Писма до моите деца

Следите остават 31.01.

2012-01-31T11:51:00.002+02:00

Следите наистина остават. Накъдето и да се обърна, ги виждам. И спомените оживяват, прожектирани на черно-бяла лента, която се върти с тихо пращене...
Виждам плочките в двора и си спомням как ги наредихме с татко. Работихме едно цяло лято. Татко изпипваше търпеливо нещата. Мереше плочките под конец, за да бъдат идеално равни...А ние с брат ми - още деца, му помагахме, но умирахме от отегчение. Всеки наум си мислеше: "Отиде ми лятната ваканция заради тези тъпи плочки!" Татко ни усети, че присъстваме само тялом, но не и духом. Затова ни даде сами да редим плочките и да ги замазваме с цимент. Тогава разбрахме защо толкова бавно работеше баща ни. Защото тази работа доставяше истинско творческо удоволствие. И защото хубавите работи наистина стават бавно!...
Виждам дървената стопанска постройка в задния двор. На нея пък се научих да кова пирони. Но преди това се научих да кова...пръсти, защото още нямах точен мерник и улучвах ръката си, която придържа пирона. Спомням си как веднъж се подкачих с татко, като го помолих той да ми държи пироните при коването. А той ме попита: "Ти не можеш ли сам да си държиш и да ковеш?!" Отговорих му: "Мога, но ме е страх, че ще си размажа пръстите с чука!" Бях прочел подобен виц в един вестник и исках да го изпробвам с баща ми. Успях да го разсмея!...
Ето го и навеса за колата. Спомням си, че преди да започнем да го правим, с баща ми тежко се скарахме. Затова първия ден излязох да работя сам по него. Навън беше отвратителен студ! А аз се мъчех като звяр, но без никакъв резултат, защото нямаше кой да ми помогне да вдигна тежките ламарини. Вдигах ги и сам, но много малко не ми достигаше - нелепо малко, за да ги вдигна до необходимата височина. Трябваше ми само една протегната за помощ мъжка ръка, която да задържи ламарините, когато тежестта им стане непоносима и ръцете ми не издържат сами. Тази ръка не закъсня - протегна се при поредния ми и може би последен отчаян опит за вдигане. Това беше ръката на баща ми, който беше излязъл, защото не е могъл да ме гледа как се мъча. Не се извинихме един на друг за скарването, но мъжката работа рамо до рамо в студа ни сдобри и без думи. И когато свършихме работата, отново бяхме баща и син-приятели! Тогава още не знаехме, че това е последната ни работа заедно и че съвсем скоро ни предстои да се разделим завинаги...
Неизбежното се случи - разделихме се! Но следите остават. Остава пътеката, застлана с плочки, по които да мина. Остава навесът, под който да се скрия, когато вали. Остават и дъските, заковани с пирони, които се забиват право в сърцето ми...след толкова много години!Особено днес- на 31.01.

"Просто само една картичка!"

2012-01-30T15:17:00.002+02:00

Днес имам Рожден ден, но още вчера вечерта получих подарък. И то какъв!... Разбрала, че утре имам Рожден ден, Невичка поиска от майка си картичка и седна да я "надпише". Наведе главица и започна мило старателно с трепереща ръчичка да пише чертички на нейния си детски език. След като "надписа" картичката, започна да търси подарък. Но Мамето още не беше купила подарък и нямаше какво да й даде. Ами сега!? Невичка заплака, че няма подарък за мен. Въобще не прие обясненията на майка си, че има време за подарък- Рожденият ден е утре. Тя плачеше безутешно. И потърси утеха при мен. Дойде, прегърна ме и още по- горко се разплака. Хълцайки, повтаряше: "Аз имам просто само една картичка, просто само една картичка и нищо друго!"Еееех, мъничка душичка, как можех да й обясня, че това е най- достатъчното нещо, което имаше и което можеше да ми подари!? Но Невичка е един малък- голям непримирим боец- не се отказа, докато не намери разни нещица, които да ми подари. Събра от чекмеджето ми- четки за зъби, употребяван одеколон, ножче за бръснене- сложи ги в едно найлоново пликче и пак дойде при мен. "Вече имам подарък!", сияеше тя. Но не ми го показа, щяло да бъде изненада. Цяла вечер стискаше ли , стискаше пликчето в ръчичка, сякаш се боеше да не го изпусне и да не го изгуби. Гледах я отстрани и сигурно така ще я запомня за цял живот, докрай, колкото и голяма да порасте. Тя ще бъде пред очите ми все така мъничка, приведена над подаръчето си, стискайки пликчето, за да го опази до това толкова далечно утре, когато ще бъде моят Рожден ден!....

Кой е създал буквите (според Сашко)

2012-01-27T10:31:00.002+02:00

Честно, аз мисля, че преди хиляда години Кирил и Методий са стоели на масата и са мислели какви ли букви да измислят. Гледали масата и така съчинили буквата "М"! Гледали всички предмети, но не измислили две букви. Кирил отворил хладилника и взел една ябълка. Казал: "Това е хладилник, започва с "Х", а ябълка с "Я"!" Така Методий записал всички букви. Те имали списък, в който записвали съчинените думи и букви. При още хиляда години хората разбрали кой е създал нашите букви!

27.01.2012 г. Сашко

Мама и тате обич голяма!

2012-01-26T14:07:00.002+02:00

Мама и тате обич голяма,
те за нас се трудят,
те нас ни прехранват,
те пари изкарват, да не сме бедни!

Те всичко ни купуват,
а ние как да им се отблагодарим?
Една прегръдка и целувка,
ще кажат те "Стига ни това!"

Те в мрачните зори отиват,
мама следобяд, а тате чак на другия ден.
Те, ако се карат, само за добро,
да се научим на добро.

Мама и тате обич голяма!

26.01.2012 г. Сашко

Поуките от "Коста Конкордия"

2012-01-18T11:58:00.001+02:00

1- ва поука: Понякога може да загазиш и на плитко.

2- ра поука: Един морски капитан, особено ако той е италиански, не трябва да вярва на максимата, че тихите води са най- дълбоки. Уви, не са!

3- та поука: ...Дали пък капитанът на кораба не е българин!? Типично по български е действал на принципа "всеки сам да се спасява"!

4- та поука: Италианците се страхуват от екологична катастрофа...Ами, така е- като си нямат цигани, които да им вдигнат кораба за скрап и железничари, които да източат нафтата!

5- та поука: Това, че морето ти е до колене, не винаги трябва да те насърчава да влизаш в него.

6- та поука: Очевидно между корабоплаването и политиката има много сходства. Капитаните, както и политиците, управляват евакуацията на потъващите от...брега и убедено твърдят, че нямат никаква вина, защото нещо ги е подвело.

7- ма поука: Колко е плитко едно море, зависи от това колко дълбоко газиш.

8- ма поука: Не е опасно, когато морето е плитко, по- опасно е, когато умът на капитана е плитък.

Текезесарски кон

2011-11-04T10:40:00.001+02:00

Това се случи отдавна- когато Дивият запад беше на Изток. Бях дете и
прекарвах лятната си ваканция на село. Това беше лятото, през което се
строеше новият краварник на ТКЗС- то. Да, обаче кооперативната "ГАЗ"-
ка се беше счупила и тухлите за строежа се прекарваха с каруци. Дядо
караше една от каруците и на всеки курс до тухларната в Багренци
вземаше и нас, дечурлигата от махалата. Ние си умирахме да бъдем
заедно с дядо, но не точно заради него, а заради Дорчо- любимият ни
кон. Дорчо не беше обикновен кон- той беше текезесарски кон! А
текезесарските коне тогава бяха истински левенти- с горда стойка,
релефно очертани мускули, дълга, буйна грива и войнски достолепно
излъчване. Да държиш юздите на тези хали, които не трепваха, дори
когато дърпаха каруца, пълна с 60 чувала картофи на полето- това беше
мечта на всяко дете! Но дядо беше професионалист- не ни даваше юздите
на Дорчо, защото това не беше шега работа, а каруца, пълна догоре с
тухли. Една погрешна команда с юздите и каруцата щеше да се обърне по
върлото. А то беше едно върло- душата да ти излезе! Даже "ГАЗ"- ката
трудно се изкачваше, та кон. Но нямаше друг път- ТКЗС- то беше най-
горе, на високото. Затова дядо викаше с всичка сила по Дорчо: "Дий,
вълци те яли!" Тази команда звучеше грубо, но ние всички разбирахме,
че това е мъжкият начин, по който дядо изразяваше уважението си към
усилията на коня. Дорчо също разбираше, затова безропотно напрягаше
всички сили и дърпаше, но каруцата застрашително скърцаше под тежестта
на товара и едва помръдваше по стръмния склон. Пот се лееше по тялото
на коня, мускулите му се напрягаха до скъсване, пръхтеше и гледаше с
разширени от усилие очи, докато накрая не спря по средата на пътя.
Беше много тъжно да видим как един несломим боец сведе глава под
непосилната тежест на тухлите. Дядо викаше ли викаше "Дий, дий, дий!",
но Дорчо стоеше на едно място със сведена глава, сякаш се срамуваше от
поражението и поглеждаше някак виновно към нас, децата. Но най-
малкият от всички, един къдрав палавник, по детски наивно не беше
изгубил вярата си в силата на Дорчо, и му викна с чуруликащо гласче:
"Давай, Дорчо, давай!" Тогава видях най- красивият кон през живота си-
Дорчо как потрепна от това детско гласче, силно изпръхтя и тръгна
неудържимо напред. Това вече не беше обикновен кон- това беше
текезесарски кон, който не се спираше пред нищо. Той вървеше напред, а
ние след каруцата... Още я виждам пред очите си- как се отдалечава и
се превръща в една малка, далечна точка на хоризонта. Толкова далечна-
някъде там на Изток.

Червейчето на Невичка

2011-10-31T18:07:00.004+02:00

Днес Невичка дойде при мен и проплака: "Тате, па бате уби едно червейче!" Гледаше ме право в очите. Стана ми неудобно от нейния поглед- в него беше цялата надежда на света. Но надежда за какво- червейчето беше вече убито. Отидох при Сашко. Той си копаеше в пясъка, без да подозира, че е бил обвинен в геноцид срещу човечеството, пардон- срещу...Срещу едно червейче! Да, точно това си мислех- за едно червейче ли сега ще се разправяме!? Ама Невичка стоеше зад мен и очакваше изпращане на Сашко на военен трибунал. Започнах с предварителния разпит: "Саше, верно ли, че днес предумишлено си умъртвил по особено жесток начин едно червейче!?" Сашко ме погледна с широко отворена уста. "Каквооооо!?" Невичка се намеси: "Аз те видях как го уби!" Сашко продължаваше да недоумява- дали въобще беше забелязал, че е убил червейчето? Може да е било и непредумишлено, при трудова злополука...Ама не- Сашко загря: "А, червея ли- да, убих го, и какво!?" Невичка окрилена, че истината е излязла наяве, заяви с патос: "Ти уби червейчето с лопатката!" Сашко още повече недоумяваше: "Ама вие за едно червейче ли сте?!" Невичка веднага изстреля отговора си: "То беше добро червейче!" Сашко вече не издържа: "Да бе, добро червейче- бебешка работа!" Трябваше да се намеся. Направих го по най- назидателния начин: "Добро- лошо, ти си го убил!" Сашко вече се обърка и се опита да ни успокои: "Нищо не може да му стане..." Е, да, след като вече е умряло- повече от това какво може да му стане!? Невичка се намеси най- адекватно: "Извини му се!" Е, това пък вече беше прекалено- да се извиниш на един червей, умрял при това. Аз ако трябва да се извинявам на всички мравки и охлюви, които съм сгазил досега с колата...Но всички те бяха анонимни, а това червейче беше червейчето на Невичка- най- доброто червейче на света. Но и най- умрялото. Как можехме да го спасим? Ами толкова просто- като го забележим, макар и да е само едно малко червейче. Така, както беше направила Невичка.

Правата на таткото (домашна по Околен свят)

2011-10-11T11:29:00.004+03:00

На това в шаха му казват "мат с пешка"- не знаех какво да напишем в графите "Права на татко", "Права на мама", които трябваше да бъдат попълнени за домашна в учебната тетрадка по Околен свят. Позачесах се, където не ме сърбеше и се опитах за кой ли път да потърся някъде в "сървъра" на главния си мозък файл с данни за моите права като баща. Ама не и не- нямаше такъв "файл". Ако главният ми мозък наистина беше компютър, сигурно щеше да ми отговори по обичайния начин: "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж". Вместо информация за права, ми излизаше информация за задължения. Хиляда и едно задължения излизаха, но нито едно право. В израз на безсилие се троснах на Сашко, който си бъркаше отегчено в носа: "Кажи бе, кажи какви права имам- това е твоя домашна, не моя!" Сашко си извади пръста от носа и ядосан, че съм прекъснал приятното му и вкусно занимание, извика: "Откъде да знам бе, тате!" Да бе, верно- то аз не знам, та той! "Аз даже не знам какво означава тая дума- право!", добави Сашко и зачака да му я обясня. Нов мат! Как да обясня на дете във втори клас какво означава думата право. Почесах се на същото място, където продължаваше да не ме сърби. Сашко усети, че изпадам в неловка ситуация и се опита да ми помогне по своя си детски начин: "Право е сигурно нещо да правиш, а?!" "Аха!", отговорих, без да съм сигурен какво означава това мое "аха"- да или не. Сашко усети, че не съм сигурен в отговора си и тихо, почти подмолно ми подсказа: "Да вземеме да питаме мама, а!?" Речено- сторено. Ама май и мама не знаеше, защото веднага започна да ми изброява всичките хиляда и едно задължения- да ходя на работа, да помагам в домакинската работа..."Ей, ама това не са ми права, а задължения!" "Ти като задължения ли ги разбираш!?", настръхна тя. Егати, сега пък оставаше и да се скараме заради една домашна по Околен свят! Затова се оттеглих без бой. Сашко ме гледаше отчаян: "Тате, сети се де, какви са ти правата!?" И в този сюблимен момент, напоен с хамлетовски драматизъм, аз промълвих своето прозрение: "Имам право да съм глава на семейството!" Сашко ме погледна недоверчиво: "Глава!?!?" Главата не му разбираше от такива метафори, затова му обясних, че това означава все едно директор на училище. Така де, той знаеше, че в училище директорът е шеф на всички. Обаче, ходи му обяснявай, хвана се буквално: "Ама ти не си директор, работиш друго!" Ох, майко, главата ще ме заболи! Започнах да му обяснявам, че това е метафора, пък той не знае какво е метафора, а аз не зная как да му кажа какво точно е метафора- оплетох се като петел в кълчища. Накрая тропнах на масата и ревнах: "Пиши, каквото ти кажа, че накрая не глава, а шамар на семейството ще стана!" И така се разбрахме с правата. Напълно без право да пита и да получава обяснения, Сашко написа, каквото му продиктувах. Важното беше, че щеше да отиде с домашна по Околен свят. А дали разбра какво означава "право"- това аз не го разбрах, та той! Разбрахме само, че от тези права на всички ни докривя!

10- те закона на Смъртта

2011-10-05T11:20:00.001+03:00

1- ви закон:

Смъртта започва с раждането и свършва...със смъртта.

2- ри закон:

Не е задължително да умреш, за да си умрял.

3- ти закон:

Смъртта е задължителна част от живота, но животът не е задължителна част от смъртта...Точно по тази причина мнозина пропускат животът като част от смъртта. (за повече информация по въпроса- прочетете Библията)

4- ти закон:

Не смъртта, а животът убива- обаче той винаги си има алиби.

5- ти закон:

Мнозина могат да пропуснат да живеят, но никой не може да пропусне да умре.

6- ти закон:

Най- често срещаната смърт е страхът.

7- ми закон:

Разбери как живееш, за да разбереш как умираш.

8- ми закон:

Най- преките пътища до смъртта са...българските.

9- ти закон:

Смъртта може да те раздели с враговете, но не и с приятелите.

10- ти закон:

Смъртта и любовта толкова много си приличат...И двете идват, когато най- малко ги очакваш. И двете си ги търсиш. И от двете няма спасение. И от двете можеш да умреш...

п.п. "Не смъртта разделя хората, а липсата на любов между тях!"
Джим Морисън

Един работен ден на Господ

2011-09-09T15:28:00.003+03:00

Как ли минава един работен ден на Господ? Сигурно става още преди изгрев слънце, за да провери дали слънцето ще изгрее и този ден, защото може и да не изгрее. Подобно на автомеханик Той запретва ръкави и започва профилактика на цялата вселена. Преглежда на канала всички закони на математиката, физиката, химията и биологията, от които зависи Живота. Затяга тук- там, където има хлабини. Заслушва се в земната ос- леко потропва и стърже- сменя веднага шарнир, сипва масло. На Слънцето са му изгорели аварийните светлини и мигачи- сменява ги. Запълва озоновите дупки с алфалт, за да не пропадне планетата в тях и да счупи някой носач или амортесьор. Сменя сегментите на гравитацията, че й е паднала компресията. И така вече слънцето може да изгрее. След това Господ сяда да почине, но докато седи, си преглежда мейлите- 2 милиарда! Всички искат нещо от Господ. И всички не знаят какво точно искат, но го искат на момента. Само едно дете знае какво точно иска- да дойде края на света, защото не му се тръгва на училище от 15- ти септември. Може ли Господ да откаже на едно дете?! Разбира се, че не! "Учебната 2012 година е близо, потърпи, мое дете!"- отговаря му Той. След това Господ отива на среща със Смъртта, за да обсъдят колко човешки живота ще свършат днес и защо. Отново всички, които трябва да умрат, ще умрат, защото са престанали да живеят по време на живот. Други пък въобще не са започвали да живеят, защото отлагат за утре- днес са много заети . Жалко- такива и Господ не може да ги спаси, затова Смъртта получава разрешение да действа. Но с уговорката, ако някой осъзнае, че днес е ден първи от остатъка на живота му, от остатъка на любовта му, от остатъка на нежността му, Смъртта да го отмине. Никой не го осъзнава- затова и днес Смъртта отново е неизбежна. Както и Живота. Точно с него неизбежно се среща и Господ, за да решат кой и защо ще се роди днес. Решават да се родим аз и ти...Да, точно аз и ти. Но защо? Дори само защото аз и ти, макар и въобще да не се познаваме, един ден може да се разминем на улицата, казвайки си "Добър ден!", от което денят ни да стане наистина добър. За Господ и Живота това е достатъчна причина да ни има! След срещата с Живота, Господ отива до Съда, където има милиони съдебни дела. От толкова много ангажименти, Той закъснява за обвинението на Главния обвинител по делата- Дявола, но не закъснява за оправданието. А оправданието е самият Той, даже има и веществени доказателства- един дървен кръст и две прободени длани. В края на деня, когато започва да се свечерява, Господ отива при децата, за да послуша техните молитви преди сън. Колкото и да уморен от деня, Той никога не се уморява да слуша по детски искрени молитви, затова ги изслушва всички. И си записва всяка едно желание, за да го сбъдне. Така- някъде там в края на деня, в края на бележника Му остават записани Неговите думи: "Едно дете ме помоли 15- ти септември никога да не идва. Защо пък не?! Така и на мен ще ми останат само още 6 работни дни, а на 7- мия ще си почина. Точно като при Сътворението!"...

Здравноосигурителният дневник на една ламя

2011-08-11T09:52:00.000+03:00

Ден първи:

Днес се събудих с болки в гърлото. Отидох на лекар. Лекарят каза: "Отвори си широко устата!" Отворих я. "Гърлото ти е огън!", каза със сетни сили лекарят, преди да изгори жив. Изглежда, че говореше буквално!

Ден втори:

Гърлото продължава да ме боли. Отидох на друг лекар. Той реши да ми преслуша гърдите. "Вдишай дълбоко и издишай!"...И този лекар стана жертва на професията. Издишах!

Ден трети:

...Назначиха ми витамини за лечение на гърлото. А после - защо съм изяла тримата братя и златната ябълка!? В аптеката нямаше никакви витамини! Иначе защо ми е златната ябълка?!

Ден четвърти:

Днес имах главоболия! Отидох в аптеката и казах на аптекарката: "Имам главоболия!" Тя ми каза: "Всеки си има главоболия!" Тъпачка! Не виждаше ли, че имам три глави? Толкова ли беше трудно за разбиране, че искам аналгин!?

Ден пети:

Главите продължават да ме болят, та две не виждам. Опс, сбърках аритметиката! Казва се "главата ме боли, та две не виждам". Обаче аз имам три глави, значи "главите ме болят, та три по две- шест не виждам!" Е, след тези сметки вече ще ми се пръсне главата! Къде е юнакът, който искаше да ми отреже главите!?

Ден шести:

Отидох на преглед за главоболията до окръжната болница. Върнаха ме, защото не съм била дошла по клинична пътека...Е, тия крила защо са ми!? Много по-бързо ми е да прелетя, отколкото да вървя по пътеки!

Ден седми:

К'во да правя, хванах първата пътека и отидох до болницата пеша. Обаче пътеката, по която съм дошла, не била клинична. Ама как да не е клинична бе!? Колко хора станаха клинични случаи, като ме видяха да вървя срещу тях!

Ден осми:

Дойде юнакът, който отдавна искаше да ми отреже главите. Посрещнах го с искрена радост: "Добре си ми дошъл, режи ги!"...Обаче юнакът така се втрещи от изненада, че хвана първата клинична пътека за 4- ти километър.

Ден девети:

...Дали пък не съм и аз за 4- ти километър!? Отидох. Приеха ме веднага с диагноза "раздвояване на личността". Но аз си държах и на трите глави, затова претендирах за диагноза "разтрояване на личността". Решиха, че се натягам за пенсия по болест и ме пуснаха да си ида по живо - по здраво.

Ден десети:

Не ме убиха тримата братя, не ме уби и юнакът, но май ще ме убие българското здравеопазване, което гледа на мен като на животно, вместо като на гражданин. А аз може да съм ламя, но съм българска ламя - български гражданин. Така че имам всички здравноосигурителни права. Но изглежда правата ми са само на приказки. И сигурно затова ще си умра като... приказен герой! Амин!

10- те закона на Щастието

2011-08-04T09:59:00.002+03:00

1- ви закон:

Няма нищо по- лесно и просто от Щастието.

2- ри закон:

Няма нищо по трудно и сложно от това да повярваш в 1- ви закон...

3- ти закон:

Щастието е като светлина в края на тунела- за едни то е невидимо и те виждат само тунела, за други е почти видимо и те виждат светлината в края на тунела, за трети е напълно видимо и те виждат- тунел, светлина и приближаващ влак. А най- добре знае какво е щастието машинистът, който вижда как трима нещастници седят на релсите, мислейки, че са щастливи.

4- ти закон:

Допълнение на 3- ти закон: Ако си застанал на пътя на Щастието, то е неизбежно- ще те блъсне! И ще умреш щастлив...

5- ти закон:

Щастието, колкото и да го търсиш, няма да го намериш- то само ще те намери.

6- ти закон:

Допълнение на 5- ти закон: Ако искаш да те намери Щастието, не го търси. И не се крий!

7- ми закон:

Пътят към Щастието е околовръстен- минава през другите хора, за да стигне до теб. Но винаги можеш да минеш и напряко, ако другите хора те правят нещастен.

8- ми закон:

Щастие и Нещастие- дели ги само една отрицателна частица "НЕ". Тази отрицателна частица можеш да бъдеш само ти.

9- ти закон:

Всеки е щастлив до доказване на противното.

10- ти закон:

Допълнение на 9- ти закон: Всеки е и нещастен до доказване на противното...

Послания до Господ

2011-08-03T15:54:00.003+03:00

"Тате, ти нали преди нас ще видиш Господ?" Онемях! Откъде пък на Сашко му хрумна този въпрос? Но той и Невичка очакваха настоятелно отговора ми- гледаха ме право в очите. Затова, без много да мисля, отговорих: "Да, сигурно преди вас ще умра и пръв ще видя Господ!" Така де, какво друго можех да им кажа. Но разговорът продължи с нов детски въпрос: "Тогава ще можеш ли да Му кажеш да ми помага по математика за трудните задачи!?" Сашко, както винаги беше припрян- аз съм още здрав- прав, той ме погреба по бързата процедура и изпрати на Онзи свят...и то само заради едни задачи по математика! Преди да възроптая, Невичка се включи със свое послание: "Кажи на Бог, че не е грозен!" Сашко веднага я смъмри: "Тая па, не се казва, че не е грозен, а че е хубав!" Стана много сложно, чак аз се обърках, а трябваше да знам какво точно да кажа на Господ. Невичка проплака: "Той не е грозен!" Веднага се намесих: "Разбрах, разбрах, ще Му кажа, че не е грозен!" Боже, казах го с такава сериозна интонация, като че наистина утре ще се срещна с Господ и ще Му предам посланието на Невичка. Тръпки ме побиха! Ама на мен още ми се живее! Но нямаше връщане вече назад- малките се въодушевиха и се занадпреварваха да ме засипват с послания до Господ. Сашко беше най- деен: "Кажи на Господ да ми прати една кофа със сладолед!" Невичка мигновено се включи, за да не остане по- назад: "И на мен!" Обаче Сашко се замисли, че вместо само една кофа, може да има много повече, затова заръча: "Кажи на Господ да направи така, че всички хора да изчезнат и само аз да остана на света, та да влизам в магазините и да си ям сладолед без пари!"...Е, не! Това щеше да е най- нелепият Апокалипсис- заради сладолед. Невичка изстена: "А за мен сладолед!?"...
...Изведнъж въпроса за сладоледа измести теологичната тема и аз си отдъхнах- нямаше да ми се налага да предавам всички тези послания. Поне засега. Но знам ли, Господ може вече и да ги е чул, защото в Библията е написано, че там, където двама или трима са събрани в Негово име, Той е помежду тях...Затова, ако настане Апокалипсис, да знаете, че това е заради сладоледа на Сашко и Невичка...

Да се изкачиш отново нависоко

2011-07-19T21:12:00.001+03:00

Петьо беше отсъствал половин година от работа. Половин година кракът му беше в гипс, след като падна от скелето на монтажа. Казват, че времето лекува...Но понякога то, колкото лекува, толкова и разболява. И наистина счупената кост на Петьо за половин година зарастна, но нещо друго остана пречупено в него- куражът му. След падането Петьо започна да се страхува от високото. Започна да се страхува дори от самата мисъл за качване нависоко. Това беше един подмолно разяждащ го, унизителен страх, от който той не можеше да се освободи. Освободи се от гипса, от патериците, но не и от страха. А му предстоеше завръщане на строителната площадка- точно там, където преди половин година беше паднал. Как щеше да се качи отново горе, на скелето, където неговите колеги монтираха топлоизолационни плоскости върху външната стена на десетия етаж?! Само като погледна нагоре и коремът му се сви на топка, сърцето му започна да пулсира учестено, а пред очите му изплува на мъчително забавен кадър падането преди шест месеца. Очите му отново видяха онази фатална погрешна стъпка встрани и последвалото политане надолу. Техническият, който посрещна Петьо, усети страха му, затова го изпрати долу при изкопните работи. И той не възрази- въздъхна примирено и тръгна с наведена глава. Вече там беше неговото място- не просто долу, а най- долу, в изкопа. Това сякаш беше дъното на неговото падане. Но отнякъде го видя бай Христо бригадира. Видя наведената му глава и викна по него с всичка сила: "Ей, къде надолу, къде надолу!?" Бай Христо викаше със строгия глас на баща, който мъмри детето си. Този вик сепна Петьо и той вдигна глава. Бай Христо не беше много по приказките, затова каза кратко и ясно: "Мястото ти не е долу, а горе!" И посочи с ръка десетия етаж така, сякаш беше командир, който изпраща войниците си в решителна атака. Този толкова обикновен, но толкова човешки жест на доверие вдъхна кураж на Петьо и той направи първата си стъпка нагоре. Беше много трудна стъпка, но в ушите на Петьо звучеха думите на бай Христо: "Мястото ти не е долу, а горе!"...
...Бай Христо наистина беше прав- мястото на Петьо беше горе. Когато се качи там, той почувства отново свежият повей на вятъра и широтата на простора, които беше изгубил.

SMS- и до Господ

2011-07-18T18:18:00.003+03:00

Първи SMS: Господи, случайно ти намерих телефонния номер. Пиша Ти СМС, защото се притеснявам каква сметка ще навъртя, ако Ти звънна- Небесното царство е далече, извън времето и пространството, ваучерът ще ми свърши само да Ти кажа едно "Здрасти!"! А аз искам толкова неща да Ти кажа...Отговори ми, когато имаш време. Ще си оставя телефона на вибрации, че сигурно Ти звъниш с гръм и трясък, а при мен е вече нощ и ще събудиш децата.

Отговор: Не ти звъннах, защото от режима на вибрациите ще стане земетресение А да разклатя цяла България само за едно "Здрасти!", ще бъде цинично...Затова ти пиша: "Здрасти! Не се притеснявай да ми звъннеш, Небесното царство е съвсем близо- само на една прошка разстояние! Затова не е страшно, че ваучерът ще ти свърши, по- страшно е, ако вярата ти свърши. Тогава дори едно "Здрасти!" няма да можеш да ми кажеш...

Втори SMS: Господи, как да бъда сигурен, че Ти ми пишеш!? Това наистина ли е Твоят номер?

Отговор: Бъди сигурен, че Аз ти пиша, защото всеки друг, ако му изпратиш подобен СМС като първия, ще те прати там, където само Господ може да праща- по дяволите! Затова не ми задавай повече подобни въпроси, че животът ти, пардон- ваучерът ти ще свърши...

Трети SMS: Вярвам Ти, Господи, но това е наистина невероятно- Ти да имаш телефонен номер! Към кой оператор си?

Отговор: Не питай! Към Арахангел Михаил съм- той изпраща всичките ми съобщения до хората...

Четвърти SMS: Изтръпвам! Вече ще ме е страх при проблем да говоря с оператор.

Отговор: Защо? Моят оператор ще ти даде отговор на всички въпроси.

Пети SMS: Арахангел Михаил отговор ли е на всички въпроси?

Отговор:Не, само на два.

Шести SMS: Само на два?!

Отговор:Всички въпроси са...само два.

Седми SMS: И кои са те?

Отговор: Или? Или?

Осми SMS: Ха!...Или? Или?

Отговор: Или си в Рая. Или си в Ада.

Девети SMS: Дали?

Отговор: Нали?

Десети SMS: Свършва ми ваучера, това е последният ми СМС. Имам пари само за още един въпрос: "Ще се видим ли скоро?"

Отговор: Ако не се видим, ще си пишем...Но понеже ваучерът ти свърши, ще ти пратя съобщение по...Арахангел Михаил. Дерзай!

Размислите на един ангел- пазител

2011-07-07T10:08:00.004+03:00

Първа мисъл:

Да бъдеш ангел- пазител е все едно да бъдеш футболен вратар. С тази разлика, че футболният вратар трябва да спасява неспасяеми топки, а ангелът- пазител- неспасяеми грехове! И още една разлика: футболният вратар стои на голлинията на вратата, ангелът- пазител- на голлинията на живота...

Втора мисъл:

Няма неспасяеми грехове...

Трета мисъл:

...Но има неспасяеми хора.

Четвърта мисъл:

Трета мисъл нямаше да я има, ако всички хора разбираха втора!

Пета мисъл:

Всеки човек си мисли, че ангелът- пазител трябва да опази човека...А пък всеки ангел- пазител си мисли, че човекът трябва да опази ангела- пазител. Затова и двамата са толкова трудни за опазване!

Шеста мисъл:

Най- трудни за опазване за лесните хора! И обратно.

Седма мисъл:

Всеки ангел може да бъде пазител, но не всеки пазител може да бъде ангел...Това хората най- трудно го разбират и се опитват сами да пазят себе си.

Осма мисъл:

Само завистта и ангелите- пазители нямат почивен ден, защото и на двамата работата им доставя еднакво удоволствие!

Девета мисъл:

Ангелите- пазители работят с хора, но въпреки това не им плащат вредни...

Десета мисъл:

Е, десета мисъл да ме убиете, не мога да измисля! Аз все пак съм ангел- пазител, а не мислител. Да му мислят хората!

Баба Надежда още е жива

2011-06-27T15:12:00.003+03:00

Познавах отдавна баба Надежда. Когато ме видеше, тя винаги ми се усмихваше- с блага, кротко простодушна и всепрощаваща усмивка на майка, която вижда своето любимо дете. Макар че аз не бях нейно дете. Не бях й никакъв дори. Просто познат. Бяхме се запознали на мястото, където работех. Но преди три години аз напуснах това работно място и отидох на друго. Така повече не видях баба Надежда- цели три години. Тя беше много възрастна жена и всеки път, минавайки през центъра на града, очаквах със свито сърце да видя нейния некролог, залепен на някой стълб. Колко много мои възрастни приятели, които познавах от старата си работа, ги видях по този начин- гледащи ме за последно сбогом от залепен некролог. А как не исках да видя баба Надежда по този жесток начин! Защото толкова щеше да ми липсва нейната усмивка, когато я видя така- гледаща ме втренчено застинала от някаква снимка...
...След три години се наложи да се върна за кратко на моята стара работа. Веднага попитах колегите: "Жива ли е баба Надежда?!" Очаквах най- страшния отговор- "Не!" Но отговорът беше такъв, на какъвто въобще не смеех да се надявам: "Баба Надежда още е жива и утре ще дойде пак!" Боже, баба Надежда беше още жива и утре ще дойде пак!!! Зарадвах се така, сякаш не просто баба Надежда беше още жива, а Надеждата въобще. Надеждата, че има някъде някой, който ще ти се усмихне с блага, кротко простодушна и всепрощаваща усмивка на майка, която вижда своето любимо дете. И нещо повече- това щеше да се случи толкова скоро...Утре!

Топ 5- най- култовите фрази на Сашко

2011-06-18T10:46:00.003+03:00

5. Виждам как Сашко си яде ноктите на ръката и го питам: "Саше, толкова ли са ти вкусни ноктите?!" А той съвсем кулинарно сериозно отговаря: "Е, вкусни са, ама не са по- вкусни от сополите!"...

4. Сашко се прибира късно вечер след игра на улицата, просва се на леглото и казва с мъченически глас: "Оооох, днеска цял ден съм бил на крак и не съм си починал!"

3. Уговарям Сашко за един час през деня, в който той да чете от задължителните книги за училище. Той обмисля сериозно предложението ми, след което още по- сериозно отговаря: "През деня съм много зает, тате, трябва да си играя, да карам колело..."

2. Котаракът ни изчезна безследно за три дни, след което се върна с изнемощял вид на дрогиран хипар. Всички го гледахме и се питахме къде ли е бил. Отговорът дойде със страшна сила от Сашко: "Три дни е бил на секс!"

1. Сашко разказва за разговор между децата на улицата. Темата е кой какви задължителни книги за училище чете...Сашко: "Апа един Веско каза, че сега чете некви приказки от Ханс Грим!"

Моята сестра Невена

2011-06-12T12:21:00.002+03:00

Бележка: Сашко дори не подозира, но вече е съавтор в този блог. Всеки ден го карам да упражнява краснописа и вернописа си, пишейки съчинения по зададена тема. Реших, че ще е хубаво тези съчинения да станат част от блога...Приятно четене!

Първо съчинение: Моята сестра Невена

Невена е хубава и добра. Мила и послушна, кротка. Нежна и забавна. Неви знае 22 песни и бързо ги помни. На рождения ден на тате изнесе цял концерт и аз. Всички ни ръкопляскаха. Понякога я дразна, но това не значи, че не я обичам. Много я обичам!

11.06.2011 г. Сашко

Бележка: Ех, Саше, Саше, колко си мил- толкова, че на места чак си излъгал, тате! Пишеш, че понякога дразниш Неви, а то е постоянно, но това наистина не значи, че не я обичаш...Напротив- обичаш я толкова много, че дори и твоята мечешка душа се разнежва върху белия лист хартия!

Сделано в СССР

2011-06-09T12:39:00.003+03:00

Най- накрая реших да си подредя шкафчето. А то отдавна "плачеше" за подреждане. Изглеждаше така, сякаш в него беше избухнала ръчна противопехотна граната. Затова извадих всичко и започнах да подреждам. Но изпод купа с вещи намерих нещо, което отдавна не бях виждал- старият часовник на татко. Ха! Започнах да го разглеждам като археологическа находка. Това беше стар съветски ръчен часовник- "Польот" (в превод от руски- Полет). Целият беше в драскотини, очукан и със следи от капки разтопен метал, падали върху него, докато татко е заварявал с електрожена, на който цял живот работеше в местното ТКЗС. Металните му стрелки бяха ръждясали и спрели на о4:20 часа, а датникът му на събота- 2- ри. За капак и надписът върху циферблата- "Сделано в СССР"...Времето за този часовник беше спряло- в буквален и преносен смисъл, хронологически и геополитически. Всякак. Защото не беше нито о4:20 часа, нито събота- 2- ри, нито пък СССР. Но, когато навих часовника, той тръгна...Тик- так, тик- так. Стрелката на секундарника започна да върви неудържима като съветски танк срещу Берлин. Залепих ухо до циферблата- да, работеше! Сложих часовника на ръката си и го сверих с точния час и точната дата. Само не можах да го сверя с точния размер на ръката- верижката му беше нагодена по големината на татковата китка. И нямаше начин как да бъде регулирана. Съветската инженерна мисъл не беше предвидила такава възможност. И добре, че не беше предвидила- защото щях ли да видя колко е била голяма и силна ръката, която е носела този часовник?! Щеше ли да има свободно разстояние да сложа моята по- малка ръка на нейното място, на нейния пулс- там, където вече я нямаше, точно под цифеблата на часовника?! Точно под надписа "Сделано в СССР"!

Чудото на Сашко

2011-04-21T09:18:00.002+03:00

Количките на Сашко. Те просто изчезнаха. Потънаха в дън земята. Първо започна да ги търси Сашко. Търси ги с часове. След това потърси помощ от нас- от мен и от Мамето. Започнахме и ние да търсим. Но нищо! Нямаше ги никъде. Къде ли не ги търсихме. Сашко се отчая. Посърна. Седна уморен на леглото си и затвори очи. Нещо започна да си шепне. Гледах го и не знаех как да го утеша. Но в следващия момент той отвори очите си, стана и тръгна със сигурна крачка към една от кошниците с играчки. Разрови леко играчките и извика: "Количките!" Ха! Намери ги. Сашко ме погледна и каза: "Помолих се на Господ да ме заведе при количките!" И Той веднага го беше завел...Егати! Случи се едно малко чудо. Защото къде ли не ги търсихме тези колички, дори и в тази кошница...Сашко изтича веднага навън, за да си играе с количките. А аз останах в стаята и се огледах. Той беше тук, макар и да не Го виждах. Вярвах, че е тук, защото само преди миг беше хванал Сашко за ръка и го беше завел при количките. Беше оставил цялата си друга сериозна работа на Бог, за направи нещо толкова простичко човешко и бащинско- да заведе едно дете до любимите му играчки. Беше оставил раждания и смърти, болести, войни и природни катаклизми, всичко, чувайки една обикновена, но искрена детска молитва...
...Предстои Великден. Чудото на Възкресението! Най- голямото чудо. Аз пък си мисля, че има и много по- големи чудеса, на които Господ е способен. Като това, за което ви разказах. Ако не вярвате, че това е по- голямо чудо, попитайте Сашко...Или пък самият Господ!

Кажете "и на Петър"!

2011-04-20T00:36:00.003+03:00

Аз съм един най- обикновен средностатистически Петър. Само Петър. След името ми не стои руски- царственото "Велики". Защото просто не съм велик. Нито пък съм апостол на вярата, за да стои пред името ми християнски- мъченическото "Свети". Защото просто не съм светец. Не съм нито Петър Велики, нито Свети Петър, но съм Петър- само Петър. Точно, както ангелът небесен от евангелията в Библията казва на жените, които откриват, че тялото на Исус го няма в гробницата: "Той възкръсна! Отидете и кажете това на всичките Му ученици и на Петър..." Ангелът не казва нито "и на Петър Велики", нито пък "и на Свети Петър". Казва само Петър. "И на Петър" Така, сякаш говори за някой си най- обикновен средностатистически Петър, какъвто съм аз. Но Ангелът затова е Ангел, защото винаги знае какво да каже и как да го каже, така, че да го разбере всеки средностатистически Петър, който ще прочете думите му един ден, та било то и след цели 2000 години. Той казва "...и на Петър", защото знае, че аз като един истински Петър, не правя изключение от порочната петрова практика да се отричам от Исус и след това горко да съжалявам за постъпката си. Да, наистина- правил съм го. Дори не три, а сто и три пъти, докато петелът пропее. И само аз си знам как съм виел от болезнено самосъжаление, как съм се мразел заради малодушието си и как не съм се и надявал Той да си спомни за моето име. Но...Ангелът продължава да е там- в празния гроб на възкръсналия Исус, очаквайки да дойдат на сутринта оплакващите Го жени, за да им се усмихне и да им каже: "Той възкръсна! Отидете и кажете това на всичките Му ученици и на Петър..." Сякаш ангелът е там най- вече, за да каже тази блага вест не на жените, не на всичките ученици, а "И НА ПЕТЪР"! Аз съм Петър и знам защо това е така. Защото всеки Петър на тази земя дори и след 2000 години продължава най- неистово да има нужда да чуе това- своето име сред останалите имена. Своето предателско име сред имената на верните. Да чуе името си точно там, където най- малко го очаква- в списъка на получилите прошка!

Магаренцето на Господ

2011-04-17T13:08:00.003+03:00

Спомням си как Мадона дойде в България. С кортеж от полицейски коли, возейки се в лъскаво черен джип- "Порше Кайен". Феновете я очакваха екзалтирани по пътя, всеки с тайната надежда да я зърне поне за миг отблизо. Обаче стъклата на джипа й бяха тъмни и никой не я видя. Но поне й видя джипа- голям, скъп и мощен. Колко ли конски сили имаше под капака му!? 150- 200! Най- малко! Та това е Мадона...
Щом една Мадона дойде така, как ли ще дойде Господ в България? Сигурно с още по- голям, скъп и мощен джип. Та това е Господ! Но какво ще стане, ако Той пак реши да дойде по същия начин, както някога влезе в Йерусалим- възседнал едно малко магаренце. О, Боже! Сигурно нашите правителствени и неправителствени организации в защита на животните ще възкликнат: "Ама, как така ще язди горката животинка- това е нарушаване на нейните чест и достойнство!" Активисти на тези организации веднага ще свалят Госпд от магаренцето, на което спешно ще бъде оказана хуманитарна помощ. В същото време търговците ще се възползват от повишеното търсене на цветя, нужни за посрещането на Господ, и ще вдигнат спекулативно цените им. Този акт финансово- контролните институции ще изтълкуват като процес на разрастване на сивата икономика, за което ще бъде обвинен самият Господ, защото именно Той с идването си косвено Го е инспирирал. За целта веднага ще Му бъде назначена одитна проверка, която да установи размера на финансовите щети, нанесени на държавата. Ще бъдат иззети всички цветя, които постилят пътя на Господ, за да бъдат използвани като веществен доказателствен материал в съда. Най- накрая ще се включат и баретите от НСБОП. Те ще са изтълкували покорното вървене на 12- те апостоли след Господ като поведение на хора, които са насилствено заставени да вършат това. Медиите веднага ще гръмнат с новината "Нова заложническа криза! 12 мъже са похитени!" Криминалният психолог Тошко Тодоров ще започне преговори по телефона с Господ: "Ще те наричам Иван!" Господ ще Му отговори: "Не, наричай ме Исус!" Тошко ще продължи: "Кой си ти?" Господ ще отговори така, както вече е отговорил и в Бибилията: "Аз съм това, което съм!" Което психолозите ще анализират като проява на сигурен симптом за изживяно тежко детство от субекта, правещо го крайно опасен и некомуникативен. Бойко Борисов съответно ще се включи с обещание, че ако се предаде, полицаите няма да Му ударят дори и един шамар, камо ли да го разпъват пак на кръст. От БТВ новините ще издирят приятели на Господ, които ще разкажат пред камерите, че в дъното на цялата криза има любовна афера- всичко това Той Го прави от несподелена любов. Президентът Първанов пък ще обвини правителството, че със своята финансова и социална политика е довело не само всички българи, но и Господ до отчаяние. Футболният коментатор Петър Василев ще се включи с коментар, че Господ наистина е българин. Така цяла България ще заври и закипи, вместо с радостни възгласи "Осанна!", с диви викове "Разпни го!" И на Бойко Борисов ще му бъде почти толкова лесно да разпъне Господ, колкото на Пилат някога, защото и за това пак няма да бъде той виновен, а социалистите. А пък и това ще стане точно преди местните избори, с което ще си гарантира спечелването на народния вот...
...Така Господ пак ще бъде разпънат. И всичко това заради едно най- обикновено магаренце. Магаренцето на Господ, с което Той реши да дойде, въпреки че можеше да Го направи като Мадона- с джип "Порше Кайен", с тъмни стъкла, без никой да Го види отблизо...

Война за "на мама на гльото"

2011-04-16T20:45:00.006+03:00

От дълбока древност до наши дни войните винаги са се водили за територии...Така е било и така ще бъде. Да, ама ние водим война за..."на мама гльото", както го нарича Невичка (в превод: на мама леглото). Което пак си е един вид територия. Претенции за тази по- спорна от Ивицата Газа територия имат три страни- аз, Сашко и Невичка. Реално обаче спорим не за самото "гльо" (легло), а за Мамето. Защото, ако не беше Мамето на това гльо, то щеше да си бъде просто едно най- обикновено гльо. Както, ако Ирак нямаше нефтени кладенци, щеше да си е един най- обикновен Ирак, за когото никой нямаше да води война. Обаче, както е в глобалната политика, така стана и в нашата съвсем локална домашна политика- започнахме война не за гльото, а за на мама гльото, респективно- за нея. Тя беше нещо като нефтен кладенец, без който не можем. Първа Невичка най- вероломно нападна спорната територия. Наложи физическо присъствие в една трета от гльото. Защо една трета ли? Ами, защото е мъничка и няма физическата възможност да заеме останалите зони. Те обаче бяха светкавично заети от Сашко, който имаше физическият ресурс да заеме не цялото, ами и повече от цялото гльо, защото си е едро мече. Така че накрая не остана място не само за мен, но и за самата Маме, на която си е леглото. Тя как само не изпадна от него, избутана в една крайно периферна ивица, по- тънка и от ивицата Газа. А за мен останаха само някакви мизерни парчета от територията, на които не можех и да стъпя, без да настъпя някой от всичките гъсто населени обитатели. Затова използвах силата на своето физическо превъзходство- изхвърлих всичките си опоненти на пода и се дислоцирах до Мамето. Така обаче си спечелих двама върли варагове, които сплотени от общата си нерадостна съдба на победени, започнаха дълга и изтощителна партизанска война срещу мен. Те бяха навсякъде и никъде, нямаше фронт, нямаше правила на войната. Дет се вика- войната стана асиметрична. Легна до Мамето, а под юргана се крият те- партизаните. Уж ги няма, а ги има. Посягам да прегърна Мамето, а напипвам нечия скрита в дълбока нелегалност под завивките детска главица. И сигурно това щеше да продължо по дълго и от стогодишната война, ако един ден Мамето не издържа и каза, че напуска гльото, защото й е омръзнало да спи на една тясна ивица. А??? Самозабравили се в битки за на мама гльото, бяхме напълно забравили за самата нея. Сякаш гльото беше станало по- важно от самата Маме. Но изправени пред Апокалипсиса да изгубим Мамето, всеки един от нас преосмисли териториалните си претенции. Всеки си зададе въпроса кое е по- важно- гльото или Мамето, формата или съдържанието!? И кога едно нещо е твое- когато го имаш заради себе си, или когато го имаш заради самото него!? Както и- дали, печелейки едно нещо, не го губиш!? Въпроси, въпроси, въпроси! Глобални въпроси. Но за разлика от мен, моите териториални съперници работеха на принципа "Мисли глобално, действай локално!"...И докато аз мислех глобално, те действаха локално- също като едни Аспарухови прабългари трайно, държавно- творчески се поселиха на мама на гльото...А Мамето!?
...Еееех, Мамето! Някога тя си беше само моя- не я разделях с никого. Докато сега- трябваше да водя глобални и локални войни, за да си я върна, за да я спечеля отново. Но пък, като се замисля- това е най- хуманната война, която някога е водена! Нали!?...

Раннопубертетски истории

2011-04-14T10:00:00.002+03:00

Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...
..."Омръзна ми живота!", простена Сашко с шекспиров драматизъм на гласа. А Невичка в знак на съгласие въздъхна дълбоко и тежко като парен локомотив, изкачил вакарелското върло: "Пфффффффф". На моите пубери им омръзна рано- рано живота. И то, защото ги накарах да си оправят сами леглата. Гледаха ме с очи на смазани от буржоазния гнет труженици, в чиито гърди се надига социално- класово осъзнаване и недоволство. Невичка не издържа и заяви със заучената от анимационен филм фраза: "Аз изчезвам!" Сашко, да не е луд сам да остане да бачка, изрази солидарност с активната гражданска позиция на сестра си: "Аз също!" "Ей, а леглата кой ще ги оправя!?", увисна ми гласът в празното пространство. Отидох в кухнята, следвайки самоотлъчилите се труженици. Те вече седяха на столовете и очакваха да им се сервира закуска. "Някой ще донесе ли хляб!?", попита Сашко с мъченическо изражение на гладуващо сомалийче. Невичка пак въздъхна дълбоко и тежко в знак на съгласие. "Сашко, знаеш къде е хляба!", позволих си да кажа. И...В следващия момент се превърнах в епицентър на цялото натрупало се социално напрежение в душите и стомасите на моите пубери. Как Сашко, смазан от глада и житейските неправди, щеше да стане и да измине безкрайно дългия път от три крачки до чантата с хляба!? "Как!?", питаше той безмълвно, само с очи, събрали в себе си страданието на раннохристиянски мъченик, очакващ да бъде разкъсан от гладни тигри на римска арена. Невичка не издържа и пак проплака: "Аз изчезвам!" Сашко, събра сетните си екзистенциални сили, за да последва сестра си: "Аз също!" Но точно тук и аз не издържах. Събрах цялата акустика на устната ми кухина, компресирах я в МР 3 формат и я изкарах навън с максимални децибели: "Аз същоооооооооооооооооо!"...
...Така всички изчезнахме. Кой от справедлив гняв. Кой пък от страх да не го застигне справедливия гняв. Остана само големият въпрос: Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...

"Детство мое, реално и вълшебно"

2011-04-09T10:30:00.000+03:00

Отдавна не се бях спирал, за да погледам как някой багер копае на улицата. За последно това се случи, когато бях дете. Но тогава беше точно така, както се пееше в популярната детска песничка- "Детство мое, реално и вълшебно".Всичко беше хем реално, хем вълшебно- дори...багерите, копаещи на улицата. Беше време, в което нямаше Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали- затова пък имаше много строежи. Копаеха се канализации, фундаменти на къщи и огради...На всяка улица имаше багери. Жадни за зрелище, момчетата от махалата се събирахме около някой, копаещ на улицата багер, за да попиваме с разширени от възхита очи всяко едно движение на кофата. Бяхме малки и през очите ни всичко изглеждаше великански голямо- зъбите, кофата, рамото, веригите и противотежестите на багера. Машината изглеждаше могъща- така, сякаш пред нищо не може да се спре. Макар че много често работата спираше, тъй като багерът чупеше железните си зъби, дращейки по челото на някоя огромна, дълбоко вкопана в пръстта, скала.Тогава ставаше най- интересно...Багеристът отваряше вратичката на своята кабинка и слизаше долу в изкопа, за да огледа какво е положението. Така получавахме рядката възможност да надникнем макар и от разстояние в кабината на багера. Вътре имаше команден пулт с ръчки и светещи бутони, с които багеристът управляваше движенията на рамото и кофата. Интересна беше и смяната на счупените зъби. Багеристът запалваше цигара и през облак от синкав дим, псувайки скалата, сменяше зъбите с нови, след което се качваше и натискаше газта докрай. Двигателят ревеше като ранен звяр и кофата още по- хищно се вкопчваше в свирепата схватка със скалата. Ако стоманеното рамо на багера имаше човешки мускули, сигурно те щяха да се пръснат от напрежение под напора на мощната тяга, която идваше с грохот от двигателя. А, когато най- накрая скалата се помръдваше, всички вдигахме победно ръце с викове на варвари, които са победили Римската империя. Викахме толкова силно, че багеристът ни чуваше въпреки целият хаос от грохот и рев на машината. И ни намигваше с усмивка, от която чак сега, когато вече познавам жестовете на възрастните, разбирам, че този човек, макар и най- обикновен багерист, се е чувствал поне за миг герой. Герой в очите на едни деца...Докато сега- продължава да има багери и багеристи по улиците, но няма деца, които да ги гледат. Които да ги виждат. Защото вече има Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали. И децата гледат само измислени герои...

Нова заложническа криза

2011-04-06T12:12:00.004+03:00

Често си мисля за заложническата криза в Сливен. Мисля си за това, че всеки един от нас можеше да бъде на мястото на заложниците, на ранения охранител и най- вече- на мястото на похитителя. Защото всеки малко или много е способен на това...Аз също. Макар че, колкото и да се опитвам да си се представя как ограбвам банка, не мога. Виж някоя софийска баничарница- да! Умирам за софийски банички! Омайният им аромат така ме подлудява, че някой ден ще си сложа черна маска на лицето и ще вляза, произвеждайки хаотични изстрели: "Това е обир! Давайте баничките!" Жениците ще замръзнат на място. Но аз няма да имам време за губене. "Бързо витите банички, тутманиците!" Една от жениците ще проплаче: "Ама тутманиците са още във фурната!" Но аз ще съм подготвен за случая с...щанга и чук. Ще разбия фурната подобно на банков трезор и ще крясна към баничарките: "Вадете тутманиците!" Те, завалийките, ще простенат: "Ама още са горещи!" Е, как да не ги застрелям!? А студени ли да са!? Това вече ще ме умопомрачи- ще започна да стрелям, докато не чуя звън на телефон. Ало!? Кой мислите ще ми звъни? Разбира се- "мъжът с приятния глас". Криминалният психолог- Тошко Тодоров. И така ще започне първата по рода си заложническа криза в баничарница. Която ще продължи поне месец, защото гладен няма да остана- банички колко щеш! А обществото и медиите ще ме героизират. Всички ще казват: "Ето докъде ни доведе кризата- момчето, гладно, от отчаяние е тръгнало баничарница да ограбва!" Във Фейсбук ще тръгне подписка в моя защита под надслов "Дайте му боза, вместо правосъдие!" И ще са прави хорицата- нали с нещо ще трябва да прокарвам всички тези банички! А с какво, освен с боза...Баничка с боза- оооо, така ще си откарам поне още един месец заложническа криза. И накрая, вече станал 100 кила от кризата, ще изляза с вдигнати ръце и ще се предам на баретите. Обаче в съда няма да кажа дори едно "Съжалявам!", защото кой може да съжалява, че си е хапнал класиката в жанра- БАНИЦА С БОЗА!...
...Та така- треперете баничари! Идвам!

Малка спретната къщурка

2011-04-06T11:39:00.000+03:00

Никога не бях предполагал, че самотата е чувство, което може да бъде предизвикано от липсата на индивидуалност в сградите наоколо. Но именно чувство на самота изпитах, когато се озовах в един краен софийски квартал, в който надлъж и нашир се виждаха само блокове. Онези навъсено сиви жилищни блокове, които епохата на Социализма остави след себе си. Онези блокове, които бяха част от матрицата на тоталитарната система, унифицираща до пълно обезличаване човешката личност. Те бяха навсякъде, строени в редици като войници- еднакви, без лице и без душа. Само желязо и бетон! Вървях между тях и изпитвах почти физиологичното чувство на задушаване. Липсваше ми въздух и простор- многоетажните блокове бяха надвиснали като тежка закана, закривайки безбрежно синия цвят на небето. То се виждаше само на някакви дрипави късове, заплетени в стърчащите телевизионни антени по покривите на блоковете. Сивият цвят на бетона запълваше като фон картината на пейзажа, превръщайки го в потискащ сюрреалистичен сън. По терасите се развяваха с тих плясък простори с дрехи и чаршафи, което само подсилваше усещането за постапокалиптична самота. Калните междублокови пространства, в които паркираните коли изглеждаха сякаш са затънали в пълна безнадеждност, бяха още един щрих от сюрреализма на картината. Вятърът поклащаше с меланхолично скърцане една люлка на пуста детска площадка. А на стената на един от блоковете някой беше написал с черен спрей "КОЛАБИРА". Явно беше искал да рекламира близкото заведение, предлагащо кола и бира, но беше изпуснал съюза между двете думи, от което човек, държащ на граматиката, можеше наистина да КОЛАБИРА...От смях или от възмущение- по избор! Но на мен не ми беше нито до смях, нито до възмущение, още по- малко пък до кола или бира, защото се чувствах потискащо самотен сред тези безмълвни бетонни колоси..."Безмълвни"- сигурно звучи абсурдно. Но сградите наистина могат да говорят. Макар и без думи- само с индивидуалността на формите си. Както ми говореше малката къщичка, оцеляла в края на една уличка между блоковете. Тя се появи напълно неочаквано. Беше точно като онази от стихотворението на Ран Босилек- "Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най- напред..." Тази къщичка ми "говореше"- разказваше ми за хората, които са живели и умирали в нея, за техните големи надежди и отчаяния, за техните малки щастия и нещастия, за техните заминавания и завръщания у дома, за всичко. Разговори ме веднага- усмихна ми се с широко отворената си дворна врата, каза ми "Здравей!" с чуруликането на врабчетата под стряхата й, стопли ме с пушека, излизащ като тънък син конец през комина, изпрати ме с махащи за сбогом клони на липите в двора. И макар да минах само пътьом покрай нея, ми стана по- малко самотно. Защото тази къщичка беше дом. А у дома човек никога не е самотен!

5 причини да НЕ подариш цвете на 8- ми март

2011-03-08T10:38:00.006+02:00

1- ва причина: Сивоикономическа

Купувайки букет цветя от улицата, без да получиш касова бележка за него, ще се превърнеш от обект в субект на сивата икономика, със статут на пряко съучастващ и инспириращо въздействащ фактор върху процеса на нейното функциониране!

2- ра причина: Геополитическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш морален последовател и проводник на една тоталитарна идеологическа традиция, третираща жената като строго субординиран на мъжа субект, заслужаващ внимание единствено на този ден, което в контекста на нестабилната геополитическа ситуация в Близкия и Далечен Изток, би възпрепятствало процесите на либерализиране на авторитарните режими там и би инспирирало ново повдигане на цените на петрола на международните пазари.

3- та причина: Екологическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш активен фактор, влияещ върху нарушаването на екологичното равновесие на планетата и разширяването на озоновите дупки, след като подстрекаваш унищожаването на екосистемата на цветята и производството на целофан в индустриални количества, при което се отделят вредни отпадъци, засягащи безвъзвратно целостта на останалите екосистеми!

4- та причина: Религиозно морално- етическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в посегателството върху живота не просто на цвете, а на Божие творение, което ще бъде форма на груба намеса във висшата морално- етическа промисъл на Твореца!

5- та причина: Естетическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в осакатяването на Естетиката не само като форма, но и като реално съдържание...

...п.п. Егати и кризата! За нек'ви си 5 лева букет какви причини измислих...Ама, кво да се прави- 5 лева са си 2 литра бензин! А колата не върви на цветя, жената също, така че...Откъдето и да го помисли човек- сивоикономически, геополитически, екологически, религиозно морално- етически и естетически, 5 лева са си 5 лева! Цял Апокалипсис! А защо да е така, като може всичко да мине и с едно най- обикновено "Обичам те, мила!" Така де- 5 лева сте готови да дадете и да съсипете цялата икономика, геополитика, екология, религия и естетика, а едно "Обичам те, мила!" ви се свиди! Я се стегнете!

Родителска среща

2011-03-03T11:57:00.001+02:00

"Ходи, та да види Госпожата, че и нашто дете си има баща!", постоянно повтаряше с язвителен тон жената на Кирчо Шпакловката. И за финал на агитационната си реч неизменно добавяше върха на макаренковското назидание: "Знаеш ли какви бащи има- родителска среща не пропускат!?" След такова Цунами от женска словоохотливост, на Кирчо не му оставаше друг житейски избор, освен един- да не пропусне предстоящата родителска среща на сина си...Така, половин час преди уречения час на срещата, Кирчо пристъпи прага на училището. Макар че, ако зависеше от него, не половин, ами цял час преди срещата щеше да отиде, само и само за да избяга от периметъра на тази словестна артилерийска подготовка- "Облечи си новия панталон!", "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...Чак, когато влезе в училището и затвори входната му врата зад гърба си, Кирчо почувства, че е избягал от постоянните критични забележки на жена си и вече е на сигурно място. Беше зад стените на..."Бастилията". Така наричаха училището, в което учеше синът му. Досега Кирчо нямаше никакви предположения защо едно училище може да бъде наричано по този начин, сякаш е крепост. Но сега разбираше. Нали беше строител- шпакловчик, веднага огледа с очите си на професионалист сградата. Това беше крепостно масивна сграда, която издигаше с богатирско достолепие своята четириетажна снага. Пред входа имаше три тежко стъпили, сериозни като стражи, колони, които изглеждаха така, сякаш и земята да се разцепи под тях, няма да се поклатят. Вътре училището също внушаваше непоклатима монументалност- със солидни, мускулно напрегнати, носещи колони във фоайето, със склупторно изваяни сводове, с пъстри мозаечни подове, със стълбища от шлифован камък и тежко надвиснали тавани с релефни геометрични мотиви...Като шпакловчик, Кирчо беше свикнал да пипа изкуствени, биещи на кухо стени, направени от олекотени плоскости. Беше свикнал на бързо, лесно монтажно, "пластмасово" строителство, при което материалите са чиста химия, без нищо естествено. Докато в тази училищна сграда всичко беше много истинско, натурално- камъкът си беше камък, бетонът- бетон, тухлата- тухла. Да ти е кеф да я гледаш и пипаш. Защото всяка форма пълнеше очите и ръцете. Кирчо плъзна благоговейно треперещи ръце по стените- шпакловката галеше пръстите му като нежна кожа на девица. Майсторът, който я е направил, беше имал спокойно отмерени, ваещи движения на шпаклата. Работата му беше мераклийски изпипана, сякаш с ръка непипана. Като че не стени на училище, а на катедрала беше шпакловал...
...Гледайки как Кирчо гали стените, Госпожата се усмихна разбиращо и гласът й отекна със самотно ехо в коридора: "Строена е през 1952 година...От баща ми!" Кирчо беше изненадан в гръб- не очакваше, че и Госпожата ще подрани за срещата. Но виждайки как и тя докосва със същият благоговеен трепет стените, разбираше защо беше дошла преди всички. Защото имаше среща! Една толкова съкровена родителска среща...с баща й. Кирчо се опита нещо да каже, но думите бяха излишни. А пък си и спомни предварителния инструктаж на жена си- "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...

Женски времена

2011-03-03T11:53:00.000+02:00

Това се случило по време на войните. Били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски! Защото докато мъжете се сражавали по фронтовете, жените били всичко у дома- те бащи, те майки...Те и строители. Като баба Дона...
Баба Дона на младини била яка българка- с едър кокал, снажна и неудържима. Хала! Тя да била отишла на фронта, щяла да спечели войната, ама- на! Нали била жена, нямало как да й дадат пушка, та си останала у дома. Обаче и там било фронт- борба за оцеляване със сиромашията. А сиромашия до шия! Баба Дона- три деца ли да гледа, ниви ли да копае, ливади ли да коси, стока ли да храни!? Кое по- напред да подхване, се чудела- та затова, за да не се бави в чудене, всичко наведнъж подхващала. С едната ръка най- малкото дете държала, с другата- копаела, косяла, хранела стоката. Ама пуста стока нямала изхранване- прасето все гладно било. Когато нямало какво да яде, освирепяло, то заяждало дъските на кочината. Те били стари, изгнили- хрускало ги като солети. Днеска дъска, утре дъска- половината кочина отишла в небитието. Да духнело малко ветрец и кочината щяла да падне- държала се вече само на магия. Баба Дона улисана в работа, не виждала, че липсва половината жилищен сграден фонд на прасето. Добре, че злобната й свекърва, която все си търсела повод за заяждане с нея, веднъж с язвителна ирония подхвърлила: "Бре, па яшно прасе си имаме- днеска кочината, утре нас ше заръфа!" Погледнала баба Дона кочината- ужас! Все едно била ударена от пряко попадение на оръдеен снаряд- огромна дупка зеела назъбено черна. Отвътре се виждала муцуната на прасето, което цвилело гладно. Стъписала се баба Дона. Зима идела- с тази разбита кочина, прасето щяло да изстине, да заболее и да умре. Това означавало- глад! Никакво месо, сланина, мас и лой нямало да изкарат от него. Все насъщни неща! А прасето имало още да расте, още да се гледа, месо да трупа през зимата до Коледа. Затова баба Дона повече не го мислила, а запретнала ръкави. Действала със замах. Набрала дълги лескови клони и ги разцепила със секирата на половинки.Сплела ги на гъста плетка под формата на четири стени на квадрат, със забити колове по ъглите в земята. После изкопала глина от полето, замесила я с малко вода, плява и сол за спойка. Пък като замазала- измазала за норматив четирите плета! Така мажела, че хвърчели парчета глина на всички страни- свекървата се скрила, като че имало въздушна атака. Цялата в кал и плява- накрая баба Дона съградила от нищото нова кочина за чудо и приказ. С дебели и здрави стени, които не прасе, ами и пряко попадение от оръдеен снаряд не можело да пробие. Оставало само четирикракият новодомец да се нанесе в своя напълно възстановен жилищен сграден фонд. Макар и с голямо неудовлетворение от материала на стените, който вече не ставал за ядене, той се нанесъл и повече не посмял да роптае. И къде ще смее- били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски!

Философията на Пирон

2011-02-17T11:34:00.000+02:00

Тончо беше научен работник- кандидат на философските науки. Научната му степен беше призната от Фрайбургския университет, но не и от...баща му. Бай Рачо- стар строител, не признаваше работа, която не можеш да я видиш и пипнеш. А философията беше точно такава работа. „Вятър работа!”, както я наричаше той. За бай Рачо, колкото можеше да видиш и пипнеш вятъра, толкова и философията. Затова, докато беше жив, той все повтаряше назидателно на сина си: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не знаеш да ковнеш в стената!” Тончо прощаваше с философско снизхождение тези думи на баща си. Той знаеше цялата философия- метафизика, онтология, епистемология, етика, естетика, логика- коя от коя по- сложни и интелектуално възвишени, та един пирон да ковне в стената. Това всеки го знаеше- не беше никаква философия... Обаче беше! Тончо го разбра, когато за първи път в живота му се наложи да ковне сам един пирон в стената. Жена му беше купила стенен часовник за кухнята и го помоли да закове един пирон в стената, на който той да бъде закачен. Така дойде мигът на най- голямото и изненадващо тончово философско прозрение. А именно, че да ковнеш един пирон в стената си е цяла философия. Кога беше ковал Тончо пирон с ръцете си, свикнали да държат само писалка!? Ударът му беше неточен и вместо главата на пирона, уцели пръстите на ръката. „Охххх!”, философски възкликна Тончо и причинно- следствено по индукция и дедукция заключи, че сблъсъкът между дух и материя винаги е бил болезнен. Вторият му удар вече беше по- точен и уцели пирона, но леко накриво и той се подгъна. От което Тончо продължи да развива своята теза- контратеза- синтез, че силата на духа винаги надделява над материята и тя се огъва под неговия натиск, за да се превърне във форма, на която той да бъде съдържание. Обаче, колкото и духът да надделяваше над материята, Тончо не можеше да надделее над изкривения пирон, който се мъчеше да извади от стената, за да го замени с нов. Започна да го тегли с клещи, като че вадеше зъб, от което причинно- следствено по индукция и дедукция започна да се оронва мазилката на стената около забития пирон. Тук вече философската мисъл на Тончо капитулира пред невъзможността на неговите усилия да разрешат драматично сложната екзистенциална дилема- пирона или мазилката! Някой трябваше да бъде пожертван в схемата проба- грешка, която водеше до опитността като форма на обективно познание за света. Жертва стана мазилката- пиронът беше изваден, но зейна страшна дупка в стената. Изправен пред празнината на тази дупка, Тончо сякаш се беше изправил срещу празнината на собственото си незнание как да закове един пирон в стената. От дълбините на тази празнина, долиташе с ехо като от пещера гласът на неговия баща, който още преди години, без да е философ, а само един обикновен строител, беше казал, философски прозирайки: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не можеш да ковнеш в стената!”

Колко 3D са 3D-телевизорите, които навлизат в дома. За и против технологията.

2011-02-17T11:27:00.000+02:00

Както всяка нова технология в началото на своето излизане на пазара, така и 3 d телевизорите поляризират общественото мнение. Везните на "За" и "Против" 3 d технологията драматично натежават ту в едната, ту в другата посока, без да е ясно в чия полза ще се наклонят накрая. Едно поне е ясно- никой не остава безразличен от появата на първите 3 d телевизори на пазара. Защото тази технология е не просто технология- тя е начин на светоусещане. Или обратното- начин на НЕсветоусещане. И точно в тази контекстуална точка се заплита по хамлетовски драматично истинската дилема на въпроса "За" или "Против" 3 d технологията. Това е дилемата между осъзнатия или неосъзнат избор да светоусещаш или да не светоусещаш, приемайки нещата наготово, без място за фантазия. В този ред на мисли всяко "За" 3 d технологията е насочено към консуматорски лесното и безпрепятствено приемане напълно наготово на условната художествена кино реалност с нейните най- интимни, дори брутално триизмерни детайли. И наистина- 3 d разбулва последните тайни на образите, отмахва последните граници на тяхната съкровеност, която досега можеше само да се почувства, но не и да се види. Обаче- точно тук натежават везните на "Против" 3 d технологията. Защото искайки и без да искайки, тя ограбва човешката чувствителност и способност да се виждат образите отвъд тяхната очевидност. Какъвто например е кинообразът на Чарли Чаплин и неговият Малък човек.Черно- бял, ням- той говори само с очите си. Говори с онази фина игра на тяхното изражение, която не може да се види и с най- съвършената 3 d технология. Защото това е образът на човешката душа, а тя е много повече от триизмерна. Тя е безкрайна- затова и не може да се побере в консуматорският полуфабрикатен калъп за бързо хранене на сетивата, който 3 d технологиите услужливо ни поднасят. Тя може да се побере само в безкрая на едни най- обикновени, невъоражени с никакви технологии човешки очи. Просто човешки очи, способни да заплачат или да се усмихнат заедно с познат или непознат. Затова не е важно колко 3 d са 3 d телевизорите. Важното е, че именно нашите човешки, твърде човешки очи- са "технологията", от която зависи колко измерни ще бъдат образите. Дали само триизмерни или безкрайно измерни. Дали светоусещането ни ще бъде ограничено до технически очевидното, или ще бъде отведено до хоризонта на духовно сетивното...

Да караш на червено

2011-02-04T14:15:00.002+02:00

Мразя го този датчик! Толкова е болно мнителен- включва се при първото съмнение, че бензина в резервоара е на привършване. Понякога даже и при пълен резервоар, но когато колата е под наклон надолу или нагоре- пак светва. И започва досадно да пулсира с червения си цвят на таблото. Това направо ме подлудява! От лудост започвам да си говоря сам, дори по- лошо- говоря си с датчика: "Добре бе, добре бе, разбрах, че ми свършва бензина!" И ми идва да залепя една лепенчица върху пулсиращата лампичка, за да не я виждам. Но не го правя, защото...ще ми липсва. Да! Ще ми липсва уязвимото до болка усещане, че карам на червено. Ще ми липсва тръпката, че съм на ръба. Че мога всеки момент да угасна насред път. Че не знам докъде ще ми стигне горивото- докъде ще мога да отида...Ще ми липсва това усещане за уязвима мимолетност, което ме кара да шофирам като за последно. И което ме кара да ценя всеки един изминат километър като подарък!...
Затова го мразя, но и обичам този датчик. Защото той е като Живота- винаги на червено. Винаги на привършване. Пулсиращо жив!

Дневникът на един немски автомобил

2011-01-22T13:56:00.005+02:00

Извинявам се за почерка, ама пиша с левия шарнир, че десният нещо ми потропва и придърпва на една страна- ако пиша с него, хептен няма да ми разчетете. А и малко недовиждам- изгоряха ми оригиналните немски крушки на фаровете, сложиха ми китайски. Сега все едно съм не с фарове, а с кандилца...
...Това е дневникът на живота ми.

Ден първи- Германия, 15.11.1988 г. :

Чувам немска реч- това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм "BMW" или "Мерцедес". Е, айде от мен да мине- може и "Ауди". Ще си отживея като аристократ!

Ден първи- Германия, 15.11. 1988 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч- това е добре. Но виждам надпис "Opel" на изхода на завода- това не е добре. Значи съм "Опел"- скапах!

Ден втори- Германия, в склада на завода на "Опел":

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама- "Опел" съм!

Ден трети- На ферибота за Италия:

Отчаян съм- не само че съм "Опел", но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти- Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ще ми гръмне от напрежение- италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен...Къш- къш- къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти- Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани- луди, млади, с две лигави жабарчета- олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети- Милано, Италия:

Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна- от "Формула" 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести- магистралата Милано- Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно "Ферари"- а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести- магистралата Милано- Торино, на бензиностанция:

Видях се с един "Опел", който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. "Защо така бе, братко!?" А той, горкият, ми изстена: "Защото не са ми сменявали маслото от 5 години!" Шарнирите ми пак стрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди...

Ден десети- на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска- минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение...Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло- двигателят загрява, Олдани- не!

Година втора:

Карам с по- малко от половин картер масло- двигателят загрява, та прегрява, Олдани- не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам...смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм- значи съм "Опел"!

Година петнадесета:

Умрял съм- значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате- значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив- значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис "NO FEAR!" А регистрацията ми е пернишка...

п.п. Ще се видим в Ада!

Грип ли е, да го опишеш!

2011-01-22T11:04:00.004+02:00

Какви времена настанаха- грипни! Днеска си здрав, утре болен. Бързо, без никой да те пита- искаш ли- не искаш ли!? Имаш ли пари за антибиотик, нямаш ли?! И грипът вече не е това, което беше. И той стана капиталист- империалист- експлоататор! Хваща те и ти изтисква силиците докрай, даже и живота ти взима накрая. А пък за парите да не говорим- пари за лекари, за витамини, за един антибиотик, за втори, за трети...Докато едно време не беше така. Тогава и грипът беше човек, беше другар- комунист. Идваше, но някак другарски, с грижа и мисъл за работническо- селската класа. Предупреждаваше отдалече, че ще те разболява. Правеше го чак с някаква неохота, сякаш се извинява: "Прощавай, другарю, ама план за петилетката гоня и трябва да те разболея най- много за ден- два!" Е, как да не се разболееш с кеф така, а!? И всичко минаваше с едно, най- много две хапчета аналгин хинин. Но такава беше повелята на Партията: "Да изпълним петилетката за три години!" А грипа, вместо за три дни- за един! И грипът беше човек, комунист- спазваше повелите на Партията- вместо за три дни, за един...
А сега, какви времена настанаха- грипни! Грипът- и той капиталист, феодал, народен враг, империалист, шенгенец, взима ти здравенцето...Парите, та и живота! Точно като един същий разбойник, застава срещу лицето ти, и казва: "Парите или живота!?"...
...Отговарям: "Животът, парите ми трябват!" За погребение!

Интервю със Сашко и Невичка

2011-01-21T19:37:00.005+02:00

...без цензура

Татко Пепи: Щастливи ли сте?
Сашко: Еми, да, малко!
Невичка: Ами, да, голямо!
Татко Пепи: За какво мечтаете?
Сашко: Еми, да бъда цели 80 седмици на море.
Невичка: Да отивам на морето и да плувам!
Татко Пепи: Какво си пожелавате?
Сашко: Да съм магьосник.
Невичка: Аз калинка. А на мен ака ми се!
Татко Пепи: Доволни ли сте от живота?
Сашко: Горе- долу, гадно- тъпо...
Невичка: Доволна съм и ти ми даваш капки!
Татко Пепи: Какво ще кажеш на читателите на този блог?
Сашко: Аз се казвам Александър Петров, обаче, за съжаление не знам улицата как се казва. И това е.
Невичка: Читатели, татето е на компУтъра и пише нещо! Айде де, мен ака ми се де! Наакам се у гащите...

п.п. Тук интервюто спира поради чрезвичайни причини

Двигателят на Берта Бенц

2011-01-20T10:25:00.004+02:00

Това е Берта. Берта Бенц! Гледайки тази нейна снимка, без да знае, че това е Берта Бенц, кой би предположил, че тя е първата жена- автомобилист. Кой би предположил, че тази нежна и крехка жена от снимката е дръзнала да измине 180 километра- разстояние, което дори за един съвременен автомобил не е малко. А за двутактовата бензинова триколка, шофирана от Берта, която имала мощност от 0, 88 конски сили и развивала максимална скорост от 15 км. в час- това направо е било подвиг. За Берта обаче- това не е било подвиг, а просто любов. Тя е виждала как изобретеният от съпругът й двигател, не се приема на сериозно. Виждала е как той унива и губи вяра в себе си. И типично по женски, без много да му мисли, импулсивно, запалва триколката, качва двете си деца и натиска газта до ламарината! Сред пушек, съскане и гръмовен тътен- Берта тръгва на своето пътешествие. През това време, съпругът й Карл дори и не подозирал какво прави тя. В един момент жена му просто била изчезнала. Какво пък- сигурно е отишла до комшиите, на чаша чай и плетка. А Берта отишла на...майната си. 180 километра от Майнхайм до Пворцхайм. На едно място спряла , за да прочисти бензиновата тръба с иглата на шапката си. След това пък й се наложило да си сваля жартиера, за да облицова с него един оголил се електрически проводник. В едно селце забила здраво спирачките пред слисаните от ужас селяни и попитала къде е ковача, за да й затегне разхлабилата се верига на двигателя. Не виждали дотогава автомобил, селяните си помислили, че самият Луцифер е дошъл от черната преизподня за душите им. Ковачът веднага бил извикан! И Берта продължила своя път...
Каква ли гледка е било- изискан файтон, теглен от породисти коне, в него дремещи от скука аристократи... И изведнъж, с гръм и трясък, с мръсна газ ги изпреварва една жена, с лице, опушено и нацапано с моторно масло, махаща им за чао, гледаща някак извинително, сякаш иска да им каже: "Извинявайте, че ви изпреварих, ама ми е тежък десния крак!"...
...И така Берта достига до Пворцхайм. Достига до своя подвиг- да измине цели 180 километра с двутактова триколка, доказвайки, че съпругът й е създал работоспособен и надежден двигател, който заслужава да бъде патентован и масово произвеждан. Но освен това, тя доказва и още нещо, което е много по- велико от възможностите на двигателя с вътрешно горене- възможностите на Любовта. Която е най- големият и най- силният двигател с вътрешно горене. Двигателят на Берта Бенц, биещ двутактово в нейните гърди- отляво!

Човекът като произведение на изкуството

2011-01-19T18:55:00.000+02:00

Гледам снимките на децата ми. От най- ранната им възраст до днес. И сякаш пред очите ми се разкрива картина. Виждам първите снимки от двуизмерния видеозон- това са първите щрихи. Неясни, без конкретни черти- само фон. Фонът на картината. След това снимките от триизмерния- чертите леко се избистрят, сякаш изплуват от тъмните дълбини на море. И ето ги снимките след раждането! Сгърчени от спазъм черти, мътни очи, прозрачна кожа със зачервени петна. Картината в суров вид, дори отблъсващ- сякаш художникът още не знае накъде да поеме, ръцете му още не са сигурни, боите му не са приготвени добре и оставят грапава следа. Но само след месеци картината е вече друга- цветовете са по- меки, с нежни нюанси, линията е овладяна и очертава ясно и точно контурите. Очи, устни, носле, вежди- лицето се разтваря като листата на цвете, огряно от пролетно слънце. Всичко става детайлно конкретно. Става релефно. Всяка една черта се освобождава от излишното, сякаш е шлифована, и картината става не просто форма, а съдържание. Накрая се появява гласът и тогава картината напълно оживява. Гласът със своя тембър, емоция и музика- той е последният липсващ щрих, който превръща абстракцията в конкретност. Конкретността на човешката личност- неповторима като произведение на изкуството...

Когато Животът те води с 10 на нула

2011-01-18T09:17:00.003+02:00

В. беше дете на улицата. Един истински Хъкълбери Фин. С баща пияница и майка, която беше избягала с друг мъж. В. нямаше живот- имаше оцеляване. И някъде там, между живота и оцеляването, беше неговото трудно хъкълберифинско детство. Детство, изживяно по улиците- по уличните футболни мачове...
На терена В. беше боец- играеше със сърце и душа, по- точно- той не играеше, а гореше. Докато ние, неговите съотборници, кой от кой по- голямо мамино синче, играехме вяло, без да печелим и губим нищо. Та ние си имахме всичко! Но В. си нямаше нищо- имаше само футболната игра. Имаше само един- единствен, неистов шанс- там, на улицата, във футболен двубой да победи Живота. Но как можеше да го направи, като имаше за съотборници такива лигльовци като нас?! Няма да забравя как играехме срещу отбора на една от съседните махали- бяха все яки дангалаци, от които ние всички се страхувахме. Само не и В. Но неговите кураж и усилия не бяха достатъчни- затова падахме с отчайващото 10 на НУЛА! Един от съперниците дори подхвърли отегчено: "Има ли смисъл да играеме повече!?" Ние мълчехме равнодушно, готови да се откажем. Но В. изрева с цял глас точно срещу лицето му: "Ще играеме докрай!" И взе топката...
...Този дрибъл беше нечовешки, беше неистов. В. тръгна сам срещу всички. Минаваше през трупове. Гладен, мръсен, зъл, жесток, жив, красив...Той тичаше така, сякаш нищо не можеше да го спре. Накрая стигна до вратата и преди да шутира, изрева като вараварин: "А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!" Вратарят избяга, а В. съвсем лекичко вкара топката в опразнената врата. 10 на 1! В. се обърна и ни погледна- очите му блестяха може би от гняв, а може би и от нещо друго. Засрамени от случилото се, ние се вдигнахме на отчаян щурм. Не можахме да вкараме повече голове, защото това не беше като на филм с щастлив край- това беше животът. Загубихме, но играхме докрай. И запазихме най- ценният резултат в живота ни- 10 на 1. Резултатът на нашето човешко достойнство...

Особености на българският родителски манталитет

2011-01-14T11:17:00.004+02:00

Тя беше яка немкиня- едра като текезесарска кобила. Краката й дебели- все едно гледаш две здрави букувици, които ако резнеш, ще можеш да се изгрееш половин месец в люта зима. Ханшът й- могъщ като СССР по времето на Сталин. А гърдите- такива ядрени бойни глави светът не познаваше от разгара на Студената война. Напращели- само да ги погледнеш, ще експлодират с гръмовен тътен. А мъжът й- зорлем жив, завалията! Един такъв слаб, съсухрен, чак кора от суша хванал- да речеш да копнеш по него с кирка, сигурно кирката ще отскочи. Седи и гледа със стъклено безизразен поглед в една точка- музеен експонат! А децата- рошаво руси, луничави. Момчето- същински Емил от Льонеберия, момичето пък- Пипи Дългото чорапче. Вилнееха като отвързани добичета във вагона. Колко исках да дремна малко във влака след работа- е, не! Емил от Льонеберия тропаше за цял кавалерийски полк със своите дебели зимни обувки по пода на купето. А Пипи издаваше някакви нечленоразделни звуци от олигавената си уста, които наподобяваха на микс от конско пръхтене и свинско грухтене: "Пррррр- гррррр!" А майка им ги гледаше с будистки невъзмутимо спокойствие, повтаряйки: "Гуд, гуд, гуд!" Какво гуд бе, какво гуд!? Емил от Льонеберия как не ми се покатери на главата, ползвайки я като стъпало, за да се надвеси на отворения прозорец. Ама викам си: "Айде да не се излагаме пред чужденците!"- запазих самообладание и отместих подметката на Емил от лицето си. Направих разбираща физиономия, с която казвах без думи: "Деца, какво да ги правиш!" Море, да ми беше мое дете- какво да го правя ли!!!!???? Кога ше му шибна два шамара, та ше му се активира цялата стомашно- чревно- отделителна система. Обаче- не! Немкинята продължаваше да не се трогва. Немецът пък хич. Тоя дали въобще беше жив, или пренасяха за по- евтино по влака- труп!? Егати тия стоманени нерви немски! Децата вече се бяха надвесили на отворения прозорец- 50 % от анатомиите им се рееха във въздушното пространство извън влака. А немкинята пак повтаряше: "Гуд- гуд- гуд!" Какво гуд бе, какво гуд- сега да минеше бургаския влак по другата линия и немчетата щяха да се приберат наполовина липсващи в купето. Значи- от вътре ми завря и закипя, като ги гледах тия деца надвесени. Боже, пък и аз съм баща на две деца. Ако бяха мои, щях да се хвърля, да ги дръпна. Бе и аварийната спирачка щях да дръпна- това търпи ли се!? Но немският родителски манталитет беше друг- непоклатим! Като дойче марката някога. И еврото сега. Немкинята пак си повтаряше гуд, та гуд. Докато моя балкански, български родителски манталитет отвсякъде стрепера баджаците от страх и нерви. Затова накрая, като видях, че децата се поумориха и започнаха да задремват върху безкрайната анатомия на майка им, аз имах сили само да изпъшкам на чист немски: "Гуд, гуд, гуд!"

Очите никога не лъжат

2011-01-14T10:59:00.003+02:00

...Очите никога не лъжат- очите на дете.
Защото те са чисти като синьото небе...

Тези дни Невичка е малко тъжна...Познава се по очите й, които никога не лъжат...

3- 4 градуса по скалата на надеждата

2011-01-13T14:44:00.000+02:00

Обичам го този уличен термометър! Защото, колкото и да е кучи студ навън, той винаги отчита 3- 4 градуса отгоре, И на мен, колкото и да ми е ясно, че термометърът най- безочливо ме мами, започва да ме облива вълна от мека топлина, сякаш съм пийнал глътка гроздова ракия. Става ми едно топло, чак си свалям шапката, разкопчавам ципа на шубата- идва ми по гащи да се съблека! Затова, когато стигна до таблото на термометъра, заставам и гледам в него, докато не ми изпише градусите. А то първо ми показва поне три безкрайно досадни пъти колко е часът. После ми изписва името на някаква фирма- също три, мъчително бавни пъти. Но аз чакам, макар вече да се превръщам в ледена статуя. Сигурно отстрани приличам на просяк, очакваш подаяние. И аз наистина съм такъв, но очаквам градуси. 3- 4 градуса подаяние. 3- 4 градуса топлинка! И си ги получавам. Толкова е просто, че чак е...просто. Как едни цифри, изписани на електронно табло, могат да те стоплят и в най- големия студ. Затова си мисля- защо пък по улиците да не има и електронни табла, които да изписват "Обичам те!" Колко ли хора ще се почувстват малко по- обичани, прочитайки го?! Или пък да излиза надпис- "Не си сам!" Тогава колко ли хора ще се почувстват по- малко самотни, след като го прочетат?! А колко ли хора ще се усмихнат, ако им излезе надпис "Днес къде ти е усмивката?!" Този въпрос действа безотказно- винаги усмихва...Пък макар и навън да е кучи студ. Всеки заслужава 3- 4 градуса подарена топлинка. Това не е техническа грешка- това е надежда!

Да изореш нивата тичешком

2011-01-12T10:41:00.005+02:00

Дядо Стоил лежеше в същата болнична стая, в която и татко. Той беше голям човек- едър като вол. И много обичаше да разказва весели истории. Макар че животът му угасваше, той разказваше ли разказваше. Сякаш това беше неговата последна съпротива срещу настъпващата смърт. Няма да забравя неговата последна история. Разказваше как се оженил още на 16 години- бил дете. Жена му и тя. Само че той бил едро дете, тя съвсем дребничко. Но, ех, любов- взели се още деца. И отишли на нивата да орат. Жена му водела коня, дядо Стоил натискал ралото. Ама нали още дете, кога ти бил орал дотогава- редовете му излизали криви, та криви. Мъжете от съседните ниви започнали да му се смеят на кривите редове. Жена му търпяла- търпяла, пък накрая взела нещата в свои ръце. Буквално! Избутала дядо Стоил от ралото и застанала на неговото място. Изгонила го да стои и да гледа отстрани, даже не искала и да води коня. И като шибнала коня, като го прищпорила, пък като заорала! Хала! Не се удържала- орала почти тичешком. Мъжете замлъкнали. Защото редовете й били прави като по конец. А тя била една такава мъничка, нежничка, но огън! Анастасия! Дядо Стоил изричаше с такава любов нейното име. И имаше защо- тогава тя беше спасила неговата мъжка чест...
...Тази история разсмя цялата болнична стая. За миг всеки забрави болежките и отчаянието, представяйки си как мъничката Анастасия шибнала коня и го подкарала да оре тичешком, а дядо Стоил гледал отстрани заедно с мъжете с отворена уста...
Баба Анастасия беше отдавна починала и оставила дядо Стоил вдовец. Затова всички се смеехме, както и самият дядо Стоил, но една издайническа сълза се плъзгаше по бузата му, защото точно сега в тези последни часове живот той така имаше нужда от своята мъничка, огнена Анастасия, която да му се притече на помощ, както беше направила тогава.
...На другата сутрин, когато дойдох да видя татко, в болничната стая беше някак тягостно тихо. Погледнах към леглото на дядо Стоил- то беше празно. Нямаше го. Завинаги! Беше си отишъл от Живота през нощта- някак изведнъж. Решително, със замах- точно както би направила и неговата мъничка, нежна, но огнена Анастасия!

Лицето на Щастието

2011-01-11T14:52:00.008+02:00

Познавате ли Щастието? Помните ли го? Или е било толкова отдавна, че вече сте забравили как изглежда. Вече сте забравили неговото лице. И когато го срещате на улицата, се разминавате с него като с всяко друго непознато лице...
Сигурен съм, че това е така, макар и да не си признавате. Всички сме забравили лицето на Щастието. Та колко отдавна не сме били щастливи. Или пък сме били, но за някакъв мимолетен миг. Как да запомним лицето на Щастието. Познаваме лицето на Нещастието, но не и на Щастието. Лицето на Нещастието го виждаме всеки ден- по телевизии, по вестници, списания, Интернет. Та дории и в собственото си огледало, когато се оглеждаме вечер след тежък ден...
Хм, лицето на Щастието!? "Та то има ли лице?", ще измрънкате.
Има! Ето го!...
Там- там- горе! На снимката. Това е лицето на Щастието. То е щастливо, защото е Щастие. И най- вече, защото е щастливо, без да знае как да бъде щастливо. Просто щастливо, без принуда и напън. Без да знае дори, че е щастливо. Защото е само на 3 годинки. Точно, съвсем точно на 3 годинки, навършени днес...
А на 3 годинки не знаеш нищо- дори, че си щастлив. Или нещастен. Не знаеш и че си жив. Но не знаеш и че има Смърт- затова в един смисъл си безсмъртен. Не знаеш колко е дълга една минута, един час, един живот. Не знаеш нищо излишно, само най- необходимото, а именно- как да бъдеш щастлив, без да го искаш...
Наистина! Тази усмивка е, без да е искана. Усмивка! Не е усмивка за пред вас, или за пред мен, за пред фотоапарата, или зад пред когото и да...Тя е само за пред Господ, Който е създал усмивката, за да бъде точно такава- без да е искана, за пред никого, просто за пред себе си, от себе си, за себе си. За усмивката като усмивка. За едното Щастие...
А накрая ще ви оставя за размисъл един голям въпрос: Дали в преследване на Голямото щастие не пропускаме Малкото!?
Дали?
А най- накрая- ще кажа и най- важното: Честит Рожден Ден, мое Щастие! Щастлив съм, че познавам лицето ти и че имам възможност всеки ден да го нацелувам, като го видя!

Разказ за един Йоан на Ивановден

2011-01-07T11:35:00.004+02:00

Исус го е наричал Воанергес, което е означавало "син на гръм". Най- вероятно го е наричал така заради неговият горещо темпераментен и избухлив нрав. Но неговото истинско име е било Йоан. И въпреки нравът му, той е бил един от любимите апостоли на Христос- един от тримата "приближени ученици". Защо пък е бил толкова любим на Бога този младеж?...
...Защото Господ обича обикновените. А Йоан е бил един най- обикновен рибар.
...Защото Господ обича хората със силен или слаб характер, но характер- искрен, както на Йоан.
...Защото Господ обича искрените. А Йоан е бил искрен- и в гнева си, и в нежността си. Едни от най- искрено нежните и мили обръщения в Библията са тези, които той използва в посланията си- "Дечица!" и "Възлюбени!".
... Защото Господ е знаел, че един ден целият свят ще има неистовата нужда да чуе някой да се обръща по този мил начин към него- "Дечица!"
...Защото Господ обича верните. А Йоан единствен остава докрай с Исус. Следва Го вярно през целият Му път на страдания от Гетсимания до Голгота.
...Защото Господ обича всеки един Йоан...и то не само на Ивановден. А всеки ден, в който Йоан или Иван, или Драган, или Петкан, без значение на името, а на човека, който го носи, бива такъв, какъвто е бил апостол Йоан- обикновен, искрен, гневен и нежен, но верен докрай. И мил докрай, макар и видял с очите си най- голямата жестокост на Голгота, но въпреки това, съхранил нежността си към хората, за да напише до всеки един от нас днес, милото и простичко: "ДЕЧИЦА!"

Януари, мой, януари!

2011-01-07T10:30:00.002+02:00

Януари е моят месец. Някои не го обичат, защото е най- студен, безмилостно суров, месецът след коледните и новогодишните празници, когато всеки е преял, препил и е уморен, а трябва да тръгва на работа, да започва отначало годината, живота си, всичко. Защото е просто Януари- първият месец, първият работен ден, неизбежното начало на безкрайните делници- понеделници...
Но Януари е моят Януари- месецът, през който съм се родил преди 34 години. Месецът, през който се родиха и двете ми деца. Както и Татко. А скоро разбрах, че и един мой много скъп приятел също е роден през Януари...
Боже, колко сме го чакали да дойде Януари. Докато Мамето беше бременна с децата, всеки й повтаряше "Стискай до януари!". Как треперехме да не роди точно на връх Нова година! Затова всички се молехме за Януари. Чакахме го като Месия. Гледахме за него да се появи на календара, както моряците на Колумб са гледали да се появи земя на хоризонта след дългото и изтощително плаване през океаните...
...И Януари никога не закъсняваше да дойде- дойде навреме за Сашко, дойде навреме и за Невичка. И двамата се родиха в Януари. Сашко малко на косъм- на 2- ри Януари, ама януари. Ех, Януари, Януари...През Януари чух тези най- вълнуващи думи в живота ми: "Имате син!" и "Имате дъщеря!" През януари видях за първи път моите деца- току- що родени, на някакви си броени януарски дни. Стоех под прозореца на Родилното и гледах как Мамето ми показва Сашко, а след това и Невичка. Плачех от умиление и бащините ми сълзи се стичаха по лицето, измръзнало от суровия януарски студ- за първи път не го усещах, защото ми беше топло на душата!...
Ех, Януари, мой, Януари! Тогава беше и Рожденият ден на Татко...Още усещам наболата брада по бузите му, която бодеше устните ми, докато го целувах, честитейки неговия рожден януарски ден. Така искам пак да върна този само негов януарски ден!...
Но Януари никога не се връща- той е безвъзвратно необратим, защото е до болка красив. Защото е нежен и суров, милостив и безмилостен- като самия Живот!
Просто Януари- моят Януари!

Малко грозна!

2011-01-06T13:01:00.000+02:00

"Тате, па бате вика, че съм грозна!", скимтеше ми Невичка и ме гледаше право в очите, сякаш беше бездомно куче, което очаква да му хвърлят парченце хляб. Горката! За първи път получаваше някакъв етикет от света. А колко етикета предстои да й лепят, докато е жива: грозна, красива, млада, стара, умна, тъпа, бедна, богата, перспективнa, безперспективна, слаба, дебела...Светът е като заводски конвейр- на всеки продукт, било то и човешки, поставя печат за качество и годност. И ето, че първият печат лепнат върху Невичка, беше "ГРОЗНА!" Потърсих с поглед "печатаря", който подслушваше гузно как Невичка скимти и ми се оплаква. Не знам как съм го погледнал, но той веднага, гузен- негонен, започна да се оправдава: "Не съм й казвал, че е грозна, а че е малко грозна!" Аре, нов печат- "МАЛКО ГРОЗНА!"...Чак се замислих- като че "МАЛКО ГРОЗНА!" беше по- кофти и от само "ГРОЗНА". Пак потърсих с поглед Сашко и той смали още един грам от количеството грозотия: "Малко е грозничка!" Ох, само колко мило братски звучеше- "МАЛКО ГРОЗНИЧКА!" Невичка вече не знаеше как да реагира на тази канонада от качествени епитети. Само стоеше като онемяла с широко зейнала уста, в която набираше акустика и децибели канският рев: "Тате, па бате..."
...Чак и аз се обърках. Не очаквах такава упорита принципна съпротива от Сашко. Мислех си, че ще се предаде лесно- само с един смразяващ поглед. Или- с два. Ама- не! И с три- пак нищо. Очаквах след третия той да пее ода на хубостта, горко да съжали, че е сбъркал в естетическата си преценка и да удари мощен печат "КРАСИВА". Или поне "МАЛКО КРАСИВА". Или дори: "МАЛКО КРАСИВИЧКА". Ама "МАЛКО ГРОЗНИЧКА"...Не издържах и изревах: "А ти много ли си Убав бе!?"...
...Сашко Хубавеца изведнъж стана мимолетен като красотата, за която спорехме- изчезна яко дим!

8 от най- вероятните фрази, с които Господ може да ни посрещне на Небето, ако още не сме повярвали в Него

2011-01-05T23:51:00.008+02:00

Това са 8 от най- вероятните фрази, с които Господ може да ни посрещне на Небето, ако още не сме повярвали в Него:

1. "Изненадааааааааааа!"

Представете си как цял живот сте вярвали в прераждането, във врачки, в астролози, в съдбата, в себе си... Или просто в Нищо. Обаче отваряте небесната врата и чувате- "Изненадаааааааа!"

2. "Дарвин и Ницше са в съседния кабинет..."

Друга ситуация. Влизате при Господ, но Той дори не ви поглежда. Просто казва кратко и ясно: "Дарвин и Ницше са в съседния кабинет..." Това, което остава неизказано, но иносказано, е..."ИЗЛЕЗ!"

3. "Познаваме ли се?!"

Това е най- страшният въпрос, който може да зададе на някого Господ. Той сам по себе си едновременно с това е и отговор- "Не се познаваме!"

4. "Как обичаш ближния си, както себе си, след като се мразиш?!"

Как ли? Мразейки!...Мразейки обичаме, невярвайки вярваме. И си мислим, че един ден няма да чуем този въпрос- "Как обичаш ближния си, както себе си, след като се мразиш?!"

5. "Е, и?!"

Генерал, професор, президент, управляващ директор, милионер, футболна звезда...На всеки от тях Господ ще зададе най- краткият въпрос във Вселената: "Е, и?!" В тези две букви, разделени от запетая, е събрано цялото вселенско безразличие на Господ към човешките постижения, когато в тях няма и сянка на любов към ближния.

6. "Вместо да изчетеш цялата световна литература, да беше прочел само първия стих от 23- ти псалм!"

Чете се за секунда- "Господ е пастир мой" А трае до века!

7. "Чел ли си досега постинг с по- дълго заглавие от този!?"

Ако отговорът ви бъде "Не", Господ най- вероятно ще ви се усмихне, потупа по рамото и каже: "И аз не съм чел!"

8. "...А трябваше!"

Ноу мор мистър найс гай!

2011-01-04T09:51:00.006+02:00

Аз съм добросъвестен шофьор. Винаги карам в рамките на разрешената скорост, дори много под нея. Спирам на пешеходна пътека, за да дам предимство на пешеходците. Никога не се впускам в безразсъдни изпреварвания. Най- много да изпреваря някоя каруца с куцо магаре или майка с детска количка. Иначе съм способен да лазя търпеливо и зад най- бавният текезесарски трактор, изпречил ми се на пътя...
...Но този път просто казах на чист български: "Ноу мор мистър найс гай!" и натиснах газта. Карах си обичайно пенсионерски бавно и кротко, когато видях на огледалото зад мен да се появява онзи черен мутренски джип, който винаги ме изпреварва. Преди карах малка, невзрачна Фиестичка, която имаше под капака си малките, невзрачни 60 конски сили. И да исках да се опъна на джипа, не можех- къде ти с тия анемични 60 кончета. Джипът ме "изяждаше" с лекота за закуска. В началото не обръщах внимание, но после взе да ме дразни начинът, по който винаги ме изпреварваше- някак нагло и безцеремонно, с досада, че съм му се изпречил на пътя. На няколко пъти ме изпреварваше и на завой, което обиждаше моето чувство за ревностно спазване на Правилника за движение по пътищата, в когото сляпо вярвам. Така у мен се пося зрънцето на справедливо робинхудско чувство за възмездие, което точно днес избуя в плод на реваншистки гняв!...
...А този път вече имах друга кола. Вече имах почти двойно повече коне под капака- 101! Не 100, а 101! Особено си държа на този 100 и първия кон, който е най- зъл. Затова го прищпорих и се впуснах в надпревара с джипа. А той точно се подготвяше да ме ипреварва- отново на завой. Той натискаше. И аз натисках! Заинатих се като магаре на мост- нямаше пък да ме изпревари на завой! И така- Давид се изправи срещу Голиат. "Опел" срещу "Мерцедес"! И както Голиат е гледал на Давид като на дребосък, така "Мерцедесът" зад мен гледаше на знака на "Опел" като на клеймо за посредственост. А казват, че колите са просто коли- бездушни машини! О, не! Не и този път- 101 опелски коня тичаха като живи за честта на всички обезчестени опели по света. Усещах го! Аз си знам колата- този път беше различно, защото 100 коня "тичаха" като за 200, особено 100 и първият...
..."Мерцедесът"- едър като текезесарски кон, потича- потича след мен, но се отказа с аристократично снизхождение. Аре, от него да мине! Ама направо си го минах! Остана да ми диша гадната опелска прах. Ревях в купето като варварин, който е отрязъл главата на римски легионер. И на правата отсечка отново си подкарах бавно и славно- пенсионерската. Вече ми беше все едно кой ще ме изпреварва. Естесвено, мутрата ме отмина с тежко ръмжене. Та чак ме погледна кой съм. Удостои ме с поглед- искаше да види кой му се беше издръвчил...
АЗ. Едва ли знаеше кой съм. Но аз знаех- НОУ МОР МИСТЪР НАЙС ГАЙ!

Честит Рожден Ден, Саше!

2011-01-02T19:36:00.006+02:00

Днес Саши става на цели 8 години! 8 години. А сякаш беше вчера...
...Още чувам как един войник тичаше по коридора към спалното помещение на нашата рота и викаше с всички сили: "Донкин ще става бащаааааааааааааа!" Гласът му отекваше с гръмовно ехо и достигаше в съня ми, като че идваше от дълбока клисура. Скочих като ужилен- "Баща!?"
...Да, бях станал баща! На момченце, което тежеше толкова, колкото тежеше автоматът ми в казармата- малко над 4 кг. Затова и до ден днешен се умилявам, като видя "Калашников"- сякаш виждам моя току- що роден, казармен Сашко.
...Старите войници ме изпратиха на портала с думите: "Донкин, искаме те да се върнеш с бутилките ракия!" След малко обаче се размислиха и коригираха количеството: "Искаме те с тубите!" След още малко: "Искаме те с цистерните!"...
...И как- имах момче!
...А до седмия месец докторите си залагаха дипломите, че ще бъде момиче. И то се роди егати момичето- яка мъжага! На 8 години вече ми е до рамото!
...Саши ни е първото дете. На него се учихме да бъдем родители. Затова винаги ще ни бъде любимото момче, момчето на ротата, момчето на Мама и Тате! Автомат "Калашников"- опасен и точен!
Честит Рожден, Саше! Обичаме те!

Между земята и небето

2010-12-31T11:05:00.001+02:00

Шефът се качваше с неохота в "Мерцедеса", защото знаеше как протичат тези коледно- новогодишни бизнес партита, на които ходеше всяка година. Шведски маси, кокетно усмихнати сервитьорки, тиха джас музика за фон, лъскаво костюмирани бизнесмени, които обсъждат фиксинга на долара, изискани дами, прикриващи благоприлично устата си, докато тънко се смеят на снобски шеги...А Шефа си беше народен човек- строител. Разбираше от кофражи, мазилки, зидария, бояджийство, заваряване, но не и от джас музика, фиксинг на долара и снобски шеги. Ходеше всяка година на тези партита, за да не обиди домакините, които настоятелно го канеха. Нали бяха бизнес партньори- етикетът го изискваше. Ех, този бизнес етикет! Като че дядо му някога все по партита беше ходил, пък цяло село си го знаеше и го търсеше за зидария. Но такива бяха времената. Докато сега- бизнес срещи, партита, превземки...Мислейки за тези неща, Шефът седна в "Мерцедеса" и каза на шофьора да тръгва. Но за миг погледна към строителната площадка. Там момчетата от неговата бригада се бяха събрали на инпровизиран новогодишен банкет. Така, под открито небе. Току- що бяха приключили деня и направо с работните дрехи, се бяха наредили около огъня. Бяха запалили буен огън в една огромна джанта от камион "Белаз". Огънят пращеше от стичащата се смола на едрите еловици, които бяха струпали. Към осеяното със звезди нощно небе се издигаха, пърхащи като светулки огнени искри, които се откъсваха от пламъка, политаха за миг и угасваха безследно. Играта на буйните пламъци озаряваше с мек ореол лицата на събралите се работници. Всички се смееха, говореха на висок тон, почти си викаха- компанията беше като клокочещ казан, който ври и кипи. Всеки говореше на всеки и никой не слушаше никой. Но това не им пречеше да си говорят и да се разбират. Беше им весело като на деца в междучасие. Нямаха вратовръзки, които да ги стягат, нямаха етикет, който да ги задължава. Бяха свободни като отвързани коне на зелена ливада- под себе си имаха земята, над себе си небето.Земята лепкаво кална от разстопения сняг, но небето- звездно необятно. А Шефът отиваше на бизнес парти...
...Но точно на портала на обекта "Мерцедесът" спря. Шофьорът очудено гледаше на огледалото как Шефа слиза от колата и отива към работниците, събрали се край огъня. Какво правеше?! Ами бизнес партито?! Ами етикета?! Ами домакините?! Ами шведските маси, кокетно усмихнатите сервитьорки, тихата джас музика за фон, лъскаво костюмираните бизнесмени, изисканите дами?! Какво щеше да стане с тях? Шефът не счете за нужно да отговаря поотделно на всички тези въпроси. Без да каже нищо, той отговори с един замах на всичките наведнъж, като свали вратовръзката си, която толкова го задушаваше и я прибра в джоба. Разкопча горните две копчета на ризата си и нагази в разкаляната от разстопения сняг земя. Под себе си имаше земята, а над себе си- небето! А до него беше цялата бригада.

Как искам да падна от Марс

2010-12-29T02:31:00.005+02:00

Ей, та не си намерих работа на Марс- щях да ставам 15 минути преди работа! Ама, не- на Плутон. На майна си Райна- в най- забития квартал на слънчевата система. Когато е най-близо, от Слънцето го делят 4 425 милиона километра, а когато е най-далеч - 7 375 милиона километра. Като ме заклати 280, та цял час и половина.
Половин час само на Марс се бави. Все му викам на шофьора: "Бате, натисни малко тая светлинна скорост бе, закъснЕхме!" А той надува чалгата и тежко сумти: "Къде ти с това гравитационното ускорение на повърхността от 3,71 m/s2 , бе!" После пък, като започне да заобикаля по околовръстното Юпитер- то не стига, че е планета гигант, в сравнение със Земята 11 пъти пo-гoляма пo диаметър, 1 300 пъти пo-гoляма пo oбем и 318 пъти пo-гoляма пo маса, ами и като се случи някоя Халеева комета на платното пред рейса- отиде още половин час! Те Халеевите все са дизели- димят, та пушек се вдига, ама тяга никаква нямат- влачат се със стотици години от светофар до светофар. А тепърва предстои да се минава някак и на кръговото при пръстените на Сатурн. Дебелината на пръстените е около един колометър. Съставени са от частици с различна големина - от прашинки до големи ледени блокове. Затова шофьорът кара като че е на пътя Царево- Ахтопол- на зиг- заг, заобикаляйки ледените блокове и големите, незапълнени с асфалт черни дупки в космоса. За капак- облаци от ситен прах, наподобяващи спици на колело, кръжат около Сатурн над един от неговите крайни пръстени. Вдига се такъв прахоляк, като че от Чистотата никога не са минали и една метла тука! От прахоляка шофьорът нищо не вижда ни на къси, ни на дълги, та едва се разминава с Уран. А Уран се върти страничнo и oбратнo на пoсoката на въртене на Земята- търкаля се точно в нашто платно, ама с насрещна посока за челен удар. Като как се търкаля пернишко БМВ тройка на автомагистрала "Тракия". Затова и шофьорът всеки път го благославя на висок глас: "Кой ти даде книжка бе, мама ти!?" На следващата планета- Нептун, рейсът задължително спира, защото тя е четвъртият пo гoлемина газoв гигант. Има ли опашка на газстанцията- айде и тука половин час! А опашка винаги има, защото нептунците си карат даже и Мерцедесите само на газ. На Нептун само Голф тройка върви на бензин, защото иначе не може да включи на светлинна, като стартира на зелен светофар... И така стигам на Плутон точно на ръба на закъснението за работа. Ни жив, ни умрял, изпаднал в безтегловност след час и половина блъскане в градския транспорт. А колко щеше да е хубаво да работех на Марс. Тогава на връщане, дори да изпусна 280, винаги мога да се прибера у дома на Земята, като просто...падна от Марс. Туп! И съм си у дома. Така де- по- добре да падна от Марс, отколкото да попадна в градския транспорт!

И я, че изгрухтим некой ден!

2010-12-28T12:16:00.002+02:00

Това сега е най- новата мода на вербална комуникация у нас- грухтене. Разбира се, законодател на тази нова модна тенденция отново е Сашко. А нейн ревностен последовател е Невичка, която се скъсва да грухти. Аз я питам нещо, тя ми отговаря с тихичко погрухване: "Гррррр- гррррр!" Чак го изкарва някак носово басово- точно като прасенце. И се хили, та цвили от удоволствие, че аз стоя и гледам умно, без да разбирам нищо от свински диалекти. Кога ли ще изгрухтя и аз?! Ха, ама! Аз им казвам "Лека нощ!", те ми изгрухтяват дружно в хор: "Грррррррр- гррррррррр!" Като че не съм в детска стая, а в свиневъдна ферма! Но нищо, те щяха да ми паднат...
И скоро ми паднаха. Вчера ме попитаха: "Тате, ще ни заведеш ли у баба?!" Гледаха ме като сомалийчета, чакащи да им хвърлят чувал с хуманитарна помощ от прелитащ над тях хеликоптер на ООН. Неистово очакваха какво ще излезе като отговор от устата ми- толкова искаха да отидат на гости у баба си. А моят отговор не закъсня. Дойде със страшната сила на отдавна жадувано възмездие. "Грррррррррр- грррррррррр!", изгрухтях им звучно като шопар, намиращ се в апогея на размножителния си период. Малките ми "свинчета" изгубиха и ума, и дума от този отговор. По- точно- не изгубиха и дума, а и грухтене. Проговориха ми на чист човешки: "Стига де, татеееееееее!"

Да запалиш огън

2010-12-27T11:22:00.003+02:00

Сутрин. Стаята е мъртво студена, празна, чужда. Колко щеше да бъде лесно, ако имахме климатик. Просто щях да натисна един бутон и топлината щеше да изпълни стаята. А сега отново съм в ролята на един съвременен Прометей, който сътворява огън. Вземам вестник и го намачквам. Полагам го на дъното на печката. След това върху него нареждам сухите дъбови съчки. Подреждам ги под формата на индиански вигвам, с празни пространства между съчките, за да може огънят да "диша". И паля клечката. Огънят плахо плъзва по грапавите форми на дъба, който започва тежко да пъшка с пукане. Пук- пук- пук! Съчките се понаместват, доближават се една до друга, сякаш за да не са сами в смъртта си. Огънят лакомо ги поглъща и червените му камшичени езици започват лудо да се блъскат в стените на печката. Отварям вратичката, за да хвърля нови дървета в огнената паст. Топлият дъх на дъбова гора и смола изпълва с живот стаята. Играта на огъня се отразява с меко зарево върху тавана, където светлосенки се преливат от една в друга фантастично причудливи форми. Сякаш някой прожектира черно- бял ням филм. А дебелите дървета, които съм хвърлил в пещта започват да набират инерция на горене като парен локомотив: "Пуф- пуф- пуф!" Вече нищо не може да го спре. Студът в стаята отстъпва пред разливащата се на вълни топлина. И стаята вече не е празна. Тя е пълна с уют. Не е и чужда- това вече е нашият дом!...
...А можеше да имаме климатик и да натисна само едно копче. Но тогава дали топлината щеше да бъде сътворена, дали щеше да бъде моя?! Дали изобщо щеше да бъде топлина?!

Как Господ остана без подарък на рождения си ден

2010-12-26T12:48:00.004+02:00

Рождество Христово е! Всеки си получи своя подарък, само рожденикът- не. Май така стана, а?! Защото Коледа не е Коледа, а Рождество. Рожден ден на Господ. И на този Рожден ден се отива като на всеки друг рожден ден- с подарък за рожденика. Обаче кой отиде с подарък- аз, ти, той, ние, вие, те ли?! Май никой! Нека си го признаем. Егати излагацията- да отидем на рожден ден без подарък! А всички бяхме поканени, никой не беше върнат. Дори и тези, които не вярват в Него. Бяхме поканени лично от Началника на Живота и Смъртта. Това е все едно да ни покани шефа на фирмата, в която работим. Сигурно щяхме да си счупим краката да обикаляме по магазините, търсейки подходящ подарък за шефа, за да не се изложим. Как, та това е шефа, от който ни зависи работата и заплатата! Поканил ни е лично- нас, неговите подчинени, като можеше и въобще да не ни кани. Така де- кои сме ние, за да ни кани?! Некви си там анонимни негови служители. Нали?...
Ще си кажете: "Е, чак пък!" Или: "Господ си има всичко, какъв подарък да му дадем?!" Е, то и шефа на фирмата си има всичко, ама...Ама! Нито Господ, нито шефа на фирмата си имат подарък точно от мен, от теб. Нямат си подарък, за който си си счупил краката, за да го намериш, за да го купиш, красиво опаковаш, надпишеш и усмихнато поднесеш. Нямат си точно това- отношението, жеста, ПОДАРЯВАНЕТО. Самото подаряване, а не толкова подаръка...
Не знам дали точно днес има работещи магазини, за да купим подарък за Рожденика, но съм сигурен, че Той ще се зарадва и само на едно "Честит Рожден Ден, Татко! Извинявай, че не ти подарих нищо. Нямам нищо, освен себе си!"....

Да задържиш Рождество Христово

2010-12-25T03:43:00.003+02:00

На Рождество се сетих за рождество. За онова рождество, което се изписва с малка буква "р"- човешкото рождество. Сетих се как на изписването на сина ми гледах през стъклото, докато една дебела акушерка го повиваше с такъв смел замах на движенията си, все едно месеше хляб. Раз- раз! Нещо си говореше с колежки и сякаш между другото повиваше дете на броени дни живот- крехко като перце. Аз не смеех да го пипна дори с върха на пръстите си, а тя, като на конвейр в голям завод, го опаковаше в пелени, за да ми го поднесе. Гледах я как накрая го взе под мишница и дойде при мен. Поднесе ми го със съшия рязък жест, с който го повиваше. А на мен краката ми трепереха. Беше ме страх да не го изпусна. Той ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" Затова го хванах, като че бях вратар, който хваща удар от дузпа- здраво с двете ръце. Същото беше и с дъшеря ми. Уж бях вече баща, но пак ми се разтрепериха краката. Бях свикнал да държа мъжка рожба, но не и женска- тя беше още по- крехко нежна и лека. Тя също ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!"...
...Защо ли се сетих за рождеството на моите деца точно пък на Рождество?! Не знам. Може би, защото Рождество Христово е това- да държиш в ръцете си най- чистата невинност, която ти казва без думи, само с детските си очи: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" ...

п.п. Държа те!

Няма дупки за отстъпление!

2010-12-22T19:27:00.004+02:00

Край! Остана ми само една дупка на колана. Няма дупки за отстъпление! Коремът ми настъпва неудържимо- сантиметър след сантиметър, дупка след дупка. До дупка! А идат празници- демек масиран удар по целия фронт на талията. Тръпки ме побиват. Ще бъда като опълченците на Шипка. "Три деня младите дружини как ДУПКАТА ПОСЛЕДНА НА КОЛАНА бранят." И нататък, някъде към Коледа, вече хептен ще се сгъсти драматизмът: "Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти КИЛОГРАМИ лазят по ТАЛИЯТА дива"...А ще наближи и новогодишното плюскане: "МАНДЖИ подир МАНДЖИ! Рояк след рояк! ЛАКОМИЯТА безумнА сочи върха пак и вика: "Търчете! Тамо Е КОРЕМА!" След Нова година пък ще дойде Васильовден, напънът ще продължи: "И МЕЗЕЛЪЦИ тръгват с викове сърдити, и "АПНАХ!" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура!"...Обаче набиването ще продължи с нова сила, защото- то са Ивановден, Йорданов. "КОРЕМИТЕ наши, НАПЛЮСКАНИ с МРЪВКИ, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде НА МАСАТА НАЙ- напред и ЗДРАВЕ геройски на смърт да изложи, и един СУДЖУК повеч мъртъв да положи."...Накрая вече от нямане накъде, ще мина на по- лека храна: "Грабвайте САЛАТА!" - някой си изкряска и САЛАТИ ШОПСКИ фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят РАКИЯТА пак!"...Но финалът ще е най- тежък, след цял месец празнични трапези: "КОРЕМИТЕ наши като скали твърди, МЕЗЕТАТА срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че ПРЕЯЖДАТ веч"...А най на финала, ще бъде патетично:

..."И днес йощ КОРЕМЪТ, щом ГАЗ зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

...И всичко това заради една дупка в колана. Но наистина няма дупки за отстъпление!

п.п. Извинявам се за кощунството с поетичния текст, което си позволих!

За домашна работа- направи добро!

2010-12-22T10:46:00.005+02:00

Карах децата на училище и слушах какво си говорят на задната седалка. Мери попита Сашко: "Ти направи ли едно добро?" Сашко се замисли и изпъшка тежко: "Ох, забравих!" Мери, сякаш за да го уязви, подметна чисто статистически: "Аз направих три!" Това още повече съсипа Сашко. Мери три, той нито едно! Аз погледнах на огледалото Сашко- беше добил угрижен израз на лицето. Ха?! Кога пък стана толкова загрижен, че не е сторил нито еднo добрo? На тате добротвореца! Имаше нещо съмнително. Затова попитах Мери: "Ама, защо трябва да направите еднo добрo?!" Мери бодро изчурулика: "Имаме за домашна да направим едно добро!" Егати! Помъчих се да се сетя дали Сашко не е направил поне едно добро. Не можех да се сетя. Бяхме написали домашните по математика, по писане, четене, ама тази- не. Притесних се. Сега детето щеше да отиде без домашна. А имахме десетина минути до началото на часовете. За десет минути прави ли се така лесно добро!? То за десет часа, даже за десет години трудно се прави добро, та за десет минути. Освен Сашко да удари един шамар на Мери и да й каже "Извинявай!". Да се извиниш е добро дело. Ама, къде ти- не става. Направо си отиваше детето без домашна. За десет минути нищо не можеше да се направи. Погледнах в огледалото- Сашко така дълбоко съжаляваше, че е забравил да направи добро...
Ха! Та това не е ли едно добро? Да съжалиш за пропуска да бъдеш добър. И да го направиш не защото го имаш за домашна, а защото просто съжаляваш- най- искрено човешки. Нали?
Хм. Май направихме домашната. Или?! Знам ли?! Може пък да беше добре да шибнем един шамар на Мери и да й се извиним- най- искрено човешки. За по- сигурно. Ама нямаше време- часовете започваха. Звънецът биеше за влизане. Добрият мой Сашко отиде с наведена глава, без да подозира, че беше направил домашната, както никой друг.

Последният отговор

2010-12-22T02:13:00.005+02:00

Те са там, на стартовата линия, тръпнещи в напрегнато очакване да изригнат в неистов спринт. Това, което очакват, е стартовият сигнал. И той не закъснява...
..."Как си?" Това не е просто въпрос- това е стартов сигнал, при който два отговора на въпроса се впускат в жесток спринт. Кой ще бъде пръв на финала- "Добре съм!" или "Не съм добре!"?! "Добре съм!" стартира взривно и набира преднина. "Не съм добре!" е само на една крачка след него, но закъснява. Закъснява за финала. Камерите следят в брутално близък план финалните метри на спринта. "Добре съм!" е неудържим- релефът на неговите мускули пулсира от всяка крачка, която го доближава до финала. Излъчва такава сила! Докато "Не съм добре!" излъчва отчаяна обреченост. Всяка негова финална крачка е безпомощно усилие. Сякаш е мъчително тичане насън, когато краката оловно тежат...
...Финал. "Добре съм!" финишира пръв с победно вдигнати ръце. А само на една крачка след него е "Не съм добре!" Само на една крачка Истина. Финишира с крясък на безсилие...
...Но този диалог е толкова делнично рутинен, че никой не дочаква тази крачка. Просто едно "Как си?". И отговор: "Добре съм!" За да си продължи всеки по пътя, без да дочака последния отговор.
..."Как си?" Старт!

п.п. Ще те чакам до последния отговор!

Ошубена история

2010-12-18T11:00:00.000+02:00

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите.
Единствено малко ми е затруднено ходенето- пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10- те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20- тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
...Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортесьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц- скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който- "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"...В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло- парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер...Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно- абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах- половината път кажи- речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко- меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц- скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тезии клети същества! Ама, какво да се прави- усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря..Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили ...по някакъв мил начин.

3 в 1- рецепта за коледно настроение!

2010-12-17T21:11:00.002+02:00

Необходими продукти:

- Сняг на парцали, довят от средиземноморски циклон;

- Стар и патологично мързелив, лоено дебел котарак;

- Печка на дърва ( за предпочитане турска, или- циганска, ихтиманска изработка).

Начин на приготовление:

Печката се разпалва със сухи дъбови дървета, докато страните й румено почервенеят от развитата температура, а съчките започнат леко- меко да пукат от огъня. Взема се котарака и се полага върху гърдите. Започва да се милва по главата, докато той примижи очи от блажено разстапящо котешко удоволствие. Целта е да се накара тази мързелива лоена топка, колкото и да е мързелива, все пак да намери морално- волеви сили в себе си, за да започне да мърка: "Мрррр- мррррррр- мрррррррррр!" През това време средиземноморският циклон трябва вече да си е довлякъл задника от Средиземно море до въздушното пространство на България и да сипе щедро сняг на едри парцали.

Начин на консумация:

Задължително в легнало положение и с коледно настроение! За фон може да се пусне "Тиха нощ, свята нощ", в изпълнение на Франк Синатра. Но тихичко, че котарака ще вземе съвсем да се размекне и да откърти, забравяйки, че има задача да стои полубуден, за да мърка...

Кратки диалози с Господ

2010-12-14T12:03:00.001+02:00

- Къде си, Господи?
- Нито пред теб, нито след теб, а винаги до теб.

- Как звучи смехът Ти?
- Както звучи първият смях на всяко дете.

- Как изглеждат ръцете Ти?
- Както изглеждат ръцете на всеки баща, прегърнал за първи път детето си.

- Колко е дълбока любовта Ти?
- Колкото са дълбоки прободните ми рани.

- Колко е дълго търпението Ти?
- Колкото е дълъг пътят до Голгота.

- Колко е тежко огорчението Ти?
- Колкото е тежък кръста ми.

- Колко е тежък кръста Ти?
- Колкото е тежка съвестта ти.

- Колко е лесна прошката Ти?
- Колкото е трудно покаянието ти.

- Кога се усмихваш?
- Когато чувам плановете ти.

- Кога плачеш?
- Когато виждам резултатът от плановете ти.

- Кога спираш да говориш?
- Когато ти не спираш да говориш.

- Кога говориш?
- Когато искаш да ме чуеш.

- Колко си верен?
- Колкото ти си неверен.

- От какво те боли?
- От Любовта Ми.

- От какво се страхуваш?
- Че няма да прекарам Вечността с теб.

- От какво не се страхуваш?
- Че рано или късно, но навреме- ще поискаш да прекараш Вечността с мен.

- Къде е Раят?
- Там, където има кой да те обича, колкото и да не го заслужаваш.

- Къде е Адът?
- Там, където няма кой да те обича, колкото и да го заслужаваш.

- Какво заслужавам?
- Каквото вярваш!

На Коледа ще се скъсаме от чудеса

2010-12-12T22:28:00.003+02:00

Някой хора очакват с нетърпение да дойде Коледа, за да им се случат чудеса. Аз обратно- чакам с нетърпение да дойде Коледа и да отмине, за да престанат да ми се случват чудеса...Защото аз се скъсах от чудеса. Вече не смея да си отворя електронната поща. Първо получих мейл от една Британска компания за производство на психотропни лекарства, която ме поздравяваше, че печеля един милиард паунда. Само ми искаха да си напиша в отговор фамилията, пола и държавата. Егати?! Нали не ми искаха банковата сметка- значи не се опитваха нещо да ме избудалкат. Дали пък вярно не бях станал милиардер?! Мамето бързо ме отрезви: "Не им вЕрвай, шарлатани са!" Щом Мамето казваше- тя ги разбира тези неща. Нея с една стотинка не могат да я минат в кварталния магазин, та с един милиард паунда! Така си останах без един милиард паунда. Обаче- след това получих мейл от някаква Руска компания за производство на гранатомети, която искаше да ми метне една награтка от нек'ъв си един милион рубли! Егати?! Но Мамето пак беше непреклонна- "Не им вЕрвай, шарлатани са!" Та си останах и без един милиона рубли. След това получих мейл с арабски йероглифи, от които само се разбираше сумата- сто хиляди долара. Колко и да не разбирах арабски, то си беше ясно, че печеля сто хиляди долара- я от нефт, я от камили. Ама Мамето отказа и тази сума. Играчка й беше- тя един милиард отказа, та сто хиляди! Аре, бегайте, бе- сто хиляди! Не ги беше срам да ми подхвърлят тези жълти стотинки! Мамето хем не им вЕрваше, хем и вече цифра с по- малко от шест нули въобще не коментираше. А иначе ми се обадиха и от Глобул, че имали за мен коледна оферта и апарат без оскъпяване. Мина ми от едното ухо през другото. Аз за един милиард не бях, та за някакво телефонно апаратче...Шарлатани! Накрая обаче...Шефа каза, че няма да има 13- та заплата. Нямаше да ми даде една стотинка за Коледа. И аз...приех. Един милиард, един милион, сто хиляди, един телефон отказах, а нито една стотинка- приех. Егати! Не се ли случват чудеса на Коледа, а!? Направо се скъсват да се случват. Само трябва човек да вярва в тях...Защото те са толкова до болка реални!

Когато Дивият Запад беше на Изток

2010-12-09T02:34:00.004+02:00

Наближаването на Коледа винаги ми навява спомени за...клане на прасета. Някога татко гледаше прасета и винаги организираше сложният ритуал на тяхното умъртвяване точно в дните преди Коледа, за да има прясно свинско месо на празничната трапеза. Бяха славни дни! Времена, в които Дивият Запад беше на Изток. Сещам се за една истинска уестърн история от онези времена...Това е историята на Бодо Илгнер! Така се наричаше прасето на татко. Беше кръстено на западногерманския футболен вратар- Бодо Илгнер. Бодо беше 200 килограма прасе. Истински тевтонски внушителен колос, с рунтаво гъсти руси вежди. Но Бодо беше една нежна свинска душа в груба обвивка. Той кротко си грухтеше, докато се разхождаше в двора, гледайки изпод русите си вежди с влажен поглед на текезесарско теле. Който и да се доближеше до него, той веднага лягаше в краката му с умоляващ поглед да получи нежна ласка по челото. Докато получаваше погалване, Бодо тихичко скимтеше от блажено удоволствие и очите му бяха преизпълнени с дълбока благодарност и признание за човешкото разбиране. Душица! Как да я убиеш?! Как да забиеш нож в гърба на приятел?! Татко очакваше със свито сърце Коледа. А времето безмилостно отброяваше последните часове живот на Бодо. Затова татко реши да не използва нож. Реши, че ще бъде по- хуманно Бодо да бъде застрелян. Така смъртта му щеше да бъде мигновена. Имаше броени дни до Коледа- татко рече и отсече: "ЩЕ ЗАСТРЕЛЯМ ПРАСЕТО!" Гласът му прозвуча твърдо непоколебимо като в уестърн с Клинт Истуд. Всички бяхме заразени от твърдата решимост на татко и приехме неговата иновативна идея. В уречения ден дойде стрелец...
...Той се доближи до Бодо, изправен лице в лице с него, и стреля. Бум! Последва миг космическа тишина, в който се чуваше само как всички присъстващи преглъщат стаеното напрежение. Но Бодо не падаше- стоеше прав. Стрелецът погледна към татко с очи, разширени от мистичен ужас, в които беше изписано с едър шрифт "ЕГАТИ ПРАСЕТО БЕЗСМЪРТНО!" Той отстъпи назад разколебан от чутовната морално- волева сила на животното. Не смееше и да произведе нов изстрел, защото Бодо вече напълно оправдаваше германското си име- гледаше като старши надзирател в немски концентрационен лагер. Свиреп, готов да минава през трупове! Но изстреляният куршум най- накрая задейства смъртоносния си ефект върху Бодо и когато всички очаквахме Денят на страшния съд, краката му се подгънаха и той се свлече с глухо тупване на земята. Легна по същия начин, по който лягаше, когато очакваше да получи ласка по челото си. Татко се разплака, защото Бодо го гледаше право в очите. Но го гледаше не с укор, а с мило очакване да бъде погален за последно по челцето. Татко плачеше и го галеше, докато Бодо издъхваше. Още чувам гласа му, треперещ от плач: "Боде, Боде, боли ли го момчето?!"...
...Очакванията на татко не се сбъднаха- смъртта на Бодо не беше по- лека. Но пък беше героична и поетична. Красива като в уестърн!
...Това се случи толкова отдавна. Преди много години- когато Дивия Запад беше на Изток.

Ако и в Ада имаше Фейсбук...

2010-12-07T13:01:00.010+02:00

Ако и в Ада имаше Фейсбук, какви ли постинги на "стената" щеше да има?...

...Например:

"...А аз си мислех, че през август е горещо!"

" Когато ме посрещнаха на Небето, Господ ми говореше на "Вие", а Дяволът на "Ти" . Мислех си, че "Вие" и "Ти" са просто форма на обръщение, а те се оказаха...присъда"

" Днес видях Адолф Хитлер. Мислех си, че ври в казан на бавен огън, а той просто беше поставен в една стая с цигани и евреи..."

" Брррррррр! Страхувам се да не ми наложат най- мъчителното наказание тук- затваряне в стая, в която звучат песни на Веско Маринов!"

"Казват, че зад всеки успял мъж стои една жена- това обяснява защо Ада е пренаселен с успели мъже"

"Всички пътища водят до Ада- особено българските!"

"В Рая всички са еднакво щастливи, а в Ада- различно нещастни...Затова на вратата на Ада не пише "Всякаква надежда тука оставете!, а "Бъди различен!"..."

"Някой беше написал, че "Адът- това са останалите хора!". Този някой сега е в Ада съвсем сам. Останалите хора са в Рая."

"Колко е дълга Вечността, зависи от това дали си в Рая, или в Ада."

5 подробности, в които можем да открием Господ

2010-12-04T15:08:00.003+02:00

Казват, че Дяволът е в подробностите. Мисля, че същото може да се каже и за Господ. Той също е в подробностите. Но с тази разлика, че ако Дяволът е в онези подробности, които не можем да отминем, то Господ е в тези, които с лекота отминаваме всеки ден...В тези толкова лесни за отминавване подробности, в които можем да открием присъствието на Господ...

Първа подробност: СЪБУЖДАНЕТО СУТРИН ЖИВ ОТ СЪН

Всеки отминава тази подробност- че се е събудил сутрин. Че продължава да го има. Просто защото всичко си е на мястото му- животът му, домът му, светът му, планетата му, вселената му. Нищо не е мръднало на микромилиметър от точното си място- всички биологични, физични, кинетични, химични, гравитационни и всякакви закони си стоят на своето закономерно положение и функционират...А само един закон да се беше объркал с една идея от замисъла и действието си. Само една дребна подробност да се беше случила или неслучила и ...край с всички останали подробности, между които и аз, ти, той, ние, вие, те. Всички!

Втора подробност:ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БИОЛОГИЧНО СМЕ

... Има около 100 000 мили кръвоносни съдове в мозъка. Ако те се разпънат, биха обиколили земята повече от четири пъти.
Човешката ДHК съдържа около 80 000 гени.
Човешкият мозък за 1 ден генерира повече електрически импулси от всички телефони по света, взети заедно.
В главния мозък на човека за 1 секунда протичат около 100 000 химически реакции.
В човешкия мозък има около 100 000 000 000 (100 млрд.) неврони.
Човешкото око различава около 10 000 000 нюанса на цветовете.
Когато човек се усмихва, "работят" 17 мускула.
36 800 000 - толкова са ударите на сърцето на човек за 1 година.
Нервните импулси в човешкото тяло се движат със скорост около 90 метра в секунда.
В тялото на възрастен човек има около 75 километра нерви...

...И всичко това просто го отминаваме. А то е в нас- само на един епидермис разстояние!

Трета подробност: УСМИВКАТА НА НОВОРОДЕНО ДЕТЕ

Няма толкова трогателна усмивка като усмивката на новородено дете. Толкова безкористна, толкова мила, толкова крехко мимолетна...Може да е просто спазъм на лицевите мускули. Напълно неосъзнат...Но, кажете ми, може ли да има такава усмивка и да няма Господ?! И най- гениалните архитекти, инженери, програмисти, склуптори, художници, писатели не могат да проектират, изчислят, програмират, нарисуват и измислят тази усмивка!

Четвърта подробност: СЛИЗАНЕТО ОТ КОЛАТА ЖИВ СЛЕД ПЪТ

Понякога, когато човек кара кола, животът му най- нелепо тривиално се държи само на един шарнирен болт, който не се е разхлабил. Или само на един спирачен маркуч, който не се е скъсал. Или само на една кормилна рейка,на един лагер...Как да не възкликнеш само при мисълта какво може да се случи: "Боже, Господи!"...

Пета подробност: МРАВКАТА, НОСЕЩА СЕМЕНЦЕ НА ГЪРБА СИ

Колко ли микроскопично малка е една мравешка глава?! Но в нея има някаква форма на сетивност, която кара мравката да събира семенца за прехрана през зимата, които донася на гръб до специални "складове", изкопании под земята...Боже, и ако този микроскопичен разум е плод на еволюцията, така от само себе си здраве му кажи!...Някак неусетно пак споменах Господ, докато възкликвах. Защо ли?...

...Защото и в тази дребна мравешка подробност, която ние толкова лесно отминаваме, че даже и често настъпваме по невнимание, присъства Господ. Същият Господ, който само след броени дни ще има Рожден ден и всички ще се сетят за Него. Ще се сетят и ще го потърсят на празничните литургии, на празничните маси, на празничния ден...А той е в съвсем делничните и понякога скучни подробности. Точно там, където най- малко Го търсим- във всяка една от нашите дочакани утрини, във всяка една от 100- те хиляди химически реакции за секунда, протичащи в мозъка ни, във всяка една усмивка на децата ни, във всяко едно наше завръщане от дълъг път с колата, във всяка една мравешка стъпчица, понесла на гърба си непосилен товар...Във всяка една подробност, която отминаваме!

Детски диалози 2

2010-12-02T17:47:00.004+02:00

Татко Пепи: Невичка, ти като пораснеш, каква ще станеш?
Невичка: Голяма!
Сашко: Тая па! Каква ще си- полицайка ли, пенсионерка ли?!...
Невичка: Пенсионерка!
Сашко: Тая па, ще става пенсионерка!

Толкова много молитви, а колко малко разговори

2010-12-02T11:17:00.003+02:00

"Тате, моля ти се, купи ми сладолед!", "Тате, моля ти се, прочети ми приказка!", "Тате, моля ти се, скарай се на бате, че ме бие!" "Тате, моля ти се, моля ти се, моля ти се..."
...Аз съм един най- обикновен баща и чувам всеки ден толкова много спешни молби от децата ми. А колко ли молби на ден чува Господ?! Сигурно милиарди...Милиарди "Моля те, моля те, моля те..."
...Снощи сънувах Господ. В съня ми Той ми каза: "Толкова много молитви, а колко малко разговори!" Каза ми го с някаква лека тъга в гласа. В първия момент не разбрах тези думи. Но после се сетих за себе си. Толкова се радвам, когато децата дойдат при мен, за да си поговорим. Просто, за да си поговорим как им е минал денят. За да ми споделят весели или тъжни случки, мисли, чувства. Нищо повече. Съвсем неангажиращо и безобидно. Безкористно. Но това е толкова рядко. По- често те идват само за да ме помолят за нещо. Изстрелват си набързо молбите и си отиват. Дори не ме чакат и да им отговоря. Да си поговоря с тях. Нали са си казали молбите- от мен се иска само да ги изслушам и да действам...
...Затова си мисля: "Наистина- толкова много молитви, а колко малко разговори!" И ставам, за да отида просто да си поговоря с Господ. Ще Му разкажа как ми е минал денят. И няма да го помоля за нищо...

Нашата самотна пейка на морето

2010-12-02T09:03:00.002+02:00

Това е нашата пейка на морето. Колко ли е самотна сега?! Сама срещу студените пориви на оловно посивялото зимно море...Но и сама по още една причина- защото я няма Невичка, каквато е на снимката- по детки съзерцателно замечтана, нежно притихнала, мило подпряла се на ръчичките си...
...Това е нашата самотна пейка на морето. Най- самотната пейка на морето! Защото самотата винаги е най- голяма, когато липсват синия цвят на морето, лазурният отблясък на слънцето и детската игра на вятъра, разрошил косите на малко момиченце...

Най- красивата бреза, която познавам

2010-11-29T11:57:00.003+02:00

Обичам брезите. Толкова са руски, толкова са приказни! Толкова са невинно бели сред цялата заобикаляща ни мърсотия...Обичам да се спирам под тях в тих час и да слушам как вятъра поклаща с кристален звън листата им. Обичам да ги гледам как протягат грациозни клони към синия цвят на небето, сякаш са разтворени ръце на красива жена. Обичам да долавям свенливия трепет на листата им, докоснати от меката длан на южния вятър...
...Навсякъде си имам брезички. И когато минавам покрай тях, им се усмихвам. А те сякаш ми махат за поздрав с клони. Усмихнати в бяло...
...Но онзи ден една от моите приятелки не ми помаха за поздрав. Беше се изправила самотно зъзнеща, но решителна срещу тонове ревящо желязо. Сам- сама срещу един огромен багер, който копаеше до нея...
...Ех, ама беше красива! Дръзко красива в своята неумолимо приближаваща жестока смърт. Багерът посягаше с хищни железни нокти към нейните корени. А брезичката беше още по- невинно бяла. Клоните й, сякаш се разтваряха, за да полетят. Но корените й, вкопани дълбоко в земята, я държаха робски зависима от гравитацията. Нямаше никакъв шанс за полет. Никакъв шанс за бягство! За живот! Имаше само шанс за една последна усмивка. Усмивка в бяло. И последен поздрав с махащи клони- ръце на красива жена...

Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица

2010-11-29T11:17:00.002+02:00

Както всяко дете на света, така и Невичка, когато я е страх от тъмното, си пее за кураж песен. Вчера тя, минавайки през тъмното стълбище, си пееше с бодър глас: "Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица!" Вървях след нея и гледах как смело крачи в полумрака- така, сякаш наистина не виждаше сенките около себе си, а чудната Жар птица и Снежанка хубавица. Вървеше напред, както се казва- като кон с капаци. Гледаше само напред- право в Жар птица и Снежанка хубавица. И си цепеше през тъмното неуязвима и недосегаема. Не знам защо, но докато я гледах, се сетих за апостол Петър- как е вървял по вода сред бурната, осветявана от страховити светкавици, нощ. Вървял е, гледайки право в Исус. По същия начин като Невичка. Като кон с капаци- гледайки само и единствено напред, където го е очаквал Исус. Виждайки само неговата подканваща го усмивка и нищо друго. Но за момент той поглежда настрани, отмества погледа си към бурята, вилнееща под краката му и около него. Обзема го страх и потъва...
...Но Невичка не потъна в мрака. Продължаваше да си пее: "Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица!" И настина ги виждаше, защото погледът й приказно сияеше, втренчен в една точка. Тя просто гледаше напред. Само напред. Нито в страни, нито назад. Само напред- към своята светла вяра и надежда. Като кон с капаци!

Чувам гласовете им...

2010-11-26T14:03:00.000+02:00

Тест за психологическа пригодност..."Ехеее, колко съм ги решавал такива тестове!", мисля си, вземайки теста от "Човешки ресурси". Ноооо...
Първи въпрос: Сутрин, когато станете от сън, чувате ли гласове?
Ако напиша, че чувам, ще ме вземат за луд и ще си изгубя работата. А аз чувам. Даже не гласове, а викове- "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!" Но отговарям "Не!"
Втори въпрос: Какво точно ви казват гласовете?
Егати! Как да напиша- "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!"?! Да не съм луд! Затова написвам "Не!"
Трети въпрос: Вярвате ли в това, което ви казват гласовете?
Е, не! Оставаше да не вярвам! Нали виждам, че дъщеря ми вика с леген на главата- даже чак ехо има: "Татееееееееееееее!" Но пак отговарям "Не!"
Четвърти въпрос: Когато отидете на работа, продължавате ли да чувате гласовете?
Продължавам! Обаждат ми се по телефона: ""Татееееее, па бате..." Но, разбира се, отговарям "Не!"
Пети въпрос: Разговаряте ли с гласовете?
Не, направо ги бия наред!Обаче отново отговарям с "Не!" Иначе ще ме изкарат и агресивен.
Шести въпрос: Пиете ли алкохол, след като чуете и разговаряте с гласовете?
Не, пия успокоителни! Но отговарям с твърдо "Не!" Че веднага ще ме пишат наркозависим.
Седми въпрос: Вечер, когато се върнете от работа, чувате ли отново гласовете?
Тогава най- много ги чувам- цялата къща огласят...Обаче, стискайки зъби да не надраскам на целия лист едно огромно "ДА!", пиша мъничко и кротко "Не!"
Осми въпрос: Значи все пак чувате гласове?...
Ще се разплача...Но пиша "Не!"
Това е последният въпрос. Предавам теста на психолога от "Човешки ресурси". Въздъхвам с облекчение и се обръщам да си тръгна. Но преди да изляза от кабинета, питам: "Кой е авторът на този тест?" "Аз!", отговаря ми с нотка на гордост психологът...Поглеждам го със странен, паранормален блясък в очите. Защото точно в този момент наистина чувам ГЛАСОВЕТЕ. Чувам ги как ясно ми казват: "Удари му един шамар!"

Един милион неща, които искат жените

2010-11-24T17:20:00.000+02:00

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

Да им имаме фалита на ирландците!

2010-11-24T13:57:00.004+02:00

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

Вратарят на моя живот

2010-11-23T02:21:00.003+02:00

Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря- Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци- гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитаваше се да предположи посоката на удара, да покрие най- уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата- ставаше все по- голяма и по- голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха конпресирали в себе си целият безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина- топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
...Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка- показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер- бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота- вратарският. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
...Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!

Как детски чистата вяра лекува

2010-11-21T16:35:00.005+02:00

Невичка винаги, когато я заболи нещо- идва първо при мен. Ако е паднала и се е ударила, ми показва къде я боли, за да целуна мястото. "Е тука боли!", казва тя и подава главица, ако си е паднала на главата, или ръчичка, ако си е паднала на ръката. Аз я целувам. И...О, чудо! Веднага й минава. Понякога я боли коремчето. Тогава лечението отново е простичко- само си вкарвам показалецът в пъпчето й, като го завъртам по посока на часовниковата стрелка. Веднъж- два пъти...И, хоп! Готови сме- болката изчезва безследно! А аз съм един най- обикновен татко. Нямам никакви свръхестествени сили, с които да лекувам. Имам само едната простичка бащина обич, а Невичка пък има само едната простичка детска вяра. И това е всичко. И това е достатъчно, за да се случват тези малки- големи чудеса. А те са си чудеса, защото съм виждал как Невичка претърпява сериозни удари, от които със сигурност много я боли. Но една моя целувка винаги побеждава болката. И не знам какво точно е това. Може да се нарече самовнушение. Но аз го наричам Вяра. Това е онази детски чиста вяра, за която Господ в Библията казва, че ако я имаме, ще можем да вършим чудеса...И може би тази вяра я имат вече само децата. Защото само те продължават да вярват, че за техния татко няма невъзможни неща. Само те продължават да вярват, че една целувка лекува всичко. И тази вяра е толкова силна, толкова детски чиста, че ме кара и аз да вярвам. Заразява ме. И когато целувам Невичка по ударената главица или ръчица- аз знам, че това е достатъчно. Защото, когато вярваш и обичаш- една най- обикновена бащинска целувка е по- силна от всичко. От цялата болка на света! И може би това е така, защото цялата болка на света е,...когато няма никой до теб, за да те целуне.

Когато Смъртта излезе в годишен отпуск

2010-11-15T01:25:00.004+02:00

Намерих кога да умирам! Точно когато Смъртта си беше взела годишния отпуск. И така- тръгнах да умирам, но не умирах. Стигнах до Смъртта, а тя оставила бележка на вратата на кабинета си "В ГОДИШЕН ОТПУСК СЪМ! АКО НЯМА КОЙ ДА ВИ ДОВЪРШИ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ЖИВОТА В СЪСЕДНИЯ КАБИНЕТ". И аз, какво да правя, почуках на съседния кабинет. "Извинете, ще ме довършите ли вие, че Смъртта отсъства!?" А Животът отегчено ми отговори: "Та аз теб те довърших. Даже и досието ти изтрих. Писах те умрял. Не ми се водиш на отчет вече" "И?!", попитах. "Ами, ни жив, ни умрял си!", отговори ми той и излезе обедна почивка. Егати! Позачесах се, пък ни жив, ни умрял, почуках на вратата на Бюро информация. Така и така- всичко обясних. "Отидете при домакинката да ви върне обратно душата." Най- накрая да ми кажат къде да отида. Обаче...Домакинката: "Душатата ти е на химическо чистене, момче! След употреба, всички души ги даваме на химическо." "И?!", за кой ли път изричах въпросителен знак след буквата "и". "Искай от Арахангела да ти даде някоя душа втора употреба, докато стане готова твойта." Та така се срещнах отново с Арахангела, който само преди часове ми беше извадил душата. Даде ми една случайно попаднала му в ръцете душа от рафта- беше на някакъв самоубиец сигурно. Защото изведнъж ми се прииска да се самоубия. Но как, като Смъртта беше в годишен отпуск?! Затова попитах Арахангела- така и така, обясних му как няма кой да ме довърши. А той ми се тросна: "Абе, ти жена и деца нямаш ли?!" "Имам!", отговорих плахо. "Е, те ще те довършат!" Направо се зарадвах на този категоричен отговор- най- накрая имах яснота по въпроса. "Благодаря ви, господин Арахангел!" А той ми се усмихна тънко и каза някак нееднозначно: "До скоро!"...
...Събудих се. Децата се гонеха с викове. Жена ми веднага ми даваше задачи за изпълнение, които не търпят отлагане...Егати! А колко щеше да е просто, ако Смъртта не беше решила точно сега да излиза в годишен отпуск!

Той е дебел, той не е дебел!

2010-11-14T21:23:00.003+02:00

Мамето държеше покъртителна реч на тема "Да спасим детската стая от глобално замърсяване". Точно беше стигнала до частта- изброяване на нанесените щети върху материалната база, вследствие на немарливото отношение на нейните обитатели. Изкъртен клавиш на буква Ю от клавиатурата на лаптопа, изгоряла нощна лампа, надраскани с молив стени...Мамето изброяваше, сякаш рецитираше имената на падналите във войните за национално обединение по време на тържествена заря. Когато изведнъж спря и затаи дъх. Опита се да преглътне нещо, което беше трудноо за преглъщане. Погледът й беше напрегнато втренчен. Гледаше в една точка. Къде?! Проследихме траекторията на погледа й. Попадаше върху купа с плюшени играчки. Недоумявахме. Отговорът скоро дойде, но под формата на риторичен въпрос. "СЛОНА!?", изстена Мамето. Ние продължавахме да гледаме умно. Мамето взе огромния плюшен слон и пак повтори, но с още по- покъртителна интонация на шекспирова драматична героиня: "СЛОНА!?" Този път обаче вече ставаше ясно- тя показваше разпрания хобот на слона. Някой го беше разпрал най- варварски по шева. Слона ни гледаше с пластмасови очи почти толкова умно, колкото ние него. Даже с повече мелодраматично въображение, в погледът му можеше да се прочете човешка болка и страдание. Макар да беше само една плюшена играчка. Само един слон! Сашко и Невичка наведоха глави виновно. Аз взех да видя слона. Хм! Абе, беше се сцепил по шева, вярно, ама си беше и много дебел- пукаше се по шевовете. Сетих се за онзаи реклама: "Той е дебел, той не е дебел!" Ама си беше дебел.Като дебел човек, който е облякъл тесен панталон. Пълнежът му напираше със страшна сила отвътре. Да го пипнеш с пръст, щеше да се пръсне. Направо да гръмне! Така че, не бях много сигурен дали беше жертва на покушение. Но...Край! Мамето беше съкрушена- това подтвърждаваше нейната теза, че всичко е тръгнало на разпад в детската стая. В заключение тя каза с покруса: "Ето, и слона!", държейки го с две ръце, сякаш беше мъртъв труп. Демек- "посегнахте на всичко свято, накрая и на СЛОНА"!Гледах внимателно слона...Е, не можех да го възприема като мъченик на "вярата". Защото мъчениците са все едни такива...изтерзани, изнемощели, слаби, бледи. А това си беше слон..."Той е дебееееел!"

Тъпачка!

2010-11-12T10:30:00.006+02:00

Невичка стоеше до мен и ме гледаше право в очите като гладно, бездомно кутре. Очите й, пълни с лирична тъга, изглеждаха по- големи, отколкото са. В тях се четеше безмълвния зов "ПОМОГНИ МИ!"...Милата, вече се беше уморила да ми повтаря, че Сашко я е нарекъл "Тъпачка", затова само вървеше след мен и ме гледаше. Шляпаше с боси крачета по пода. Сигурно Сашко й ги беше свалил, докато е упражнявал тормоз над нея. Обърнах се и я погледнах. Приличаше на пленен немски войник край Сталинград- изпаднал германец! Но очите й, очите й ме пронизваха с цялата тревога на света. Устните й бяха нацупенки, аха да ревнат в безутешен плач. Сашко я беше нарекъл тъпачка. А някъде по света...Ставаха убийства, изнасилвания, грабежи, измами, военни конфликти, природни катаклизми, атентати. А Невичка беше готова да заплаче, че Сашко я е нарекъл "тъпачка". Сякаш нямаше друга обида на света. Нямаше друга тъга на света. Очите й, големи колкото тъгата й, ме гледаха, търсейки поне разбиране и съчувствие. Трябваше да взема отношение, въпреки че тъгата на Невичка беше една прашинка тъга на фона на световната. Но трябваше да спра тази тъга още тук, на първата защитна линия, докато "тъпачка" е само "тъпачка"- една невинна детска обида, една невинна детска закачка. Утре може би щеше да бъде късно...

Всяка вечер- литературна вечер!

2010-11-11T20:37:00.002+02:00

Вече всяка вечер е литературна вечер! Звучи като крилат лозунг от времето на Комунизма, но как да го кажа по друг начин, като си е точно така- всяка вечер е литературна вечер. Лягаме си и започваме да четем. Сашко и Невичка притихват, спотаяват се под завивките и слушат. Горките малки, беззащитни жертви на моята културна революция, целяща тяхното литературно култивиране още от ранна детска възраст! Сигурно им се гледа серия от "Всички обичат Реймънд" или "Шоуто на Слави", с което Мамето ги приспива...Но при мен е друго- всяка вечер е литературна вечер. Аз съм строг, но справедлив литературен ментор. Караме по план- тезисен график- днеска сме на руска класическа литература, утре на немски екзистенциализъм, други ден- на съветски социалистически реализъм, после на френски романтизъм, испански неореализъм...И так- докато тотално заспят от скука, горките ми слушатели! Ноооо...Аз знам, че някъде там, дълбоко в съзнанието им, се утаяват литературните образи. Сънуват ги...Да! Онази вечер Сашко се събуди посред нощ и каза, че го преследвал Дългия Джон Силвър, еднокракият пират от "Островът на съкровищата". А пък Невичка все я гони индианеца Джо от "Приключенията на Том Сойер"...Но аз не съм доволен. Не, не, слаба работа, слаба! Очакавах да ги гони насън Разколников от "Престъпление и наказание"със секира в ръка, или Наполеон на кон от "Война и мир". Слабо, слабо се чете, затова...Аз защо държа да увелича времетраенето на литературните вечери на три часа, без почивка. Та да можем до края на годината поне руската класика да минем!...
...Затова, да знаете- при нас вече всяка вечер е литературна вечер! И всеки ден ще е така до По- бе- да- та!

Човешките души като двигатели с вътрешно горене

2010-11-10T12:21:00.002+02:00

Забелязвам, че душите са като двигателите с вътрешно горене...
- Колкото е по- голяма душата, толкова по- голям разход има тя...Е, не на бензин, а на емоции!
- И обратно- колкото по- малка е душата, толкова по- малък разход има. Направо нищо не харчи. Толкова е скъпернически икономична на...Е, не на бензин, а на емоции.
- Една душа започне ли да вдига разхода на емоции, значи има нещо за сменяване. Я филтър, я някое оплътнение, сегмент...
- Колкото по- сложна е душата, толкова по- лесно чуплива е тя, и съответно по- трудна за отремонтиране. Не можеш я разбра! А и частите скъпи!
- И обратно- колкото по- проста душа, толкова по- здрава! Няма чупене- като "Голф" Двойка! Това сравнение ми дойде някак естествено, не знам защо...
- Една душа започне ли да похлопва- не е на добре. Нещо й хлопа! Може да блокира насред път. По- точно- насред живот.
- Всяка душа започва да губи компресия с времето...Душа не й остава!
- Всяка душа трябва да минава поне веднъж в годината на технически преглед.
- И душите са скрити под капаци- не се виждат.А капаците много често заяждат, защото рядко някой ги отваря.
- Някои души работят тихо- като бензинов двигател, други шумно- като дизелов. По шума се познава. И по палено при минусови температури.
- Всяка душа, като я настъпиш по газта, се форсира и ръмжи.
- Когато някоя душа е угаснала, трябва малко да се побутне от други хора, които са наблизо.
- И за душите токът е много важен- без искра не могат да работят. Затова трябва винаги да са заредени...
Е, не с ток!...С щастие!
- За всяка душа има ключ...
Ами...запалете де, какво чакате!

Интервю с Лъжата

2010-11-09T18:19:00.005+02:00

Татко Пепи: Откога искам да направя интервю с теб, но ти все ме лъжеш за часа и мястото на срещата!
Лъжата: Не аз те лъжа, а ти се лъжеш!
Татко Пепи: Точно това искам да те попитам. Кога Лъжата успява да излъже?
Лъжата: Винаги, когато не искаш да чуеш истината!
Татко Пепи: Излъжи ме нещо.
Лъжата: Един ден ще умреш!
Татко Пепи: Това лъжа ли е?!
Лъжата: Най- голямата лъжа! Защото не е един ден, а всеки ден...
Татко Пепи: Интересно. Между другото- много си красива!
Лъжата: Да, аз държа на външния си вид. За разлика от Истината!
Татко Пепи: Какво й е на Истината?
Лъжата: Ами тя е много стара и грозна!
Татко Пепи: Затова ли никой не иска да я погледне право в очите?
Лъжата: Затова! Хората имат чувство за естетика...Това е моето друго име!
Татко Пепи: Кажи ми за финал поне една истина!
Лъжата: Един ден ще умреш!
Татко Пепи: Е, това нали беше лъжа!?
Лъжата: Истина- Лъжа! Двете сме сестри- близначки- толкова си приличаме, че винаги ни бъркат. Така че- едно и също нещо може да мине хем за лъжа, хем за истина.
Татко Пепи: Сестри- близначки, пък Истината е грозна, а ти красива! Нещо ме ментиш!
Лъжата: Изненадваш ли се?! Един ден ще умреш и ще разбереш кое е Истина и кое Лъжа...
Очаквай изненади!
Татко Пепи: Един ден...
Лъжата: Всеки ден!
Татко Пепи: И все пак- много си красива!
Лъжата: Но по- добре да не ме гледаш в очите...
Татко Пепи: Какво пък ти е на очите?!
Лъжата: Имам най- честните очи...А най- честните очи винаги лъжат!

Да изгладиш ръбовете на душата си

2010-11-06T11:21:00.004+02:00

"О-о-о, така ли?! Искаш война?!"...
...Докъде я докарах- говорех си на панталона! Шепнех му злобно закани, но той си оставаше с двоен ръб. С някакъв си милиметър, нищожен милиметър само бях кривнал с ютията от правата линия и бях направил втори ръб. Как щях да отида на работа с два, разминаващи се ръбове на панталоните? То пък кой щеше да ме види, едва се забелязваше....Но нееее! Аз се виждах. Вадеше ми очите този втори, кривнал от правия път, ръб. Обаче- упорито добиче излезе, ей! Гладех го от половин час- той си стоеше непокътнат. Натисках го, обливах го с вода, атакувах го с гореща пара. Не, не и не! Държеше се!
"О-о-о, така ли?! Искаш война?!"- съсках едновременно със съскащата от парата ютия. Присвих злобно очи, стиснах стоманено челюсти- приличах на Арнолд Шварценегер в "Хищникът". Същата тевтонски изсечена физиономия, от която струеше желание за мъст. И бях готов на всичко. Дори да отида до пътното и да помоля шофьора на валяка да мине през ръба на панталона! Но преди това исках аз да се саморазправя жестоко с него, с голи ръце...Затова- завъртях копчето на парата докрай. Вдигна се облак пара като от парен локомотив. Ютията забуча и зафуча. Цялата се препоти. Настана Апокалипсиса! Натиснах я със сетни сили върху панталона. Маменцето щях да му разплача сега! Обаче....
Мамка му и упорит ръб! Като се разсея парата, лъсна жестоката истина- ръбът си стоеше неизгладен! Като че беше ръб не върху панталон, а върху човешка душа. Сякаш беше непоправим грях. Идеше ми да се разплача. Как щях да ходя така? Всеки щеше да се вторачва в двата ми ръба. Всеки щеше да ме сочи с назидателен пръст. В очите на хорското безмълвие щеше да се чете изписано с едър шрифт- "ТОЗИ ИМА ДВОЕН РЪБ!" "ТОЗИ Е НЕПОРЪБЕН, НЕИЗГЛАДЕН!"...
Какво щях да правя, какво?! Тогава влезе Мамето и попита: "Още ли се гладиш?!" И пита! Щях да си отворя устата и да ревна колко съм безнадеждно непоръбен. Но тя каза някак двузначно: "Ох, като се загладиш- с часове! Кой те гледа толкова?!" Звучеше така, сякаш искаше да ми каже, че кой ме гледа толкова- тя си ме харесва и такъв. Непоръбен! Душевно и панталонно!

На родителска среща като на родителска среща

2010-11-02T22:20:00.001+02:00

Все си мислех, че на родителска среща на първокласник се стои прав. Така де- на тези малки чинчета кой възрастен може да се побере да седне?! Но, когато влязох в класната стая на Сашко, вече всички родители бяха седнали по чинчетата и слушаха в захлас Госпожата. Никой не забеляза, че бях закъснял и че положих неимоверни усилия на волята да напъхам всеки един килограм от анатомията си във възтясното пространство на чинчето, пригодено за размерите на един средностатистически първолак. Образно казано- това си беше все едно тежкотоварен руски камион да се побере в гараж за лек западен автомобил. Направо се заглавих. Запецнах! Ама, не ставаше всички да са седнали, само аз да стърча прав като притка за зелен фасул. И така- Госпожата говореше ли говореше, родителите задаваха въпроси, интересуваха се за децата си, а аз си мислех как ще се измъкна с чест и достойнство от проклетото чинче, което вече се впиваше в месата ми като тясна обувка. Представих си как Госпожата обявява края на срещата и всички родители стават. Аз също ставам, но заедно с чинчето на мен като спасителен пояс. Като балерина от Болшой театър- само че, вместо с рокленце, с чинченце. Срааааам! Как не можах да преценя, че другите родители са седнали, но те бяха все вталени като фиданки дами, а не тромави мечки като мене. Представих си как всички родители се стичат да ми помогнат- хващат ме да ме дърпат като в приказката "Дядо ряпа вади". Начело с Госпожата! Лилииииии! Студена пот ми изби. А въображението продължаваше да ми рисува апокалиптични картини- как екипи на "Гражданска защита" и Пожарната са дошли и режат с оксижен чинчето, за да ме освободи от него.Е, не! Как пък не! Ако трябваше, щях да избягам с чинчето на мен, ама нямаше да позволя този резил. Само че как щях да изляза през вратата?! Вратата беше по- тясна от чинчето. И по диагонал не можеше да се мине през нея с чин на кръста. Тогава щях да скачам през прозореца. Вместо с парашут, с чинчето на мен...Фъъъър!
...Обаче, като чух от Госпожата, че Сашко се справя отлично...Ехххх! Стана ми едно леко на душата. Тялото ми родителско политна, ефирно като перце. Въобще не усетих как съм се измъкнал от капана на чинчето. Просто станах и си тръгнах. Но за всеки случай минах по диагонал през вратата- с лека, елегантна стъпка, като на балерина от Болшой театър.

Наполовина стар

2010-11-01T18:17:00.002+02:00

Говорехме си за Опела- нашата кола. Аз изнасях нравствено- възпитателна лекция на тема "Опазването на високо ниво на хигиена в колата, белег за добро възпитание на пътниците". Обяснявах, че Опела е заприличал на кочина в резултат на занижената хигиена на пътуване на Сашко и Невичка. С покъртително назидателен тон на съветски политкомисар, аз обяснявах на гледащата ме премигващо на парцали аудитория: "Деца, не искате ли нашия Опел да бъде чист, да изглежда като нов!?" Невичка угоднически се съгласи, усещайки, че тонът ми загрубява: "Той е нов!" Думичката "нов", излязла с такава по детски чиста убеденост от устата на Невичка, ми падна като капка мед на сърцето- така, така, може да е 1998 година, ама коленцето си ми е като ново! Обаче Сашко ме съсече като със самурайски меч. Контрира изказването на Невичка с безцеремонна контратеза: "Да бе нов, вече не е нов! Наполовина стар е!" Невичка го гледаше с мистичен страх- Батето беше за нея институция на Мъдростта... А аз се замислих върху неговия оригинален израз- "наполовина стар". Дали и аз не бях вече наполовина стар?! Или наполовина млад?! Егати въпроса! Едно беше сигурно- стар или млад, наполовина съм. Едната половина вече е изживяна- остава другата. Дааааа! Накахърих се екзистенциално. Обаче една светлинка на крехка надежда проблясна в тунела- Невичка плахо проплака: "Неееее, той е ноооов!" Говореше за Опела, ама аз го приех за себе си. И ми поолекна, макар и да осъзнавах, че вече съм...НАПОЛОВИНА нов!...
...Наполовина нов- стар, след подобни мисли със сигурност бях не наполовина, а нацяло ЗЪЛ. Затова изревах към Сашко: "Момченце, само да те видя да ядеш солети на задната седалка!"...А, ама! Не наполовината, целия Опел ше го мете, та песен ше пее!

Някой, който знае колко ти е тежко

2010-10-31T16:50:00.002+02:00

Изкачвах се по стълбите на излизане от един софийски подлез. Когато чух зад себе си мъжки глас: "Приятелю, май много ти е тежко!?" Обърнах се. Зад мен вървеше някакъв непознат мъж. Усмихваше ми се с разбиране. Отговорих му, че раницата наистина ми тежи. Но той ме погледна, за кратък миг очите ни се срещнаха, след което непознатият ми каза: "Не раницата, друго ти тежи!" И ме отмина. Аз просто останах на място- там, където се бях спрял. Гледах премигващо след непознатия- опитвах се да се сетя как изглеждаше. Не можех да си спомня. Но бях сигурен, че този човек ми беше абсолютно непознат. За първи път се срещахме и виждахме. Откъде този непознат разбра, че наистина не раницата, а нещо друго ми тежеше- много по- тежко. Тежеше ми на душата. Затова изкачвах стълбите бавно и без желание, с умора. Но как този непознат разпозна какво наистина ми тежи, гледайки ме в гръб. Как не успя да се заблуди и от моите думи, че раницата ми тежи. "Не раницата, друго ти тежи!"- отекваха думите му в съзнанието ми. Ха! А аз продължавах да не мога да си спомня лицето на този човек- видях ли го въобще?! Видях го за толкова кратък миг. Ние само се разминахме като непознати на улицата. Кой вижда непознатите на улицата, с които се разминава? Но този човек ме Видя. Не знам защо и как, но изведнъж ми олекна. Даже и раницата ми олекна- стана по- лека, отколкото беше. Може би, защото срещнах, макар и за миг, някой, който знае колко ми е тежко...
...Продължих по стълбите на подлеза. Пред мен вървеше момче с раница на гърба. Видях как не раницата, а нещо друго му тежи. Затова му се усмихнах с разбиране, докато се разминавахме. Защото и аз вече бях някой, който знае колко ти е тежко!

Любовта- ръководство за употреба

2010-10-25T13:44:00.002+03:00

Уважаеми клиенти,
Благодарим искрено и Ви поздравяваме за Вашия избор да обичате. Ние сме убедени, че Любовта- този модерен, функционален и практичен уред,ще отговори най-пълно на Вашите потребности.
Моля, преди употребата на уреда за първи път, да прочетете внимателно и детайлно това ръководство за употреба, за да бъдат предотвратени фатални последствия, причинени от невежество .

Ръководство за употреба.

- Любовта е уред, съдържащ изцяло фина механика, която не издържа на силни удари и сътресения.
- Не се препоръчва прекалено дългото държане на уреда в условията на температури под нулата. За оптималното му функциониране е необходимо поддържане на постоянна средна работна температура, без резки амплитуди.
- От съображения за експлоатационна и противопожарна сигурност, уредът не бива да се оставя да работи без наблюдение. Внимание: Уредът е силно запалим и взривоопасен!
- Не се препоръчва докосването на ОСТРИТЕ режещи ръбове на приставките, особено когато уредът е включен в контакта.
- Забранено използването аксесоари или части от други производители, освен ако не са специално оторизирани. Гаранцията на уреда става невалидна, ако такива аксесоари или части са били използвани по нерегламентиран начин, в нерегламентирано време и на нерегламентирано място.
- За избягване на преждевременната и необратима амортизация на елементите на уреда, се изисква тяхното своевременно почиствне и сервизна поддръжка.
- Уредът има изключително сложна конструкция, в чийто състав влизат голям брой невидими с просто око елементи, които остават скрити почти докрая на експлоатационния му живот. Тези елементи могат да бъдат видени само при разглобяване на съставните части, което е силно непрепоръчително, предвид невъзможността след това да бъдат върнати в първоначалните им места на сглобка.
- Елементите на уреда имат високо ниво на антикорозионна защита. Но на места, където емайловата покривка на елементите е наранена от нанесени удари, е възможно възникването на огнища на необратими корозионни процеси.
- Продължителността на експлоатационния живот на уреда зависи изцяло от субективните фактори на неговата употреба.Или злоупотреба.
- Рекламации по отношение на качеството на уреда- само на касата!
- Взет уред може да бъде върнат обратно, но доставката е възможно да се забави поради фактора на ограничена наличност за сметка на неограничено потребителско търсене...

Предварително Ви молим да ни извините за което!

Когато ръцете ти пречат

2010-10-21T13:17:00.002+03:00

Жена ми започна да се разплаща, а на мен ми каза да слагам стоките в найлонови торбички. Взех рулото с торбичките и задърпах да откъсна една. Но още тук проклетите торбички се заинатиха. Не се късаха и не се късаха- найлонът им започна да се разтяга, да се изтънява като макарон, който се впиваше болезнено в кожата на ръцете ми. А опашката ме наблюдаваше с нарстващ интерес. Към десетина чифта очи с хищно злорадство проследяваха борбата ми с рулото найлонови торбички. Купът от наши стоки стоеше непокътнат на плота до касата и блокираше конвейра на търговския процес, който кипеше в магазина. Изведнъж сякаш планетата спря да се върти, стрелките на часовниците също застинаха на едно място и целият свят се втренчи в моите ръце, които най- накрая бяха успели да откъснат една торбичка от рулото. Но сега пръстите ми се опитваха да разтворят слепеният найлон на заветната торбичка. С всяка изминала секунда движенията ми ставаха все по- тромаво непохватни и безпомощни. Придобивах натрапчиво реалното усешане, че имам не ръце, а лапи на родопска мечка. Пръстите ми се пипкаха в трескаво търсене на малка цепнатинка между плътно слепените страни на торбичката. Но бяха мечешки дебели, за да захванат тънките ръбчета на найлона. А купът с нашите продукти стоеше, настръхнал подобно на планински склон преди падането на лавина. Издигаше се и ставаше все по- голям и по- голям- планина от хранителни продукти, които само един трепет във въздуха, причинен от поемането с уста на дъх, би я сринал до основи върху мен. Очите на хората от опашката също сюрреалистично се уголемяваха и ставаха неистово широки, разкъсани до кръв от безмълвен писък. Цялата тишина се нагнетяваше до взрив с ударна вълна на атомна бомба. Беше нужна само една искра, само един миг, за да се освободи барутната енергия на гнева. Когато се чу онзи звук от разтварянето на слепения найлон- нежен като разлистване на пролетен цвят. "Цък!"- ръцете ми отвориха торбичката. Как не се разплаках от силни чувства на бащинско умиление пред вида на разтворената торбичка. Роди се! А жена ми, неразбрала за всичко изживяно от мен, някак вяло попита: "Готов ли си?"...
...Готов съм!

Уличница пред 4- то РПУ!

2010-10-21T13:11:00.001+03:00

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло – залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая скулпторно и най-интимния детайл от релефа на нейните форми.

Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да... завъртя ключа...
А след това – да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета – докато ù скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможности ù – там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най-обикновена кола, паркирана на улицата...
... Уличница!

п.п. Всеки може да я види, паркирана пред 4- то РПУ в София. Новата "Форд Фиеста"- отровно зелен металик!

Отново в първи клас

2010-10-20T18:07:00.005+03:00

Да бъдеш родител, е това- отново да изживееш живота си, съпреживявайки този на децата си. Така- два пъти отново се раждах, прохождах, поникваше ми първо зъбче...А сега- отново съм в първи клас и пиша в тетрадка с широки и тесни редове ръкописни букви. И изживявам с треперещата несигурна ръка на Сашко всяка извивка на буквите. Разбирам колко елегантност и грация има във формите на нашата ръкописна кирилица- и колко е мъчително трудно тя да бъде постигната. Колко е крехка- как може да бъде нарушена само от едно трепване на ръката. Например- малката буква "у". Тя е истинска поезия- извива се плавно като нежно милваща ръка, която следва формите на любим човек. Днес със Сашко я писахме точно нея. Колко пъти трябваше да я напишем, за да уловим неуловимият щрих на нейната грация, която се крие точно в последната й извивка, преди да бъде завършена. Сашко, колкото и да го мързеше да пише, в един момент също се зарази от това трескаво търсене на съвършенството, скрито в тази буква. Стана като игра- игра на търсене на най- точния рисунък, който ще разкрие цялата прелест на буквата. Който щеше да шлифова всичко излишно от нея, докато остане само тя, в чиста форма, като излята с един замах, без трепване, в миг на просветление и тишина. И накрая я написахме- "у". Съвършената ръкописна "у", излязла изпод ръката на Сашко, воден от моите наставления. Все едно, че бяхме сътворили склуптора. Седяхме и я гледахме- нашата мила, родна, ръкописна "у", която всеки е забравил как се пише и колко красива може да бъде.