тежестта
на товара и едва помръдваше по стръмния склон. Пот се лееше по тялото
на коня, мускулите му се напрягаха до скъсване, пръхтеше и гледаше с
разширени от усилие очи, докато накрая не спря по средата на пътя.
Беше много тъжно да видим как един несломим боец сведе глава под
непосилната тежест на тухлите. Дядо викаше ли викаше "Дий, дий, дий!",
но Дорчо стоеше на едно място със сведена глава, сякаш се срамуваше от
поражението и поглеждаше някак виновно към нас, децата. Но най-
малкият от всички, един къдрав палавник, по детски наивно не беше
изгубил вярата си в силата на Дорчо, и му викна с чуруликащо гласче:
"Давай, Дорчо, давай!" Тогава видях най- красивият кон през живота си-
Дорчо как потрепна от това детско гласче, силно изпръхтя и тръгна
неудържимо напред. Това вече не беше обикновен кон- това беше
текезесарски кон, който не се спираше пред нищо. Той вървеше напред, а
ние след каруцата... Още я виждам пред очите си- как се отдалечава и
се превръща в една малка, далечна точка на хоризонта. Толкова далечна-
някъде там на Изток.

Червейчето на Невичка

Днес Невичка дойде при мен и проплака: "Тате, па бате уби едно червейче!" Гледаше ме право в очите. Стана ми неудобно от нейния поглед- в него беше цялата надежда на света. Но надежда за какво- червейчето беше вече убито. Отидох при Сашко. Той си копаеше в пясъка, без да подозира, че е бил обвинен в геноцид срещу човечеството, пардон- срещу...Срещу едно червейче! Да, точно това си мислех- за едно червейче ли сега ще се разправяме!? Ама Невичка стоеше зад мен и очакваше изпращане на Сашко на военен трибунал. Започнах с предварителния разпит: "Саше, верно ли, че днес предумишлено си умъртвил по особено жесток начин едно червейче!?" Сашко ме погледна с широко отворена уста. "Каквооооо!?" Невичка се намеси: "Аз те видях как го уби!" Сашко продължаваше да недоумява- дали въобще беше забелязал, че е убил червейчето? Може да е било и непредумишлено, при трудова злополука...Ама не- Сашко загря: "А, червея ли- да, убих го, и какво!?" Невичка окрилена, че истината е излязла наяве, заяви с патос: "Ти уби червейчето с лопатката!" Сашко още повече недоумяваше: "Ама вие за едно червейче ли сте?!" Невичка веднага изстреля отговора си: "То беше добро червейче!" Сашко вече не издържа: "Да бе, добро червейче- бебешка работа!" Трябваше да се намеся. Направих го по най- назидателния начин: "Добро- лошо, ти си го убил!" Сашко вече се обърка и се опита да ни успокои: "Нищо не може да му стане..." Е, да, след като вече е умряло- повече от това какво може да му стане!? Невичка се намеси най- адекватно: "Извини му се!" Е, това пък вече беше прекалено- да се извиниш на един червей, умрял при това. Аз ако трябва да се извинявам на всички мравки и охлюви, които съм сгазил досега с колата...Но всички те бяха анонимни, а това червейче беше червейчето на Невичка- най- доброто червейче на света. Но и най- умрялото. Как можехме да го спасим? Ами толкова просто- като го забележим, макар и да е само едно малко червейче. Така, както беше направила Невичка.

Правата на таткото (домашна по Околен свят)

На това в шаха му казват "мат с пешка"- не знаех какво да напишем в графите "Права на татко", "Права на мама", които трябваше да бъдат попълнени за домашна в учебната тетрадка по Околен свят. Позачесах се, където не ме сърбеше и се опитах за кой ли път да потърся някъде в "сървъра" на главния си мозък файл с данни за моите права като баща. Ама не и не- нямаше такъв "файл". Ако главният ми мозък наистина беше компютър, сигурно щеше да ми отговори по обичайния начин: "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж". Вместо информация за права, ми излизаше информация за задължения. Хиляда и едно задължения излизаха, но нито едно право. В израз на безсилие се троснах на Сашко, който си бъркаше отегчено в носа: "Кажи бе, кажи какви права имам- това е твоя домашна, не моя!" Сашко си извади пръста от носа и ядосан, че съм прекъснал приятното му и вкусно занимание, извика: "Откъде да знам бе, тате!" Да бе, верно- то аз не знам, та той! "Аз даже не знам какво означава тая дума- право!", добави Сашко и зачака да му я обясня. Нов мат! Как да обясня на дете във втори клас какво означава думата право. Почесах се на същото място, където продължаваше да не ме сърби. Сашко усети, че изпадам в неловка ситуация и се опита да ми помогне по своя си детски начин: "Право е сигурно нещо да правиш, а?!" "Аха!", отговорих, без да съм сигурен какво означава това мое "аха"- да или не. Сашко усети, че не съм сигурен в отговора си и тихо, почти подмолно ми подсказа: "Да вземеме да питаме мама, а!?" Речено- сторено. Ама май и мама не знаеше, защото веднага започна да ми изброява всичките хиляда и едно задължения- да ходя на работа, да помагам в домакинската работа..."Ей, ама това не са ми права, а задължения!" "Ти като задължения ли ги разбираш!?", настръхна тя. Егати, сега пък оставаше и да се скараме заради една домашна по Околен свят! Затова се оттеглих без бой. Сашко ме гледаше отчаян: "Тате, сети се де, какви са ти правата!?" И в този сюблимен момент, напоен с хамлетовски драматизъм, аз промълвих своето прозрение: "Имам право да съм глава на семейството!" Сашко ме погледна недоверчиво: "Глава!?!?" Главата не му разбираше от такива метафори, затова му обясних, че това означава все едно директор на училище. Така де, той знаеше, че в училище директорът е шеф на всички. Обаче, ходи му обяснявай, хвана се буквално: "Ама ти не си директор, работиш друго!" Ох, майко, главата ще ме заболи! Започнах да му обяснявам, че това е метафора, пък той не знае какво е метафора, а аз не зная как да му кажа какво точно е метафора- оплетох се като петел в кълчища. Накрая тропнах на масата и ревнах: "Пиши, каквото ти кажа, че накрая не глава, а шамар на семейството ще стана!" И така се разбрахме с правата. Напълно без право да пита и да получава обяснения, Сашко написа, каквото му продиктувах. Важното беше, че щеше да отиде с домашна по Околен свят. А дали разбра какво означава "право"- това аз не го разбрах, та той! Разбрахме само, че от тези права на всички ни докривя!

10- те закона на Смъртта

1- ви закон:

Смъртта започва с раждането и свършва...със смъртта.

2- ри закон:

Не е задължително да умреш, за да си умрял.

3- ти закон:

Смъртта е задължителна част от живота, но животът не е задължителна част от смъртта...Точно по тази причина мнозина пропускат животът като част от смъртта. (за повече информация по въпроса- прочетете Библията)

4- ти закон:

Не смъртта, а животът убива- обаче той винаги си има алиби.

5- ти закон:

Мнозина могат да пропуснат да живеят, но никой не може да пропусне да умре.

6- ти закон:

Най- често срещаната смърт е страхът.

7- ми закон:

Разбери как живееш, за да разбереш как умираш.

8- ми закон:

Най- преките пътища до смъртта са...българските.

9- ти закон:

Смъртта може да те раздели с враговете, но не и с приятелите.

10- ти закон:

Смъртта и любовта толкова много си приличат...И двете идват, когато най- малко ги очакваш. И двете си ги търсиш. И от двете няма спасение. И от двете можеш да умреш...

п.п. "Не смъртта разделя хората, а липсата на любов между тях!"
Джим Морисън

Един работен ден на Господ

Как ли минава един работен ден на Господ? Сигурно става още преди изгрев слънце, за да провери дали слънцето ще изгрее и този ден, защото може и да не изгрее. Подобно на автомеханик Той запретва ръкави и започва профилактика на цялата вселена. Преглежда на канала всички закони на математиката, физиката, химията и биологията, от които зависи Живота. Затяга тук- там, където има хлабини. Заслушва се в земната ос- леко потропва и стърже- сменя веднага шарнир, сипва масло. На Слънцето са му изгорели аварийните светлини и мигачи- сменява ги. Запълва озоновите дупки с алфалт, за да не пропадне планетата в тях и да счупи някой носач или амортесьор. Сменя сегментите на гравитацията, че й е паднала компресията. И така вече слънцето може да изгрее. След това Господ сяда да почине, но докато седи, си преглежда мейлите- 2 милиарда! Всички искат нещо от Господ. И всички не знаят какво точно искат, но го искат на момента. Само едно дете знае какво точно иска- да дойде края на света, защото не му се тръгва на училище от 15- ти септември. Може ли Господ да откаже на едно дете?! Разбира се, че не! "Учебната 2012 година е близо, потърпи, мое дете!"- отговаря му Той. След това Господ отива на среща със Смъртта, за да обсъдят колко човешки живота ще свършат днес и защо. Отново всички, които трябва да умрат, ще умрат, защото са престанали да живеят по време на живот. Други пък въобще не са започвали да живеят, защото отлагат за утре- днес са много заети . Жалко- такива и Господ не може да ги спаси, затова Смъртта получава разрешение да действа. Но с уговорката, ако някой осъзнае, че днес е ден първи от остатъка на живота му, от остатъка на любовта му, от остатъка на нежността му, Смъртта да го отмине. Никой не го осъзнава- затова и днес Смъртта отново е неизбежна. Както и Живота. Точно с него неизбежно се среща и Господ, за да решат кой и защо ще се роди днес. Решават да се родим аз и ти...Да, точно аз и ти. Но защо? Дори само защото аз и ти, макар и въобще да не се познаваме, един ден може да се разминем на улицата, казвайки си "Добър ден!", от което денят ни да стане наистина добър. За Господ и Живота това е достатъчна причина да ни има! След срещата с Живота, Господ отива до Съда, където има милиони съдебни дела. От толкова много ангажименти, Той закъснява за обвинението на Главния обвинител по делата- Дявола, но не закъснява за оправданието. А оправданието е самият Той, даже има и веществени доказателства- един дървен кръст и две прободени длани. В края на деня, когато започва да се свечерява, Господ отива при децата, за да послуша техните молитви преди сън. Колкото и да уморен от деня, Той никога не се уморява да слуша по детски искрени молитви, затова ги изслушва всички. И си записва всяка едно желание, за да го сбъдне. Така- някъде там в края на деня, в края на бележника Му остават записани Неговите думи: "Едно дете ме помоли 15- ти септември никога да не идва. Защо пък не?! Така и на мен ще ми останат само още 6 работни дни, а на 7- мия ще си почина. Точно като при Сътворението!"...

Здравноосигурителният дневник на една ламя

Ден първи:

Днес се събудих с болки в гърлото. Отидох на лекар. Лекарят каза: "Отвори си широко устата!" Отворих я. "Гърлото ти е огън!", каза със сетни сили лекарят, преди да изгори жив. Изглежда, че говореше буквално!

Ден втори:

Гърлото продължава да ме боли. Отидох на друг лекар. Той реши да ми преслуша гърдите. "Вдишай дълбоко и издишай!"...И този лекар стана жертва на професията. Издишах!

Ден трети:

...Назначиха ми витамини за лечение на гърлото. А после - защо съм изяла тримата братя и златната ябълка!? В аптеката нямаше никакви витамини! Иначе защо ми е златната ябълка?!

Ден четвърти:

Днес имах главоболия! Отидох в аптеката и казах на аптекарката: "Имам главоболия!" Тя ми каза: "Всеки си има главоболия!" Тъпачка! Не виждаше ли, че имам три глави? Толкова ли беше трудно за разбиране, че искам аналгин!?

Ден пети:

Главите продължават да ме болят, та две не виждам. Опс, сбърках аритметиката! Казва се "главата ме боли, та две не виждам". Обаче аз имам три глави, значи "главите ме болят, та три по две- шест не виждам!" Е, след тези сметки вече ще ми се пръсне главата! Къде е юнакът, който искаше да ми отреже главите!?

Ден шести:

Отидох на преглед за главоболията до окръжната болница. Върнаха ме, защото не съм била дошла по клинична пътека...Е, тия крила защо са ми!? Много по-бързо ми е да прелетя, отколкото да вървя по пътеки!

Ден седми:

К'во да правя, хванах първата пътека и отидох до болницата пеша. Обаче пътеката, по която съм дошла, не била клинична. Ама как да не е клинична бе!? Колко хора станаха клинични случаи, като ме видяха да вървя срещу тях!

Ден осми:

Дойде юнакът, който отдавна искаше да ми отреже главите. Посрещнах го с искрена радост: "Добре си ми дошъл, режи ги!"...Обаче юнакът така се втрещи от изненада, че хвана първата клинична пътека за 4- ти километър.

Ден девети:

...Дали пък не съм и аз за 4- ти километър!? Отидох. Приеха ме веднага с диагноза "раздвояване на личността". Но аз си държах и на трите глави, затова претендирах за диагноза "разтрояване на личността". Решиха, че се натягам за пенсия по болест и ме пуснаха да си ида по живо - по здраво.

Ден десети:

Не ме убиха тримата братя, не ме уби и юнакът, но май ще ме убие българското здравеопазване, което гледа на мен като на животно, вместо като на гражданин. А аз може да съм ламя, но съм българска ламя - български гражданин. Така че имам всички здравноосигурителни права. Но изглежда правата ми са само на приказки. И сигурно затова ще си умра като... приказен герой! Амин!

10- те закона на Щастието

1- ви закон:

Няма нищо по- лесно и просто от Щастието.

2- ри закон:

Няма нищо по трудно и сложно от това да повярваш в 1- ви закон...

3- ти закон:

Щастието е като светлина в края на тунела- за едни то е невидимо и те виждат само тунела, за други е почти видимо и те виждат светлината в края на тунела, за трети е напълно видимо и те виждат- тунел, светлина и приближаващ влак. А най- добре знае какво е щастието машинистът, който вижда как трима нещастници седят на релсите, мислейки, че са щастливи.

4- ти закон:

Допълнение на 3- ти закон: Ако си застанал на пътя на Щастието, то е неизбежно- ще те блъсне! И ще умреш щастлив...

5- ти закон:

Щастието, колкото и да го търсиш, няма да го намериш- то само ще те намери.

6- ти закон:

Допълнение на 5- ти закон: Ако искаш да те намери Щастието, не го търси. И не се крий!

7- ми закон:

Пътят към Щастието е околовръстен- минава през другите хора, за да стигне до теб. Но винаги можеш да минеш и напряко, ако другите хора те правят нещастен.

8- ми закон:

Щастие и Нещастие- дели ги само една отрицателна частица "НЕ". Тази отрицателна частица можеш да бъдеш само ти.

9- ти закон:

Всеки е щастлив до доказване на противното.

10- ти закон:

Допълнение на 9- ти закон: Всеки е и нещастен до доказване на противното...

Послания до Господ

"Тате, ти нали преди нас ще видиш Господ?" Онемях! Откъде пък на Сашко му хрумна този въпрос? Но той и Невичка очакваха настоятелно отговора ми- гледаха ме право в очите. Затова, без много да мисля, отговорих: "Да, сигурно преди вас ще умра и пръв ще видя Господ!" Така де, какво друго можех да им кажа. Но разговорът продължи с нов детски въпрос: "Тогава ще можеш ли да Му кажеш да ми помага по математика за трудните задачи!?" Сашко, както винаги беше припрян- аз съм още здрав- прав, той ме погреба по бързата процедура и изпрати на Онзи свят...и то само заради едни задачи по математика! Преди да възроптая, Невичка се включи със свое послание: "Кажи на Бог, че не е грозен!" Сашко веднага я смъмри: "Тая па, не се казва, че не е грозен, а че е хубав!" Стана много сложно, чак аз се обърках, а трябваше да знам какво точно да кажа на Господ. Невичка проплака: "Той не е грозен!" Веднага се намесих: "Разбрах, разбрах, ще Му кажа, че не е грозен!" Боже, казах го с такава сериозна интонация, като че наистина утре ще се срещна с Господ и ще Му предам посланието на Невичка. Тръпки ме побиха! Ама на мен още ми се живее! Но нямаше връщане вече назад- малките се въодушевиха и се занадпреварваха да ме засипват с послания до Господ. Сашко беше най- деен: "Кажи на Господ да ми прати една кофа със сладолед!" Невичка мигновено се включи, за да не остане по- назад: "И на мен!" Обаче Сашко се замисли, че вместо само една кофа, може да има много повече, затова заръча: "Кажи на Господ да направи така, че всички хора да изчезнат и само аз да остана на света, та да влизам в магазините и да си ям сладолед без пари!"...Е, не! Това щеше да е най- нелепият Апокалипсис- заради сладолед. Невичка изстена: "А за мен сладолед!?"...
...Изведнъж въпроса за сладоледа измести теологичната тема и аз си отдъхнах- нямаше да ми се налага да предавам всички тези послания. Поне засега. Но знам ли, Господ може вече и да ги е чул, защото в Библията е написано, че там, където двама или трима са събрани в Негово име, Той е помежду тях...Затова, ако настане Апокалипсис, да знаете, че това е заради сладоледа на Сашко и Невичка...

Да се изкачиш отново нависоко

Петьо беше отсъствал половин година от работа. Половин година кракът му беше в гипс, след като падна от скелето на монтажа. Казват, че времето лекува...Но понякога то, колкото лекува, толкова и разболява. И наистина счупената кост на Петьо за половин година зарастна, но нещо друго остана пречупено в него- куражът му. След падането Петьо започна да се страхува от високото. Започна да се страхува дори от самата мисъл за качване нависоко. Това беше един подмолно разяждащ го, унизителен страх, от който той не можеше да се освободи. Освободи се от гипса, от патериците, но не и от страха. А му предстоеше завръщане на строителната площадка- точно там, където преди половин година беше паднал. Как щеше да се качи отново горе, на скелето, където неговите колеги монтираха топлоизолационни плоскости върху външната стена на десетия етаж?! Само като погледна нагоре и коремът му се сви на топка, сърцето му започна да пулсира учестено, а пред очите му изплува на мъчително забавен кадър падането преди шест месеца. Очите му отново видяха онази фатална погрешна стъпка встрани и последвалото политане надолу. Техническият, който посрещна Петьо, усети страха му, затова го изпрати долу при изкопните работи. И той не възрази- въздъхна примирено и тръгна с наведена глава. Вече там беше неговото място- не просто долу, а най- долу, в изкопа. Това сякаш беше дъното на неговото падане. Но отнякъде го видя бай Христо бригадира. Видя наведената му глава и викна по него с всичка сила: "Ей, къде надолу, къде надолу!?" Бай Христо викаше със строгия глас на баща, който мъмри детето си. Този вик сепна Петьо и той вдигна глава. Бай Христо не беше много по приказките, затова каза кратко и ясно: "Мястото ти не е долу, а горе!" И посочи с ръка десетия етаж така, сякаш беше командир, който изпраща войниците си в решителна атака. Този толкова обикновен, но толкова човешки жест на доверие вдъхна кураж на Петьо и той направи първата си стъпка нагоре. Беше много трудна стъпка, но в ушите на Петьо звучеха думите на бай Христо: "Мястото ти не е долу, а горе!"...
...Бай Христо наистина беше прав- мястото на Петьо беше горе. Когато се качи там, той почувства отново свежият повей на вятъра и широтата на простора, които беше изгубил.

SMS- и до Господ

Първи SMS: Господи, случайно ти намерих телефонния номер. Пиша Ти СМС, защото се притеснявам каква сметка ще навъртя, ако Ти звънна- Небесното царство е далече, извън времето и пространството, ваучерът ще ми свърши само да Ти кажа едно "Здрасти!"! А аз искам толкова неща да Ти кажа...Отговори ми, когато имаш време. Ще си оставя телефона на вибрации, че сигурно Ти звъниш с гръм и трясък, а при мен е вече нощ и ще събудиш децата.

Отговор: Не ти звъннах, защото от режима на вибрациите ще стане земетресение А да разклатя цяла България само за едно "Здрасти!", ще бъде цинично...Затова ти пиша: "Здрасти! Не се притеснявай да ми звъннеш, Небесното царство е съвсем близо- само на една прошка разстояние! Затова не е страшно, че ваучерът ще ти свърши, по- страшно е, ако вярата ти свърши. Тогава дори едно "Здрасти!" няма да можеш да ми кажеш...

Втори SMS: Господи, как да бъда сигурен, че Ти ми пишеш!? Това наистина ли е Твоят номер?

Отговор: Бъди сигурен, че Аз ти пиша, защото всеки друг, ако му изпратиш подобен СМС като първия, ще те прати там, където само Господ може да праща- по дяволите! Затова не ми задавай повече подобни въпроси, че животът ти, пардон- ваучерът ти ще свърши...

Трети SMS: Вярвам Ти, Господи, но това е наистина невероятно- Ти да имаш телефонен номер! Към кой оператор си?

Отговор: Не питай! Към Арахангел Михаил съм- той изпраща всичките ми съобщения до хората...

Четвърти SMS: Изтръпвам! Вече ще ме е страх при проблем да говоря с оператор.

Отговор: Защо? Моят оператор ще ти даде отговор на всички въпроси.

Пети SMS: Арахангел Михаил отговор ли е на всички въпроси?

Отговор:Не, само на два.

Шести SMS: Само на два?!

Отговор:Всички въпроси са...само два.

Седми SMS: И кои са те?

Отговор: Или? Или?

Осми SMS: Ха!...Или? Или?

Отговор: Или си в Рая. Или си в Ада.

Девети SMS: Дали?

Отговор: Нали?

Десети SMS: Свършва ми ваучера, това е последният ми СМС. Имам пари само за още един въпрос: "Ще се видим ли скоро?"

Отговор: Ако не се видим, ще си пишем...Но понеже ваучерът ти свърши, ще ти пратя съобщение по...Арахангел Михаил. Дерзай!

Размислите на един ангел- пазител

Първа мисъл:

Да бъдеш ангел- пазител е все едно да бъдеш футболен вратар. С тази разлика, че футболният вратар трябва да спасява неспасяеми топки, а ангелът- пазител- неспасяеми грехове! И още една разлика: футболният вратар стои на голлинията на вратата, ангелът- пазител- на голлинията на живота...

Втора мисъл:

Няма неспасяеми грехове...

Трета мисъл:

...Но има неспасяеми хора.

Четвърта мисъл:

Трета мисъл нямаше да я има, ако всички хора разбираха втора!

Пета мисъл:

Всеки човек си мисли, че ангелът- пазител трябва да опази човека...А пък всеки ангел- пазител си мисли, че човекът трябва да опази ангела- пазител. Затова и двамата са толкова трудни за опазване!

Шеста мисъл:

Най- трудни за опазване за лесните хора! И обратно.

Седма мисъл:

Всеки ангел може да бъде пазител, но не всеки пазител може да бъде ангел...Това хората най- трудно го разбират и се опитват сами да пазят себе си.

Осма мисъл:

Само завистта и ангелите- пазители нямат почивен ден, защото и на двамата работата им доставя еднакво удоволствие!

Девета мисъл:

Ангелите- пазители работят с хора, но въпреки това не им плащат вредни...

Десета мисъл:

Е, десета мисъл да ме убиете, не мога да измисля! Аз все пак съм ангел- пазител, а не мислител. Да му мислят хората!

Баба Надежда още е жива

Познавах отдавна баба Надежда. Когато ме видеше, тя винаги ми се усмихваше- с блага, кротко простодушна и всепрощаваща усмивка на майка, която вижда своето любимо дете. Макар че аз не бях нейно дете. Не бях й никакъв дори. Просто познат. Бяхме се запознали на мястото, където работех. Но преди три години аз напуснах това работно място и отидох на друго. Така повече не видях баба Надежда- цели три години. Тя беше много възрастна жена и всеки път, минавайки през центъра на града, очаквах със свито сърце да видя нейния некролог, залепен на някой стълб. Колко много мои възрастни приятели, които познавах от старата си работа, ги видях по този начин- гледащи ме за последно сбогом от залепен некролог. А как не исках да видя баба Надежда по този жесток начин! Защото толкова щеше да ми липсва нейната усмивка, когато я видя така- гледаща ме втренчено застинала от някаква снимка...
...След три години се наложи да се върна за кратко на моята стара работа. Веднага попитах колегите: "Жива ли е баба Надежда?!" Очаквах най- страшния отговор- "Не!" Но отговорът беше такъв, на какъвто въобще не смеех да се надявам: "Баба Надежда още е жива и утре ще дойде пак!" Боже, баба Надежда беше още жива и утре ще дойде пак!!! Зарадвах се така, сякаш не просто баба Надежда беше още жива, а Надеждата въобще. Надеждата, че има някъде някой, който ще ти се усмихне с блага, кротко простодушна и всепрощаваща усмивка на майка, която вижда своето любимо дете. И нещо повече- това щеше да се случи толкова скоро...Утре!

Топ 5- най- култовите фрази на Сашко

5. Виждам как Сашко си яде ноктите на ръката и го питам: "Саше, толкова ли са ти вкусни ноктите?!" А той съвсем кулинарно сериозно отговаря: "Е, вкусни са, ама не са по- вкусни от сополите!"...

4. Сашко се прибира късно вечер след игра на улицата, просва се на леглото и казва с мъченически глас: "Оооох, днеска цял ден съм бил на крак и не съм си починал!"

3. Уговарям Сашко за един час през деня, в който той да чете от задължителните книги за училище. Той обмисля сериозно предложението ми, след което още по- сериозно отговаря: "През деня съм много зает, тате, трябва да си играя, да карам колело..."

2. Котаракът ни изчезна безследно за три дни, след което се върна с изнемощял вид на дрогиран хипар. Всички го гледахме и се питахме къде ли е бил. Отговорът дойде със страшна сила от Сашко: "Три дни е бил на секс!"

1. Сашко разказва за разговор между децата на улицата. Темата е кой какви задължителни книги за училище чете...Сашко: "Апа един Веско каза, че сега чете некви приказки от Ханс Грим!"

Моята сестра Невена

Бележка: Сашко дори не подозира, но вече е съавтор в този блог. Всеки ден го карам да упражнява краснописа и вернописа си, пишейки съчинения по зададена тема. Реших, че ще е хубаво тези съчинения да станат част от блога...Приятно четене!

Първо съчинение: Моята сестра Невена

Невена е хубава и добра. Мила и послушна, кротка. Нежна и забавна. Неви знае 22 песни и бързо ги помни. На рождения ден на тате изнесе цял концерт и аз. Всички ни ръкопляскаха. Понякога я дразна, но това не значи, че не я обичам. Много я обичам!


11.06.2011 г. Сашко

Бележка: Ех, Саше, Саше, колко си мил- толкова, че на места чак си излъгал, тате! Пишеш, че понякога дразниш Неви, а то е постоянно, но това наистина не значи, че не я обичаш...Напротив- обичаш я толкова много, че дори и твоята мечешка душа се разнежва върху белия лист хартия!

Сделано в СССР

Най- накрая реших да си подредя шкафчето. А то отдавна "плачеше" за подреждане. Изглеждаше така, сякаш в него беше избухнала ръчна противопехотна граната. Затова извадих всичко и започнах да подреждам. Но изпод купа с вещи намерих нещо, което отдавна не бях виждал- старият часовник на татко. Ха! Започнах да го разглеждам като археологическа находка. Това беше стар съветски ръчен часовник- "Польот" (в превод от руски- Полет). Целият беше в драскотини, очукан и със следи от капки разтопен метал, падали върху него, докато татко е заварявал с електрожена, на който цял живот работеше в местното ТКЗС. Металните му стрелки бяха ръждясали и спрели на о4:20 часа, а датникът му на събота- 2- ри. За капак и надписът върху циферблата- "Сделано в СССР"...Времето за този часовник беше спряло- в буквален и преносен смисъл, хронологически и геополитически. Всякак. Защото не беше нито о4:20 часа, нито събота- 2- ри, нито пък СССР. Но, когато навих часовника, той тръгна...Тик- так, тик- так. Стрелката на секундарника започна да върви неудържима като съветски танк срещу Берлин. Залепих ухо до циферблата- да, работеше! Сложих часовника на ръката си и го сверих с точния час и точната дата. Само не можах да го сверя с точния размер на ръката- верижката му беше нагодена по големината на татковата китка. И нямаше начин как да бъде регулирана. Съветската инженерна мисъл не беше предвидила такава възможност. И добре, че не беше предвидила- защото щях ли да видя колко е била голяма и силна ръката, която е носела този часовник?! Щеше ли да има свободно разстояние да сложа моята по- малка ръка на нейното място, на нейния пулс- там, където вече я нямаше, точно под цифеблата на часовника?! Точно под надписа "Сделано в СССР"!

Чудото на Сашко

Количките на Сашко. Те просто изчезнаха. Потънаха в дън земята. Първо започна да ги търси Сашко. Търси ги с часове. След това потърси помощ от нас- от мен и от Мамето. Започнахме и ние да търсим. Но нищо! Нямаше ги никъде. Къде ли не ги търсихме. Сашко се отчая. Посърна. Седна уморен на леглото си и затвори очи. Нещо започна да си шепне. Гледах го и не знаех как да го утеша. Но в следващия момент той отвори очите си, стана и тръгна със сигурна крачка към една от кошниците с играчки. Разрови леко играчките и извика: "Количките!" Ха! Намери ги. Сашко ме погледна и каза: "Помолих се на Господ да ме заведе при количките!" И Той веднага го беше завел...Егати! Случи се едно малко чудо. Защото къде ли не ги търсихме тези колички, дори и в тази кошница...Сашко изтича веднага навън, за да си играе с количките. А аз останах в стаята и се огледах. Той беше тук, макар и да не Го виждах. Вярвах, че е тук, защото само преди миг беше хванал Сашко за ръка и го беше завел при количките. Беше оставил цялата си друга сериозна работа на Бог, за направи нещо толкова простичко човешко и бащинско- да заведе едно дете до любимите му играчки. Беше оставил раждания и смърти, болести, войни и природни катаклизми, всичко, чувайки една обикновена, но искрена детска молитва...
...Предстои Великден. Чудото на Възкресението! Най- голямото чудо. Аз пък си мисля, че има и много по- големи чудеса, на които Господ е способен. Като това, за което ви разказах. Ако не вярвате, че това е по- голямо чудо, попитайте Сашко...Или пък самият Господ!

Кажете "и на Петър"!

Аз съм един най- обикновен средностатистически Петър. Само Петър. След името ми не стои руски- царственото "Велики". Защото просто не съм велик. Нито пък съм апостол на вярата, за да стои пред името ми християнски- мъченическото "Свети". Защото просто не съм светец. Не съм нито Петър Велики, нито Свети Петър, но съм Петър- само Петър. Точно, както ангелът небесен от евангелията в Библията казва на жените, които откриват, че тялото на Исус го няма в гробницата: "Той възкръсна! Отидете и кажете това на всичките Му ученици и на Петър..." Ангелът не казва нито "и на Петър Велики", нито пък "и на Свети Петър". Казва само Петър. "И на Петър" Така, сякаш говори за някой си най- обикновен средностатистически Петър, какъвто съм аз. Но Ангелът затова е Ангел, защото винаги знае какво да каже и как да го каже, така, че да го разбере всеки средностатистически Петър, който ще прочете думите му един ден, та било то и след цели 2000 години. Той казва "...и на Петър", защото знае, че аз като един истински Петър, не правя изключение от порочната петрова практика да се отричам от Исус и след това горко да съжалявам за постъпката си. Да, наистина- правил съм го. Дори не три, а сто и три пъти, докато петелът пропее. И само аз си знам как съм виел от болезнено самосъжаление, как съм се мразел заради малодушието си и как не съм се и надявал Той да си спомни за моето име. Но...Ангелът продължава да е там- в празния гроб на възкръсналия Исус, очаквайки да дойдат на сутринта оплакващите Го жени, за да им се усмихне и да им каже: "Той възкръсна! Отидете и кажете това на всичките Му ученици и на Петър..." Сякаш ангелът е там най- вече, за да каже тази блага вест не на жените, не на всичките ученици, а "И НА ПЕТЪР"! Аз съм Петър и знам защо това е така. Защото всеки Петър на тази земя дори и след 2000 години продължава най- неистово да има нужда да чуе това- своето име сред останалите имена. Своето предателско име сред имената на верните. Да чуе името си точно там, където най- малко го очаква- в списъка на получилите прошка!

Магаренцето на Господ

Спомням си как Мадона дойде в България. С кортеж от полицейски коли, возейки се в лъскаво черен джип- "Порше Кайен". Феновете я очакваха екзалтирани по пътя, всеки с тайната надежда да я зърне поне за миг отблизо. Обаче стъклата на джипа й бяха тъмни и никой не я видя. Но поне й видя джипа- голям, скъп и мощен. Колко ли конски сили имаше под капака му!? 150- 200! Най- малко! Та това е Мадона...
Щом една Мадона дойде така, как ли ще дойде Господ в България? Сигурно с още по- голям, скъп и мощен джип. Та това е Господ! Но какво ще стане, ако Той пак реши да дойде по същия начин, както някога влезе в Йерусалим- възседнал едно малко магаренце. О, Боже! Сигурно нашите правителствени и неправителствени организации в защита на животните ще възкликнат: "Ама, как така ще язди горката животинка- това е нарушаване на нейните чест и достойнство!" Активисти на тези организации веднага ще свалят Госпд от магаренцето, на което спешно ще бъде оказана хуманитарна помощ. В същото време търговците ще се възползват от повишеното търсене на цветя, нужни за посрещането на Господ, и ще вдигнат спекулативно цените им. Този акт финансово- контролните институции ще изтълкуват като процес на разрастване на сивата икономика, за което ще бъде обвинен самият Господ, защото именно Той с идването си косвено Го е инспирирал. За целта веднага ще Му бъде назначена одитна проверка, която да установи размера на финансовите щети, нанесени на държавата. Ще бъдат иззети всички цветя, които постилят пътя на Господ, за да бъдат използвани като веществен доказателствен материал в съда. Най- накрая ще се включат и баретите от НСБОП. Те ще са изтълкували покорното вървене на 12- те апостоли след Господ като поведение на хора, които са насилствено заставени да вършат това. Медиите веднага ще гръмнат с новината "Нова заложническа криза! 12 мъже са похитени!" Криминалният психолог Тошко Тодоров ще започне преговори по телефона с Господ: "Ще те наричам Иван!" Господ ще Му отговори: "Не, наричай ме Исус!" Тошко ще продължи: "Кой си ти?" Господ ще отговори така, както вече е отговорил и в Бибилията: "Аз съм това, което съм!" Което психолозите ще анализират като проява на сигурен симптом за изживяно тежко детство от субекта, правещо го крайно опасен и некомуникативен. Бойко Борисов съответно ще се включи с обещание, че ако се предаде, полицаите няма да Му ударят дори и един шамар, камо ли да го разпъват пак на кръст. От БТВ новините ще издирят приятели на Господ, които ще разкажат пред камерите, че в дъното на цялата криза има любовна афера- всичко това Той Го прави от несподелена любов. Президентът Първанов пък ще обвини правителството, че със своята финансова и социална политика е довело не само всички българи, но и Господ до отчаяние. Футболният коментатор Петър Василев ще се включи с коментар, че Господ наистина е българин. Така цяла България ще заври и закипи, вместо с радостни възгласи "Осанна!", с диви викове "Разпни го!" И на Бойко Борисов ще му бъде почти толкова лесно да разпъне Господ, колкото на Пилат някога, защото и за това пак няма да бъде той виновен, а социалистите. А пък и това ще стане точно преди местните избори, с което ще си гарантира спечелването на народния вот...
...Така Господ пак ще бъде разпънат. И всичко това заради едно най- обикновено магаренце. Магаренцето на Господ, с което Той реши да дойде, въпреки че можеше да Го направи като Мадона- с джип "Порше Кайен", с тъмни стъкла, без никой да Го види отблизо...

Война за "на мама на гльото"

От дълбока древност до наши дни войните винаги са се водили за територии...Така е било и така ще бъде. Да, ама ние водим война за..."на мама гльото", както го нарича Невичка (в превод: на мама леглото). Което пак си е един вид територия. Претенции за тази по- спорна от Ивицата Газа територия имат три страни- аз, Сашко и Невичка. Реално обаче спорим не за самото "гльо" (легло), а за Мамето. Защото, ако не беше Мамето на това гльо, то щеше да си бъде просто едно най- обикновено гльо. Както, ако Ирак нямаше нефтени кладенци, щеше да си е един най- обикновен Ирак, за когото никой нямаше да води война. Обаче, както е в глобалната политика, така стана и в нашата съвсем локална домашна политика- започнахме война не за гльото, а за на мама гльото, респективно- за нея. Тя беше нещо като нефтен кладенец, без който не можем. Първа Невичка най- вероломно нападна спорната територия. Наложи физическо присъствие в една трета от гльото. Защо една трета ли? Ами, защото е мъничка и няма физическата възможност да заеме останалите зони. Те обаче бяха светкавично заети от Сашко, който имаше физическият ресурс да заеме не цялото, ами и повече от цялото гльо, защото си е едро мече. Така че накрая не остана място не само за мен, но и за самата Маме, на която си е леглото. Тя как само не изпадна от него, избутана в една крайно периферна ивица, по- тънка и от ивицата Газа. А за мен останаха само някакви мизерни парчета от територията, на които не можех и да стъпя, без да настъпя някой от всичките гъсто населени обитатели. Затова използвах силата на своето физическо превъзходство- изхвърлих всичките си опоненти на пода и се дислоцирах до Мамето. Така обаче си спечелих двама върли варагове, които сплотени от общата си нерадостна съдба на победени, започнаха дълга и изтощителна партизанска война срещу мен. Те бяха навсякъде и никъде, нямаше фронт, нямаше правила на войната. Дет се вика- войната стана асиметрична. Легна до Мамето, а под юргана се крият те- партизаните. Уж ги няма, а ги има. Посягам да прегърна Мамето, а напипвам нечия скрита в дълбока нелегалност под завивките детска главица. И сигурно това щеше да продължо по дълго и от стогодишната война, ако един ден Мамето не издържа и каза, че напуска гльото, защото й е омръзнало да спи на една тясна ивица. А??? Самозабравили се в битки за на мама гльото, бяхме напълно забравили за самата нея. Сякаш гльото беше станало по- важно от самата Маме. Но изправени пред Апокалипсиса да изгубим Мамето, всеки един от нас преосмисли териториалните си претенции. Всеки си зададе въпроса кое е по- важно- гльото или Мамето, формата или съдържанието!? И кога едно нещо е твое- когато го имаш заради себе си, или когато го имаш заради самото него!? Както и- дали, печелейки едно нещо, не го губиш!? Въпроси, въпроси, въпроси! Глобални въпроси. Но за разлика от мен, моите териториални съперници работеха на принципа "Мисли глобално, действай локално!"...И докато аз мислех глобално, те действаха локално- също като едни Аспарухови прабългари трайно, държавно- творчески се поселиха на мама на гльото...А Мамето!?
...Еееех, Мамето! Някога тя си беше само моя- не я разделях с никого. Докато сега- трябваше да водя глобални и локални войни, за да си я върна, за да я спечеля отново. Но пък, като се замисля- това е най- хуманната война, която някога е водена! Нали!?...

Раннопубертетски истории

Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...
..."Омръзна ми живота!", простена Сашко с шекспиров драматизъм на гласа. А Невичка в знак на съгласие въздъхна дълбоко и тежко като парен локомотив, изкачил вакарелското върло: "Пфффффффф". На моите пубери им омръзна рано- рано живота. И то, защото ги накарах да си оправят сами леглата. Гледаха ме с очи на смазани от буржоазния гнет труженици, в чиито гърди се надига социално- класово осъзнаване и недоволство. Невичка не издържа и заяви със заучената от анимационен филм фраза: "Аз изчезвам!" Сашко, да не е луд сам да остане да бачка, изрази солидарност с активната гражданска позиция на сестра си: "Аз също!" "Ей, а леглата кой ще ги оправя!?", увисна ми гласът в празното пространство. Отидох в кухнята, следвайки самоотлъчилите се труженици. Те вече седяха на столовете и очакваха да им се сервира закуска. "Някой ще донесе ли хляб!?", попита Сашко с мъченическо изражение на гладуващо сомалийче. Невичка пак въздъхна дълбоко и тежко в знак на съгласие. "Сашко, знаеш къде е хляба!", позволих си да кажа. И...В следващия момент се превърнах в епицентър на цялото натрупало се социално напрежение в душите и стомасите на моите пубери. Как Сашко, смазан от глада и житейските неправди, щеше да стане и да измине безкрайно дългия път от три крачки до чантата с хляба!? "Как!?", питаше той безмълвно, само с очи, събрали в себе си страданието на раннохристиянски мъченик, очакващ да бъде разкъсан от гладни тигри на римска арена. Невичка не издържа и пак проплака: "Аз изчезвам!" Сашко, събра сетните си екзистенциални сили, за да последва сестра си: "Аз също!" Но точно тук и аз не издържах. Събрах цялата акустика на устната ми кухина, компресирах я в МР 3 формат и я изкарах навън с максимални децибели: "Аз същоооооооооооооооооо!"...
...Така всички изчезнахме. Кой от справедлив гняв. Кой пък от страх да не го застигне справедливия гняв. Остана само големият въпрос: Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...

"Детство мое, реално и вълшебно"

Отдавна не се бях спирал, за да погледам как някой багер копае на улицата. За последно това се случи, когато бях дете. Но тогава беше точно така, както се пееше в популярната детска песничка- "Детство мое, реално и вълшебно".Всичко беше хем реално, хем вълшебно- дори...багерите, копаещи на улицата. Беше време, в което нямаше Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали- затова пък имаше много строежи. Копаеха се канализации, фундаменти на къщи и огради...На всяка улица имаше багери. Жадни за зрелище, момчетата от махалата се събирахме около някой, копаещ на улицата багер, за да попиваме с разширени от възхита очи всяко едно движение на кофата. Бяхме малки и през очите ни всичко изглеждаше великански голямо- зъбите, кофата, рамото, веригите и противотежестите на багера. Машината изглеждаше могъща- така, сякаш пред нищо не може да се спре. Макар че много често работата спираше, тъй като багерът чупеше железните си зъби, дращейки по челото на някоя огромна, дълбоко вкопана в пръстта, скала.Тогава ставаше най- интересно...Багеристът отваряше вратичката на своята кабинка и слизаше долу в изкопа, за да огледа какво е положението. Така получавахме рядката възможност да надникнем макар и от разстояние в кабината на багера. Вътре имаше команден пулт с ръчки и светещи бутони, с които багеристът управляваше движенията на рамото и кофата. Интересна беше и смяната на счупените зъби. Багеристът запалваше цигара и през облак от синкав дим, псувайки скалата, сменяше зъбите с нови, след което се качваше и натискаше газта докрай. Двигателят ревеше като ранен звяр и кофата още по- хищно се вкопчваше в свирепата схватка със скалата. Ако стоманеното рамо на багера имаше човешки мускули, сигурно те щяха да се пръснат от напрежение под напора на мощната тяга, която идваше с грохот от двигателя. А, когато най- накрая скалата се помръдваше, всички вдигахме победно ръце с викове на варвари, които са победили Римската империя. Викахме толкова силно, че багеристът ни чуваше въпреки целият хаос от грохот и рев на машината. И ни намигваше с усмивка, от която чак сега, когато вече познавам жестовете на възрастните, разбирам, че този човек, макар и най- обикновен багерист, се е чувствал поне за миг герой. Герой в очите на едни деца...Докато сега- продължава да има багери и багеристи по улиците, но няма деца, които да ги гледат. Които да ги виждат. Защото вече има Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали. И децата гледат само измислени герои...

Нова заложническа криза

Често си мисля за заложническата криза в Сливен. Мисля си за това, че всеки един от нас можеше да бъде на мястото на заложниците, на ранения охранител и най- вече- на мястото на похитителя. Защото всеки малко или много е способен на това...Аз също. Макар че, колкото и да се опитвам да си се представя как ограбвам банка, не мога. Виж някоя софийска баничарница- да! Умирам за софийски банички! Омайният им аромат така ме подлудява, че някой ден ще си сложа черна маска на лицето и ще вляза, произвеждайки хаотични изстрели: "Това е обир! Давайте баничките!" Жениците ще замръзнат на място. Но аз няма да имам време за губене. "Бързо витите банички, тутманиците!" Една от жениците ще проплаче: "Ама тутманиците са още във фурната!" Но аз ще съм подготвен за случая с...щанга и чук. Ще разбия фурната подобно на банков трезор и ще крясна към баничарките: "Вадете тутманиците!" Те, завалийките, ще простенат: "Ама още са горещи!" Е, как да не ги застрелям!? А студени ли да са!? Това вече ще ме умопомрачи- ще започна да стрелям, докато не чуя звън на телефон. Ало!? Кой мислите ще ми звъни? Разбира се- "мъжът с приятния глас". Криминалният психолог- Тошко Тодоров. И така ще започне първата по рода си заложническа криза в баничарница. Която ще продължи поне месец, защото гладен няма да остана- банички колко щеш! А обществото и медиите ще ме героизират. Всички ще казват: "Ето докъде ни доведе кризата- момчето, гладно, от отчаяние е тръгнало баничарница да ограбва!" Във Фейсбук ще тръгне подписка в моя защита под надслов "Дайте му боза, вместо правосъдие!" И ще са прави хорицата- нали с нещо ще трябва да прокарвам всички тези банички! А с какво, освен с боза...Баничка с боза- оооо, така ще си откарам поне още един месец заложническа криза. И накрая, вече станал 100 кила от кризата, ще изляза с вдигнати ръце и ще се предам на баретите. Обаче в съда няма да кажа дори едно "Съжалявам!", защото кой може да съжалява, че си е хапнал класиката в жанра- БАНИЦА С БОЗА!...
...Та така- треперете баничари! Идвам!

Малка спретната къщурка

Никога не бях предполагал, че самотата е чувство, което може да бъде предизвикано от липсата на индивидуалност в сградите наоколо. Но именно чувство на самота изпитах, когато се озовах в един краен софийски квартал, в който надлъж и нашир се виждаха само блокове. Онези навъсено сиви жилищни блокове, които епохата на Социализма остави след себе си. Онези блокове, които бяха част от матрицата на тоталитарната система, унифицираща до пълно обезличаване човешката личност. Те бяха навсякъде, строени в редици като войници- еднакви, без лице и без душа. Само желязо и бетон! Вървях между тях и изпитвах почти физиологичното чувство на задушаване. Липсваше ми въздух и простор- многоетажните блокове бяха надвиснали като тежка закана, закривайки безбрежно синия цвят на небето. То се виждаше само на някакви дрипави късове, заплетени в стърчащите телевизионни антени по покривите на блоковете. Сивият цвят на бетона запълваше като фон картината на пейзажа, превръщайки го в потискащ сюрреалистичен сън. По терасите се развяваха с тих плясък простори с дрехи и чаршафи, което само подсилваше усещането за постапокалиптична самота. Калните междублокови пространства, в които паркираните коли изглеждаха сякаш са затънали в пълна безнадеждност, бяха още един щрих от сюрреализма на картината. Вятърът поклащаше с меланхолично скърцане една люлка на пуста детска площадка. А на стената на един от блоковете някой беше написал с черен спрей "КОЛАБИРА". Явно беше искал да рекламира близкото заведение, предлагащо кола и бира, но беше изпуснал съюза между двете думи, от което човек, държащ на граматиката, можеше наистина да КОЛАБИРА...От смях или от възмущение- по избор! Но на мен не ми беше нито до смях, нито до възмущение, още по- малко пък до кола или бира, защото се чувствах потискащо самотен сред тези безмълвни бетонни колоси..."Безмълвни"- сигурно звучи абсурдно. Но сградите наистина могат да говорят. Макар и без думи- само с индивидуалността на формите си. Както ми говореше малката къщичка, оцеляла в края на една уличка между блоковете. Тя се появи напълно неочаквано. Беше точно като онази от стихотворението на Ран Босилек- "Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най- напред..." Тази къщичка ми "говореше"- разказваше ми за хората, които са живели и умирали в нея, за техните големи надежди и отчаяния, за техните малки щастия и нещастия, за техните заминавания и завръщания у дома, за всичко. Разговори ме веднага- усмихна ми се с широко отворената си дворна врата, каза ми "Здравей!" с чуруликането на врабчетата под стряхата й, стопли ме с пушека, излизащ като тънък син конец през комина, изпрати ме с махащи за сбогом клони на липите в двора. И макар да минах само пътьом покрай нея, ми стана по- малко самотно. Защото тази къщичка беше дом. А у дома човек никога не е самотен!

5 причини да НЕ подариш цвете на 8- ми март

1- ва причина: Сивоикономическа

Купувайки букет цветя от улицата, без да получиш касова бележка за него, ще се превърнеш от обект в субект на сивата икономика, със статут на пряко съучастващ и инспириращо въздействащ фактор върху процеса на нейното функциониране!

2- ра причина: Геополитическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш морален последовател и проводник на една тоталитарна идеологическа традиция, третираща жената като строго субординиран на мъжа субект, заслужаващ внимание единствено на този ден, което в контекста на нестабилната геополитическа ситуация в Близкия и Далечен Изток, би възпрепятствало процесите на либерализиране на авторитарните режими там и би инспирирало ново повдигане на цените на петрола на международните пазари.

3- та причина: Екологическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш активен фактор, влияещ върху нарушаването на екологичното равновесие на планетата и разширяването на озоновите дупки, след като подстрекаваш унищожаването на екосистемата на цветята и производството на целофан в индустриални количества, при което се отделят вредни отпадъци, засягащи безвъзвратно целостта на останалите екосистеми!

4- та причина: Религиозно морално- етическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в посегателството върху живота не просто на цвете, а на Божие творение, което ще бъде форма на груба намеса във висшата морално- етическа промисъл на Твореца!

5- та причина: Естетическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в осакатяването на Естетиката не само като форма, но и като реално съдържание...

...п.п. Егати и кризата! За нек'ви си 5 лева букет какви причини измислих...Ама, кво да се прави- 5 лева са си 2 литра бензин! А колата не върви на цветя, жената също, така че...Откъдето и да го помисли човек- сивоикономически, геополитически, екологически, религиозно морално- етически и естетически, 5 лева са си 5 лева! Цял Апокалипсис! А защо да е така, като може всичко да мине и с едно най- обикновено "Обичам те, мила!" Така де- 5 лева сте готови да дадете и да съсипете цялата икономика, геополитика, екология, религия и естетика, а едно "Обичам те, мила!" ви се свиди! Я се стегнете!

Родителска среща

"Ходи, та да види Госпожата, че и нашто дете си има баща!", постоянно повтаряше с язвителен тон жената на Кирчо Шпакловката. И за финал на агитационната си реч неизменно добавяше върха на макаренковското назидание: "Знаеш ли какви бащи има- родителска среща не пропускат!?" След такова Цунами от женска словоохотливост, на Кирчо не му оставаше друг житейски избор, освен един- да не пропусне предстоящата родителска среща на сина си...Така, половин час преди уречения час на срещата, Кирчо пристъпи прага на училището. Макар че, ако зависеше от него, не половин, ами цял час преди срещата щеше да отиде, само и само за да избяга от периметъра на тази словестна артилерийска подготовка- "Облечи си новия панталон!", "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...Чак, когато влезе в училището и затвори входната му врата зад гърба си, Кирчо почувства, че е избягал от постоянните критични забележки на жена си и вече е на сигурно място. Беше зад стените на..."Бастилията". Така наричаха училището, в което учеше синът му. Досега Кирчо нямаше никакви предположения защо едно училище може да бъде наричано по този начин, сякаш е крепост. Но сега разбираше. Нали беше строител- шпакловчик, веднага огледа с очите си на професионалист сградата. Това беше крепостно масивна сграда, която издигаше с богатирско достолепие своята четириетажна снага. Пред входа имаше три тежко стъпили, сериозни като стражи, колони, които изглеждаха така, сякаш и земята да се разцепи под тях, няма да се поклатят. Вътре училището също внушаваше непоклатима монументалност- със солидни, мускулно напрегнати, носещи колони във фоайето, със склупторно изваяни сводове, с пъстри мозаечни подове, със стълбища от шлифован камък и тежко надвиснали тавани с релефни геометрични мотиви...Като шпакловчик, Кирчо беше свикнал да пипа изкуствени, биещи на кухо стени, направени от олекотени плоскости. Беше свикнал на бързо, лесно монтажно, "пластмасово" строителство, при което материалите са чиста химия, без нищо естествено. Докато в тази училищна сграда всичко беше много истинско, натурално- камъкът си беше камък, бетонът- бетон, тухлата- тухла. Да ти е кеф да я гледаш и пипаш. Защото всяка форма пълнеше очите и ръцете. Кирчо плъзна благоговейно треперещи ръце по стените- шпакловката галеше пръстите му като нежна кожа на девица. Майсторът, който я е направил, беше имал спокойно отмерени, ваещи движения на шпаклата. Работата му беше мераклийски изпипана, сякаш с ръка непипана. Като че не стени на училище, а на катедрала беше шпакловал...
...Гледайки как Кирчо гали стените, Госпожата се усмихна разбиращо и гласът й отекна със самотно ехо в коридора: "Строена е през 1952 година...От баща ми!" Кирчо беше изненадан в гръб- не очакваше, че и Госпожата ще подрани за срещата. Но виждайки как и тя докосва със същият благоговеен трепет стените, разбираше защо беше дошла преди всички. Защото имаше среща! Една толкова съкровена родителска среща...с баща й. Кирчо се опита нещо да каже, но думите бяха излишни. А пък си и спомни предварителния инструктаж на жена си- "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...

Женски времена

Това се случило по време на войните. Били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски! Защото докато мъжете се сражавали по фронтовете, жените били всичко у дома- те бащи, те майки...Те и строители. Като баба Дона...
Баба Дона на младини била яка българка- с едър кокал, снажна и неудържима. Хала! Тя да била отишла на фронта, щяла да спечели войната, ама- на! Нали била жена, нямало как да й дадат пушка, та си останала у дома. Обаче и там било фронт- борба за оцеляване със сиромашията. А сиромашия до шия! Баба Дона- три деца ли да гледа, ниви ли да копае, ливади ли да коси, стока ли да храни!? Кое по- напред да подхване, се чудела- та затова, за да не се бави в чудене, всичко наведнъж подхващала. С едната ръка най- малкото дете държала, с другата- копаела, косяла, хранела стоката. Ама пуста стока нямала изхранване- прасето все гладно било. Когато нямало какво да яде, освирепяло, то заяждало дъските на кочината. Те били стари, изгнили- хрускало ги като солети. Днеска дъска, утре дъска- половината кочина отишла в небитието. Да духнело малко ветрец и кочината щяла да падне- държала се вече само на магия. Баба Дона улисана в работа, не виждала, че липсва половината жилищен сграден фонд на прасето. Добре, че злобната й свекърва, която все си търсела повод за заяждане с нея, веднъж с язвителна ирония подхвърлила: "Бре, па яшно прасе си имаме- днеска кочината, утре нас ше заръфа!" Погледнала баба Дона кочината- ужас! Все едно била ударена от пряко попадение на оръдеен снаряд- огромна дупка зеела назъбено черна. Отвътре се виждала муцуната на прасето, което цвилело гладно. Стъписала се баба Дона. Зима идела- с тази разбита кочина, прасето щяло да изстине, да заболее и да умре. Това означавало- глад! Никакво месо, сланина, мас и лой нямало да изкарат от него. Все насъщни неща! А прасето имало още да расте, още да се гледа, месо да трупа през зимата до Коледа. Затова баба Дона повече не го мислила, а запретнала ръкави. Действала със замах. Набрала дълги лескови клони и ги разцепила със секирата на половинки.Сплела ги на гъста плетка под формата на четири стени на квадрат, със забити колове по ъглите в земята. После изкопала глина от полето, замесила я с малко вода, плява и сол за спойка. Пък като замазала- измазала за норматив четирите плета! Така мажела, че хвърчели парчета глина на всички страни- свекървата се скрила, като че имало въздушна атака. Цялата в кал и плява- накрая баба Дона съградила от нищото нова кочина за чудо и приказ. С дебели и здрави стени, които не прасе, ами и пряко попадение от оръдеен снаряд не можело да пробие. Оставало само четирикракият новодомец да се нанесе в своя напълно възстановен жилищен сграден фонд. Макар и с голямо неудовлетворение от материала на стените, който вече не ставал за ядене, той се нанесъл и повече не посмял да роптае. И къде ще смее- били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски!

Философията на Пирон

Тончо беше научен работник- кандидат на философските науки. Научната му степен беше призната от Фрайбургския университет, но не и от...баща му. Бай Рачо- стар строител, не признаваше работа, която не можеш да я видиш и пипнеш. А философията беше точно такава работа. „Вятър работа!”, както я наричаше той. За бай Рачо, колкото можеше да видиш и пипнеш вятъра, толкова и философията. Затова, докато беше жив, той все повтаряше назидателно на сина си: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не знаеш да ковнеш в стената!” Тончо прощаваше с философско снизхождение тези думи на баща си. Той знаеше цялата философия- метафизика, онтология, епистемология, етика, естетика, логика- коя от коя по- сложни и интелектуално възвишени, та един пирон да ковне в стената. Това всеки го знаеше- не беше никаква философия... Обаче беше! Тончо го разбра, когато за първи път в живота му се наложи да ковне сам един пирон в стената. Жена му беше купила стенен часовник за кухнята и го помоли да закове един пирон в стената, на който той да бъде закачен. Така дойде мигът на най- голямото и изненадващо тончово философско прозрение. А именно, че да ковнеш един пирон в стената си е цяла философия. Кога беше ковал Тончо пирон с ръцете си, свикнали да държат само писалка!? Ударът му беше неточен и вместо главата на пирона, уцели пръстите на ръката. „Охххх!”, философски възкликна Тончо и причинно- следствено по индукция и дедукция заключи, че сблъсъкът между дух и материя винаги е бил болезнен. Вторият му удар вече беше по- точен и уцели пирона, но леко накриво и той се подгъна. От което Тончо продължи да развива своята теза- контратеза- синтез, че силата на духа винаги надделява над материята и тя се огъва под неговия натиск, за да се превърне във форма, на която той да бъде съдържание. Обаче, колкото и духът да надделяваше над материята, Тончо не можеше да надделее над изкривения пирон, който се мъчеше да извади от стената, за да го замени с нов. Започна да го тегли с клещи, като че вадеше зъб, от което причинно- следствено по индукция и дедукция започна да се оронва мазилката на стената около забития пирон. Тук вече философската мисъл на Тончо капитулира пред невъзможността на неговите усилия да разрешат драматично сложната екзистенциална дилема- пирона или мазилката! Някой трябваше да бъде пожертван в схемата проба- грешка, която водеше до опитността като форма на обективно познание за света. Жертва стана мазилката- пиронът беше изваден, но зейна страшна дупка в стената. Изправен пред празнината на тази дупка, Тончо сякаш се беше изправил срещу празнината на собственото си незнание как да закове един пирон в стената. От дълбините на тази празнина, долиташе с ехо като от пещера гласът на неговия баща, който още преди години, без да е философ, а само един обикновен строител, беше казал, философски прозирайки: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не можеш да ковнеш в стената!”

Колко 3D са 3D-телевизорите, които навлизат в дома. За и против технологията.

Както всяка нова технология в началото на своето излизане на пазара, така и 3 d телевизорите поляризират общественото мнение. Везните на "За" и "Против" 3 d технологията драматично натежават ту в едната, ту в другата посока, без да е ясно в чия полза ще се наклонят накрая. Едно поне е ясно- никой не остава безразличен от появата на първите 3 d телевизори на пазара. Защото тази технология е не просто технология- тя е начин на светоусещане. Или обратното- начин на НЕсветоусещане. И точно в тази контекстуална точка се заплита по хамлетовски драматично истинската дилема на въпроса "За" или "Против" 3 d технологията. Това е дилемата между осъзнатия или неосъзнат избор да светоусещаш или да не светоусещаш, приемайки нещата наготово, без място за фантазия. В този ред на мисли всяко "За" 3 d технологията е насочено към консуматорски лесното и безпрепятствено приемане напълно наготово на условната художествена кино реалност с нейните най- интимни, дори брутално триизмерни детайли. И наистина- 3 d разбулва последните тайни на образите, отмахва последните граници на тяхната съкровеност, която досега можеше само да се почувства, но не и да се види. Обаче- точно тук натежават везните на "Против" 3 d технологията. Защото искайки и без да искайки, тя ограбва човешката чувствителност и способност да се виждат образите отвъд тяхната очевидност. Какъвто например е кинообразът на Чарли Чаплин и неговият Малък човек.Черно- бял, ням- той говори само с очите си. Говори с онази фина игра на тяхното изражение, която не може да се види и с най- съвършената 3 d технология. Защото това е образът на човешката душа, а тя е много повече от триизмерна. Тя е безкрайна- затова и не може да се побере в консуматорският полуфабрикатен калъп за бързо хранене на сетивата, който 3 d технологиите услужливо ни поднасят. Тя може да се побере само в безкрая на едни най- обикновени, невъоражени с никакви технологии човешки очи. Просто човешки очи, способни да заплачат или да се усмихнат заедно с познат или непознат. Затова не е важно колко 3 d са 3 d телевизорите. Важното е, че именно нашите човешки, твърде човешки очи- са "технологията", от която зависи колко измерни ще бъдат образите. Дали само триизмерни или безкрайно измерни. Дали светоусещането ни ще бъде ограничено до технически очевидното, или ще бъде отведено до хоризонта на духовно сетивното...

Да караш на червено

Мразя го този датчик! Толкова е болно мнителен- включва се при първото съмнение, че бензина в резервоара е на привършване. Понякога даже и при пълен резервоар, но когато колата е под наклон надолу или нагоре- пак светва. И започва досадно да пулсира с червения си цвят на таблото. Това направо ме подлудява! От лудост започвам да си говоря сам, дори по- лошо- говоря си с датчика: "Добре бе, добре бе, разбрах, че ми свършва бензина!" И ми идва да залепя една лепенчица върху пулсиращата лампичка, за да не я виждам. Но не го правя, защото...ще ми липсва. Да! Ще ми липсва уязвимото до болка усещане, че карам на червено. Ще ми липсва тръпката, че съм на ръба. Че мога всеки момент да угасна насред път. Че не знам докъде ще ми стигне горивото- докъде ще мога да отида...Ще ми липсва това усещане за уязвима мимолетност, което ме кара да шофирам като за последно. И което ме кара да ценя всеки един изминат километър като подарък!...
Затова го мразя, но и обичам този датчик. Защото той е като Живота- винаги на червено. Винаги на привършване. Пулсиращо жив!

Дневникът на един немски автомобил

Извинявам се за почерка, ама пиша с левия шарнир, че десният нещо ми потропва и придърпва на една страна- ако пиша с него, хептен няма да ми разчетете. А и малко недовиждам- изгоряха ми оригиналните немски крушки на фаровете, сложиха ми китайски. Сега все едно съм не с фарове, а с кандилца...
...Това е дневникът на живота ми.

Ден първи- Германия, 15.11.1988 г. :

Чувам немска реч- това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм "BMW" или "Мерцедес". Е, айде от мен да мине- може и "Ауди". Ще си отживея като аристократ!

Ден първи- Германия, 15.11. 1988 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч- това е добре. Но виждам надпис "Opel" на изхода на завода- това не е добре. Значи съм "Опел"- скапах!

Ден втори- Германия, в склада на завода на "Опел":

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама- "Опел" съм!

Ден трети- На ферибота за Италия:

Отчаян съм- не само че съм "Опел", но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти- Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ще ми гръмне от напрежение- италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен...Къш- къш- къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти- Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани- луди, млади, с две лигави жабарчета- олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети- Милано, Италия:


Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна- от "Формула" 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести- магистралата Милано- Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно "Ферари"- а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести- магистралата Милано- Торино, на бензиностанция:

Видях се с един "Опел", който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. "Защо така бе, братко!?" А той, горкият, ми изстена: "Защото не са ми сменявали маслото от 5 години!" Шарнирите ми пак стрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди...

Ден десети- на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска- минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение...Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло- двигателят загрява, Олдани- не!

Година втора:

Карам с по- малко от половин картер масло- двигателят загрява, та прегрява, Олдани- не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам...смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм- значи съм "Опел"!

Година петнадесета:

Умрял съм- значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате- значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив- значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис "NO FEAR!" А регистрацията ми е пернишка...

п.п. Ще се видим в Ада!

Грип ли е, да го опишеш!

Какви времена настанаха- грипни! Днеска си здрав, утре болен. Бързо, без никой да те пита- искаш ли- не искаш ли!? Имаш ли пари за антибиотик, нямаш ли?! И грипът вече не е това, което беше. И той стана капиталист- империалист- експлоататор! Хваща те и ти изтисква силиците докрай, даже и живота ти взима накрая. А пък за парите да не говорим- пари за лекари, за витамини, за един антибиотик, за втори, за трети...Докато едно време не беше така. Тогава и грипът беше човек, беше другар- комунист. Идваше, но някак другарски, с грижа и мисъл за работническо- селската класа. Предупреждаваше отдалече, че ще те разболява. Правеше го чак с някаква неохота, сякаш се извинява: "Прощавай, другарю, ама план за петилетката гоня и трябва да те разболея най- много за ден- два!" Е, как да не се разболееш с кеф така, а!? И всичко минаваше с едно, най- много две хапчета аналгин хинин. Но такава беше повелята на Партията: "Да изпълним петилетката за три години!" А грипа, вместо за три дни- за един! И грипът беше човек, комунист- спазваше повелите на Партията- вместо за три дни, за един...
А сега, какви времена настанаха- грипни! Грипът- и той капиталист, феодал, народен враг, империалист, шенгенец, взима ти здравенцето...Парите, та и живота! Точно като един същий разбойник, застава срещу лицето ти, и казва: "Парите или живота!?"...
...Отговарям: "Животът, парите ми трябват!" За погребение!

Интервю със Сашко и Невичка

...без цензура

Татко Пепи: Щастливи ли сте?
Сашко: Еми, да, малко!
Невичка: Ами, да, голямо!
Татко Пепи: За какво мечтаете?
Сашко: Еми, да бъда цели 80 седмици на море.
Невичка: Да отивам на морето и да плувам!
Татко Пепи: Какво си пожелавате?
Сашко: Да съм магьосник.
Невичка: Аз калинка. А на мен ака ми се!
Татко Пепи: Доволни ли сте от живота?
Сашко: Горе- долу, гадно- тъпо...
Невичка: Доволна съм и ти ми даваш капки!
Татко Пепи: Какво ще кажеш на читателите на този блог?
Сашко: Аз се казвам Александър Петров, обаче, за съжаление не знам улицата как се казва. И това е.
Невичка: Читатели, татето е на компУтъра и пише нещо! Айде де, мен ака ми се де! Наакам се у гащите...

п.п. Тук интервюто спира поради чрезвичайни причини

Двигателят на Берта Бенц

Това е Берта. Берта Бенц! Гледайки тази нейна снимка, без да знае, че това е Берта Бенц, кой би предположил, че тя е първата жена- автомобилист. Кой би предположил, че тази нежна и крехка жена от снимката е дръзнала да измине 180 километра- разстояние, което дори за един съвременен автомобил не е малко. А за двутактовата бензинова триколка, шофирана от Берта, която имала мощност от 0, 88 конски сили и развивала максимална скорост от 15 км. в час- това направо е било подвиг. За Берта обаче- това не е било подвиг, а просто любов. Тя е виждала как изобретеният от съпругът й двигател, не се приема на сериозно. Виждала е как той унива и губи вяра в себе си. И типично по женски, без много да му мисли, импулсивно, запалва триколката, качва двете си деца и натиска газта до ламарината! Сред пушек, съскане и гръмовен тътен- Берта тръгва на своето пътешествие. През това време, съпругът й Карл дори и не подозирал какво прави тя. В един момент жена му просто била изчезнала. Какво пък- сигурно е отишла до комшиите, на чаша чай и плетка. А Берта отишла на...майната си. 180 километра от Майнхайм до Пворцхайм. На едно място спряла , за да прочисти бензиновата тръба с иглата на шапката си. След това пък й се наложило да си сваля жартиера, за да облицова с него един оголил се електрически проводник. В едно селце забила здраво спирачките пред слисаните от ужас селяни и попитала къде е ковача, за да й затегне разхлабилата се верига на двигателя. Не виждали дотогава автомобил, селяните си помислили, че самият Луцифер е дошъл от черната преизподня за душите им. Ковачът веднага бил извикан! И Берта продължила своя път...
Каква ли гледка е било- изискан файтон, теглен от породисти коне, в него дремещи от скука аристократи... И изведнъж, с гръм и трясък, с мръсна газ ги изпреварва една жена, с лице, опушено и нацапано с моторно масло, махаща им за чао, гледаща някак извинително, сякаш иска да им каже: "Извинявайте, че ви изпреварих, ама ми е тежък десния крак!"...
...И така Берта достига до Пворцхайм. Достига до своя подвиг- да измине цели 180 километра с двутактова триколка, доказвайки, че съпругът й е създал работоспособен и надежден двигател, който заслужава да бъде патентован и масово произвеждан. Но освен това, тя доказва и още нещо, което е много по- велико от възможностите на двигателя с вътрешно горене- възможностите на Любовта. Която е най- големият и най- силният двигател с вътрешно горене. Двигателят на Берта Бенц, биещ двутактово в нейните гърди- отляво!

Човекът като произведение на изкуството

Гледам снимките на децата ми. От най- ранната им възраст до днес. И сякаш пред очите ми се разкрива картина. Виждам първите снимки от двуизмерния видеозон- това са първите щрихи. Неясни, без конкретни черти- само фон. Фонът на картината. След това снимките от триизмерния- чертите леко се избистрят, сякаш изплуват от тъмните дълбини на море. И ето ги снимките след раждането! Сгърчени от спазъм черти, мътни очи, прозрачна кожа със зачервени петна. Картината в суров вид, дори отблъсващ- сякаш художникът още не знае накъде да поеме, ръцете му още не са сигурни, боите му не са приготвени добре и оставят грапава следа. Но само след месеци картината е вече друга- цветовете са по- меки, с нежни нюанси, линията е овладяна и очертава ясно и точно контурите. Очи, устни, носле, вежди- лицето се разтваря като листата на цвете, огряно от пролетно слънце. Всичко става детайлно конкретно. Става релефно. Всяка една черта се освобождава от излишното, сякаш е шлифована, и картината става не просто форма, а съдържание. Накрая се появява гласът и тогава картината напълно оживява. Гласът със своя тембър, емоция и музика- той е последният липсващ щрих, който превръща абстракцията в конкретност. Конкретността на човешката личност- неповторима като произведение на изкуството...