спряла така, че дясната й гума леко огъваше стеблото на току- що
поникнало на пътя кокиче. Изглеждаше така, сякаш именно крехкото
стебло на кокичето беше спряло хода на огромната машина. А истината
беше, че просто по една сляпа случайност шофьорът е спрял точно в
мига, преди да прегази цветето, изпречило се на пътя на фадромата.
Спрях и се огледах- шофьорът сигурно щеше да дойде чак след час,
обедната почивка току- що беше започнала. Но ако пък дойдеше по- рано
и подкара тежката машина!? Не знаех какво да направя- почувствах се
неловко. Можех да отмина- така де, за едно кокиче да си изпусна обяда.
Обаче- не, вече бях по някаккъв начин морално замесен. Сърце не ми
даваше да оставя това храбро кокиче да бъде премазано. От друга
страна- какво ли щяха да кажат момчетата от бригадата?! Каквито бяха
груби шегаджии, щяха да ме скъсат от подигравки- "Спасителят на
кокичета!"... Обаче не познах- те се трогнаха повече от мен, когато
видяха цветето. Може би, защото и на тях им се искаше този толкова
крехък, едва пробил коравата земя първи стрък, тази едва раззеленила
се надежда за пролет, да не бъде премазана по толкова нелеп начин,
след като беше оцеляла по чудо. Затова момчетата от бригадата се
разтичаха да търсят шофьора на фадромата. Той дойде, гледайки ни с
очи, в които се четеше изписаният с едър шрифт безмълвен въпрос "ВИЕ
НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ!?" Обаче, като видя как стеблото на кокичето е огънато
под гумата на фадромата и само за някакви си микрони не е било
премазано, се хвана за главата. Спечелихме го за животоспасителната
кауза, но сега въпросът беше как машината ще даде назад. Дори само от
паленето на двигателя беше възможно гумата да резонира пулса на
вибрациите и да смачка крехкото стебло. Както каза бригадира-
"Работата е на кантар!" Нямаше друг начин, освен с бутане, но можеше
ли да се избута назад това "чудовище"!? Така че- шофьорът запретна
ръкави и се качи в кабината. Настана тишина, в която паленето на
фадромата отекна с ехо на строителната площадка. Притаихме дъх- гумите
трепереха, а заедно с тях и стеблото, но то сякаш от страх. Шофьорът
включи на задна и започна да отпуска съединителя. Беше фина игра на
търпение и нерви, защото изпуснеше ли се точния момент, машината щеше
да даде леко напред и тогава назад. Някой тихо наставляваше: "Дръж,
дръж, дръж..." И шофьорът удържа баланса. Усети, когато съединителят
пое, отпусна спирачката и даде пълен назад. Кокичето се изправи
невредимо и потрепна, като че се отърсваше от тежестта. Не бяхме
виждали по- красиво цвете. Чисто бяло като детска невинност, то грееше
на черния разкалян път и се поклащаше от поривите на вятъра, сякаш ни
махаше за поздрав.
